Гейл Форман - Да остана ли

Тъкмо ме преместиха от реанимацията в интензивното на травматологията. То е помещение с формата на подкова, в което има десетина легла и екип от медицински сестри, които непрекъснато обикалят, следят показанията на мониторите и четат компютърните разпечатки с жизнените ни показатели, които апаратите в долната част на леглата ни бълват. В средата на стаята има още компютри и голямо бюро, на което седи още една медицинска сестра.

Моето състояние е под наблюдението на две медицински сестри и на безкрайна върволица от лекари. Единият е мълчалив и блед мъж с руса коса и мустаци, който не ми допада особено. Другата е жена с толкова тъмна кожа, та чак синее, и с напевен глас. Казва ми „миличка“ и все изпъва завивките ми, не че аз ги изригвам.

В тялото ми са напъхани толкова много тръбички, че им губя бройката: имам една в гърлото, за да дишам; една през носа изпразва стомаха ми; една във вените ме хидратира; една в пикочния ми мехур отделя урина вместо мен; няколко в гърдите регистрират сърдечния ми ритъм; и една на пръста ми мери пулса. Респираторът, който диша вместо мен, бръмчи успокоително като метроном: вдишване, издишване, вдишване, издишване.

Единствените хора, които са идвали при мен, са лекарите, медицинските сестри и служителка от социалните. Тъкмо тя разговаря приглушено с баба и с дядо. Съобщава им, че състоянието ми е „тежко“. Не знам какво иска да каже с това „тежко“. По телевизията пациентите или са в критично състояние, или са стабилни. „Тежко“ не ми звучи добре. Тежко става, ако нещата в болницата не потръгнат.

— Така ми се иска да можех да направя нещо — казва баба. — Чувствам се безполезна само да стоя и да чакам.

— Ще проверя дали не мога след малко да ви заведа при нея — казва служителката от социалните. Има ситно накъдрена прошарена коса, петно от кафе на блузата си и благо лице. — Още не е излязла от упойката и е на апарат за изкуствено дишане, докато тялото й се излекува от травмите. Но дори за пациенти в кома е полезно да чуят гласа на близките си.

Дядо изсумтява в отговор.

— Искате ли да се обадите на някого? — пита социалната работничка. — На роднини, които биха искали да са тук с вас? Разбирам, че сигурно ви е много трудно, но колкото сте по-силни, толкова повече ще помогнете на Миа.

Сепвам се, когато чувам името си от жената, понеже то болезнено ми напомня, че всъщност става дума за мен. Баба й казва за хората, които са тръгнали към болницата — лели, чичовци. Не чувам да споменават Адам.

Всъщност точно него искам да видя. Ще ми се да знаех къде е той, за да опитам да отида там. Нямам представа как ще ме намери. Баба и дядо нямат телефонния му номер. Те пък нямат мобилни, така че той не може да се свърже с тях. Не знам дори дали ще се сети да им се обади. Хората, които обикновено предават необходимите сведения, че нещо се е случило с мен, не са в състояние да го сторят.

Надвесвам се над безжизненото и пиукащо нещо, което представлявам в момента. Кожата ми е посивяла. Очите ми са затворени с лепенки. Иска ми се някой да махне лепенките. Отстрани ми се струва, че клепачите ме сърбят. Внимателната сестра се приближава. Престилката й е щампована със сладоледи на клечка, нищо че не сме в педиатрията.

— Как си, миличка? — пита ме тя, все едно случайно се срещаме в магазина.

Отначало с Адам не ни потръгна гладко. Аз май вярвах, че любовта е по-силна от всичко. Когато той ме изпрати до къщи след концерта на Йо-Йо Ма, според мен и двамата вече съзнавахме, че сме влюбени. Мислех, че трудното е да стигнеш до този момент. Книгите и филмите винаги свършват с първата романтична целувка на двойката. Щастливият им живот впоследствие чисто и просто се предполага.

С нас не се получи точно така. Оказа се, че идваме от две коренно различни места в социалната вселена и че това си има своите недостатъци. Продължихме да се срещаме в музикалните кабинети, но взаимоотношенията ни останаха платонични, като че ли и двамата не искахме да разваляме нещо хубаво. Обаче ако се виждахме на други места в училище — когато сядахме в кафенето или учехме заедно навън в двора в слънчеви дни, — нещо липсваше. Чувствахме се неловко. Разговорът не вървеше. Единият от нас казваше нещо, а другият заговаряше едновременно с него.

— Ти кажи — отстъпвах.

— Не, ти — отвръщаше Адам.

Учтивостта беше мъчителна. Искаше ми се да я преодолеем и да се върнем към сиянието от нощта на концерта, но не знаех как да го постигна.

