Започвам да се унасям. После пък се питам в какво точно състояние съм изпаднала. Ако не съм мъртва — а понеже мониторът пиука, явно не съм, — обаче не съм и в тялото си, мога ли да отида някъде? Привидение ли съм? Мога ли да отида на някой плаж на Хаваите? Да се отбия в „Карнеги Хол“ в Ню Йорк? Или да отида при Теди?

За проба размърдвам нос като Саманта от „Омагьосана“4. Нищо. Щраквам с пръсти. Удрям пети. Още съм тук.

Решавам да опитам по-простичък ход. Понечвам да мина през стената, понеже си мисля, че ще проникна през нея и ще се озова оттатък. Обаче всъщност просто се блъскам в тухлената преграда.

Медицинска сестра влиза забързано с торбичка кръв и преди вратата да се затвори зад нея, успявам да се изсуля навън. Вече съм в коридора на болницата. Много лекари и сестри със сини и зелени престилки щъкат напред-назад. Жена на носилка с прибрана в синя мрежеста шапчица коса и със система в ръката, се провиква: „Уилям! Уилям!“ Отминавам. От двете ми страни се нижат операционни, пълни с упоени хора. Ако пациентите в операционните са като мен, защо не виждам хората извън телата? Дали всички се мотаят по коридора като мен? Иска ми се да срещна някой в моето състояние. Искам да попитам някои неща, например какво точно е това състояние и как да изляза от него? Как да се върна в тялото си? Трябва ли да чакам лекарите да ме събудят? Обаче наоколо не виждам друг като мен. Сигурно другите са намерили начин да стигнат на Хаваите.

Минавам през някаква автоматична врата след една медицинска сестра. Озовавам се в малка чакалня. Баба и дядо са тук.

Баба бърбори нещо на дядо или просто си говори. Така се противопоставя на напора на чувствата. Виждала съм я да го прави преди, когато дядо получи инфаркт. Облечена е с окаляната си градинска престилка и с гумени ботуши. Работила е в оранжерията, когато е научила за нас. Косата на баба е къса и прошарена, винаги е накъдрена, още от 70-те години, казва дядо. „Така ми е лесно — обяснява баба. — Никакви лакове, никакви щуротии.“ Такава си е тя, практична. Дотолкова, че едва ли някой би допуснал за слабостта й към ангелите. Баба притежава сбирка от керамични ангели, ангели от прежда, стъклени ангели и какви ли още не ангели и си ги държи в специална керамична кутия в стаята, където шие. Не просто колекционира ангели, а вярва, че те са навсякъде. Веднъж в горското езеро зад къщата им сви гнездо двойка гмуркачи и баба беше убедена, че това са починалите й родители, които са дошли да я закрилят.

Веднъж пък, докато седяхме отвън на верандата, забелязах червена птичка.

— Това червена кръсточовка ли е? — попитах баба.

Тя поклати глава.

— Сестра ми Глория е кръсточовка — отговори баба, имайки предвид неотдавна починалата ми леля Гло, с която баба не се разбираше. — Тя надали ще се навърта наоколо.

Дядо е забол поглед в мътилката в стиропорената си чашка, рони горното ръбче и белите топченца се силят в скута му. Личи си, че кафето е отвратително, все едно е сварено някъде през 1997 година и оттогава непрекъснато го претоплят. Въпреки това не бих имала нищо против да изпия една чаша.

Човек веднага забелязва родствената връзка между дядо, татко и Теди, макар че чупливата руса коса на дядо вече е прошарена, а самият той е по-едър от Теди, който е направо клечав, и от татко, който е мускулест и жилав, понеже следобед вдига тежести в спортната зала. И тримата обаче имат воднисти синьо-сиви очи — като цвета на океана при облачно време.

Може би затова сега ми е трудно да погледна дядо.



„Джулиард“ беше бабина идея. Баба ми е родена в Масачусетс, но се е преместила самичка в Орегон през 1955 година. Сега това не е нищо особено, обаче преди петдесет и две години е било скандално неомъжена двайсет и две годишна жена да предприеме подобна стъпка. Баба твърди, че се е чувствала привлечена от дивата пустош, а какво по-диво място от безкрайните гори и скалистите брегове на Орегон. Намерила си работа като секретарка в горското. Дядо работел там като биолог.

Понякога ходим в Масачусетс през лятото, в една хижа в западната част на щата, която семейството на баба наема за седмица. Там се виждам с вторите си братовчеди, с лелите и чичовците си, чиито имена са ми почти непознати. Имам много роднини в Орегон, но те са от страната на дядо.

Миналата година взех виолончелото си в Масачусетс, за да продължа да се упражнявам за предстоящия камерен концерт. Самолетът не беше пълен, затова стюардесата ми позволи да го сложа на съседната седалка, както правят професионалистите. На Теди това му се стори адски смешно и през цялото време черпеше виолончелото със солети.

Една вечер в хижата изнесох кратък концерт в голямата стая пред всичките си роднини и пред препарираните животни, накачулени по стените. След концерта някой спомена „Джулиард“ и баба се вкопчи в идеята.

Отначало ми се струваше голяма фантасмагория. В местния университет имаше чудесна програма по музика. А ако ми се приискаше нещо повече, в Сиатъл има консерватория и е само на няколко часа път. „Джулиард“ е в другия край на страната. И е много скъпо. Мама и татко се заинтригуваха от идеята, но според мен и на двамата не им се иска да ме пуснат чак в Ню Йорк или пък да затънат в дългове само за да стана второразредна челистка във филхармонията на някое градче. Нямаха представа дали съм достатъчно добра. Всъщност и аз нямах. Професор Кристи ме уверяваше, че съм една от най-обещаващите ученички, които е имала, но никога не ми е споменавала „Джулиард“. Това е учебно заведение за виртуозни музиканти и ми се струва доста самонадеяно да се надявам изобщо да ми обърнат някакво внимание.

Обаче след като се върнахме от хижата, където и други хора, безпристрастни странични наблюдатели от Източното крайбрежие, сметнаха, че си струва да опитам в „Джулиард“, идеята пусна здрави корени в мислите на баба. Тя си науми да поговори за това с професор Кристи и учителката ми се вкопчи в предложението, както териер захапва кокал.

Така че си попълних заявлението, събрах си препоръките и изпратих запис с изпълненията си. Не казах на Адам. Повтарях си, че няма защо да го разгласявам, след като надали изобщо ще стигна до прослушване. Но още тогава усещах, че го лъжа. Частичка от мен чувстваше, че е предателство дори да кандидатствам. „Джулиард“ е в Ню Йорк, а Адам — тук.

Но не в гимназията. По-голям е от мен с една година, затова аз бях в последния гимназиален клас, а той вече учеше в университета в града. Не посещаваше занятията редовно, понеже „Шутинг Стар“ беше започнала да печели популярност. Имаха договор за албум със звукозаписна компания от Сиатъл и често пътуваха по участия. Затова съобщих на Адам, че съм кандидатствала едва след като получих кремавия плик с релефните букви „Колеж Джулиард“ с покана да се явя на прослушване. Обясних му, че много хора изобщо не стигат до този етап. Отначало той се слиса невярващо. После се усмихна тъжно:

— Май на Йо Ма лошо му се пише — отбеляза.



Прослушването се провеждаше в Сан Франциско. През същата седмица татко имаше някаква важна конференция в училище и не можеше да се измъкне, а мама току-що беше започнала работа в туристическата агенция, затова баба предложи услугите си да ме придружи.

— Ще си направим женски уикенд. Ще пием чай във „Феърмонт“, ще разгледаме витрините на Юниън Скуеър. Ще отидем с ферибота до Алкатрас. Все едно сме туристи.

Само че една седмица преди пътуването баба се спъна в корена на едно дърво и си навехна глезена. Наложи се да обуе една от онези неудобни ортопедични обувки и не биваше да ходи. Настана лека паника. Казах, че ще замина сама — с колата или с влака — и ще се върна веднага.

Дядо настоя той да ме заведе. Пътувахме с неговия пикап. Не си говорихме много, но аз нямах нищо против, понеже бях ужасно притеснена. Непрекъснато пипах клечката за сладолед, която Теди ми беше подарил като талисман, преди да заминем.

— Късмет — пожела ми той.

Двамата с дядо слушахме класическа музика и селскостопански новини по радиото, когато успеехме да хванем някоя станция. През останалото време си мълчахме. Но тишината ми подейства успокоително, помогна ми да се отпусна и да го почувствам по-близък, отколкото ако водехме задушевен разговор.

Баба беше запазила стая в много напудрен хотел, където дядо с работните си ботуши и карираната фланелена риза представляваше наистина комична гледка сред дантелените покривчици и потурите. Той обаче не даваше пет пари.

Прослушването беше изтощително. Трябваше да изпълня пет пиеси: концерт на Шостакович, две сюити на Бах, Pezzo capriccioso на Чайковски, което беше почти невъзможно трудно, и една част от музиката за филма „Мисията“ на Енио Мориконе — интересен, но рискован избор, понеже Йо-Йо Ма го свиреше и щяха да ме сравняват с него. Излязох от залата с омекнали колене и потни мишници. Обаче бях пълна с ендорфини и в съчетание с огромното облекчение, което изпитвах, се почувствах замаяна.

— Искаш ли да разгледаме града? — попита дядо и устните му се изкривиха в усмивка.

— Непременно!

Направихме всичко, което баба ми беше обещала. Дядо ме заведе на чай и на пазар, но за вечеря пропуснахме резервацията, която баба беше направила в някакво модерно заведение на Пристана на рибарите, и предпочетохме да отидем в китайския квартал. Намерихме ресторанта, пред който имаше най-дълга опашка, и вечеряхме там.

Когато се върнахме, дядо ме закара до къщи и ме обхвана в мечешката си прегръдка. Обикновено предпочиташе ръкостискането или, само по специални поводи, потупването по гърба. Притисна ме силно, а аз разбрах, че така ми показва колко хубаво е прекарал.