Адам ме покани да чуя групата му. Беше още по-ужасно, отколкото в училище. Ако в семейството си се чувствах като риба на сухо, сред приятелите на Адам се чувствах като риба на Марс. Край него постоянно имаше жизнени и симпатични хора, най-готините момичета с боядисана коса и пиърсинг, надменни момчета, които живваха, когато си говореха с Адам по рокаджийски. Аз не ставах за групарка. И изобщо не можех да говоря рокаджийски. Би трябвало да разбирам този език, след като бях музикантка и дъщеря на татко, но не го чатках. Точно както онези, които говорят мандарински, хващат нещо от кантонското наречие, ама не съвсем, противно на убеждението на хората, които не знаят китайски, че всички китайци се разбират помежду си, а всъщност кантонският и мандаринският са напълно различни.

Ужасявах се да ходя на концерти на Адам. Не че ревнувах или не харесвах тази музика. Много обичах да го гледам как свири. На сцената китарата сякаш се превръщаше в негова трета ръка, в естествено продължение на тялото му. А когато след концерт се появеше зад кулисите, беше потен, но някак чистичко потен, и на мен ми се искаше да го близна по бузата като сладолед. Е, не го правех.

Накачулеха ли го фенове, аз се отдръпвах настрани. Адам се опитваше да ме придърпа обратно и да обгърне талията ми с ръка, но аз се измъквах и се скривах в сенките.

— Не ме ли харесваш вече? — смъмри ме той след един концерт. Шегуваше се, но долових болката му, скрита в небрежно подметнатия въпрос.

— Не знам дали да продължа да идвам на концертите ти.

— Защо не? — Този път изобщо не скри, че е засегнат.

— Имам чувството, че ти преча да се насладиш на преживяването. Не ми се иска да се тревожиш за мен.

Адам отговори, че не се тревожи за мен, но си знаех, че отчасти се тревожи.

Сигурно щяхме да се разделим още тогава, в началото, ако не беше домът ми. Вкъщи сред семейството ми открихме място, където и двамата се чувствахме добре. Излизахме от един месец, когато заведох Адам на първата му вечеря у дома. Той седна в кухнята и двамата с татко се заговориха за рок. Слушах ги и продължавах да не разбирам и половината от нещата, които обсъждаха, но не се чувствах не на мястото си, както се чувствах на концертите.

— Играеш ли баскетбол? — попита татко. Ако става дума за спортни предавания, татко е луд по бейзбола, но на живо предпочита да стреля по коша.

— Разбира се — отговори Адам. — Е, не съм много добър.

— Не е нужно да си добър, а просто всеотдаен. Искаш ли да направим една бърза игра? И бездруго си с баскетболни обувки — погледна татко към кецовете на Адам. После се обърна към мен: — Нещо против?

— Ни най-малко — усмихнах се. — Аз може да посвиря, докато вие играете.

Отидоха на игрището на съседното начално училище. Върнаха се след четирийсет и пет минути. Адам беше плувнал в пот и изглеждаше доста слисан.

— Какво стана? — попитах. — Старият те изцеди, а?

Адам едновременно поклати глава и кимна:

— Ами да, но не е само това. Докато играехме, ме ужили пчела, а баща ти стисна ръката ми и изсмука отровата.

Кимнах. Татко беше научил този номер от баба и за разлика от гърмящите змии, с пчелите наистина вършеше работа. Изсмукваш и жилото, и отровата, после остава само лек сърбеж.

Адам се усмихна смутено, наведе се и ми прошепна в ухото:

— Мисля, че съм малко смутен, понеже съм бил в по-интимни отношения с баща ти, отколкото с теб.

Засмях се, но в думите му имаше доза истина. През няколкото седмици, откакто бяхме заедно, само се бяхме целували, нищо повече. Не че се правех на твърде скромна. Бях девствена, но не възнамерявах да си остана такава. На Адам пък със сигурност нямаше да му е за пръв път. По-скоро целувките ни страдаха от същата учтивост, която вредеше и на разговорите ни.

— Може би трябва да оправим положението — промърморих.

Адам изви въпросително вежди. Изчервих се. На вечеря се зяпахме ухилени, докато слушахме Теди, който дрънкаше за костите от динозавър, които следобед изровил в задния двор. Татко приготви прочутото си печено в морска сол, което ми беше любимо, но просто нямах апетит. Само побутвах храната в чинията си с надеждата никой да не забележи. И през цялото време вътре в мен нещо трептеше. Като камертона, с който настройвах виолончелото си. Удариш ли камертона, той започва да вибрира в ла, а вибрациите се засилват все повече и повече, докато хармоничният тон не изпълни цялата стая. Ето това предизвикваше у мен усмивката на Адам по време на онази вечеря.

След като се нахранихме, Адам разгледа набързо колекцията от вкаменелости на Теди, после се качихме в моята стая и затворихме вратата. На Ким не й е позволено да остава сама вкъщи с момчета — не че изобщо й се е удавала такава възможност. Родителите ми не са споменавали никакви правила в това отношение, но имах чувството, че знаят какво се случва с мен и с Адам, и макар татко да си придаваше вид на баща, който си знае работата, всъщност двамата с мама бяха големи наивници по любовните въпроси.