— Добре — съгласих се, все едно е най-естественото нещо на света.

В петък следобед обаче бях по-нервна, отколкото миналата зима, докато учех за изпитите в края на срока, и неусетно бях изпила цяла кана от горчивото и силно кафе на татко.

Не бях нервна заради Адам — вече бях свикнала с присъствието му. Дължеше се на несигурността. Какво точно е това? Среща ли? Приятелска услуга? Щедър жест? Неприятно ми беше да усещам несигурна почва под краката си — все едно неумело изучавах нова част на музикално произведение. Точно затова се упражнявах толкова, за да стъпя на твърда почва и после да разуча подробностите.

Преоблякох се сигурно шест пъти. Теди, който по онова време ходеше в детската градина, седеше в стаята ми, сваляше книжките с комикси „Калвин и Хобс“3 от рафтовете и се преструваше, че ги чете. Добре се забавляваше, макар да не бях сигурна дали веселието му се дължи на глупостите на Калвин, или на моите.

Мама надникна в стаята да провери как върви.

— Той е просто момче, Миа — успокои ме тя, когато установи колко съм напрегната.

— Да, ама е първото момче, с което излизам на нещо като среща — отговорих. — Затова не знам дали да се облека като за среща, или като за симфоничен концерт — хората тук изобщо издокарват ли се по такъв повод? Или да сложа нещо небрежно, ако се окаже, че не е среща?

— Облечи се удобно — предложи мама. — Така залагаш на сигурно.

Сигурна съм, че ако мама беше на моето място, щеше здравата да се постарае. На снимките им с татко от началото на връзката им тя изглежда като кръстоска между прелъстителка от трийсетте години и шикозна рокерка с палавата си прическа, с големите си сини очи, подчертани с дебела очна линия, и със слабичкото си телце, неизменно загърнато с някоя секси дрешка, например хубав дантелен потник и прилепнали кожени панталони.

Въздъхнах. Де да можех и аз да съм толкова самоуверена! В крайна сметка избрах дълга черна пола и тъмночервен пуловер с къси ръкави. Семпло и непретенциозно. Май това ми беше запазената марка.

Когато Адам се появи, издокаран с лъскав копринен костюм и обувки с дебели меки подметки (ансамбъл, който адски впечатли татко), осъзнах, че става дума за истинска среща. Разбира се, Адам може и да се беше издокарал заради концерта, а лъскавият костюм в ретро стил вероятно беше проява на разкрепостеното му разбиране за официално облекло, обаче бях сигурна, че става дума за нещо повече. Стори ми се напрегнат, когато се ръкува с татко и го осведоми, че има стари дискове на групата му.

— Сигурно ги използваш за подложки — каза татко.

Адам се озадачи, понеже не беше свикнал родител да е по-саркастичен от детето.

— Не куфейте много, деца. При последния мош пит на концерт на Йо-Йо Ма имаше тежко ранени — провикна се мама, докато прекосявахме моравата.

— Вашите са готини — констатира Адам, докато ми отваряше вратата на колата.

— Да, така е — отговорих.



На път за Портланд си побъбрихме. Адам ми пускаше парчета на групи, които харесва, после някакво шведско поп трио, което звучеше монотонно, и накрая — исландска арт банда, която свиреше много красиво. Малко се объркахме в центъра на града и пристигнахме в залата броени минути преди началото на концерта.

Местата ни бяха на балкона. Високо горе. Но пък човек не ходи на концерт на Йо-Йо Ма заради гледката, а звукът тук беше невероятен. Този човек е способен да накара виолончелото да звучи като женски плач, а в следващата секунда — като детски смях. Когато го слушам, винаги се сещам за причината да започна да свиря на виолончело — в инструмента има нещо толкова човешко и изразително.

Концертът започна и аз погледнах към Адам с крайчеца на окото си. Струваше ми се доста благоразположен към цялото начинание, но непрекъснато си гледаше програмата и сигурно броеше частите до почивката. Притесних се, че може би скучае, но след това музиката ме увлече и престанах да мисля за него.

После, докато Йо-Йо Ма свиреше „Голямо танго“, Адам се пресегна и стисна ръката ми. Във всеки друг случай щеше да е прекалено сълзливо, като в банален филм. Обаче Адам не ме гледаше. Беше затворил очи и леко се поклащаше на седалката. И той беше погълнат от музиката. Стиснах ръката му в отговор и останахме така до края на концерта.

След това си купихме кафе и понички и се разходихме покрай реката. Имаше мъгла, затова той свали сакото си и ме наметна.

— Не си получил билетите от семеен приятел, нали? — попитах.

Мислех, че ще се засмее или ще вдигне ръце, уж се предава, както правеше, когато надвиех в спор. Адам обаче ме погледна право в очите — виждах зелените, кафявите и сивите точици, които плуваха край ирисите му — и поклати глава:

— Това са бакшишите ми от две седмици разнасяне на пица по домовете — призна.

Заковах се на място. Чувах как водата долу се плиска.

— Защо? — попитах. — Защо избра мен?

— Не съм виждал друг човек да потъва толкова дълбоко в музиката като теб. Затова обичам да те гледам, докато свириш. На челото ти се появява страшно сладичка бръчка, ето тук — докосна той челото ми точно над носа. — Аз съм вманиачен по музиката, обаче не потъвам в нея като теб.

— И какво? Значи съм нещо като експеримент, така ли? — Смятах да се пошегувам, но в думите ми прозвуча горчивина.

— Не, не си експеримент — каза Адам дрезгаво и задавено.

Усетих как по шията ми нахлува топлина и се изчервявам. Забодох поглед в обувките си. Сигурна бях, че Адам ме гледа в този момент, точно както бях сигурна, че ако вдигна поглед, ще ме целуне. Изненадах се колко силно желая целувката му, колко често съм си я представяла и дори съм запомнила очертанието на устните му, как съм мечтала да плъзна пръст по вдлъбнатината на брадичката му.

Очите ми се стрелнаха нагоре. Адам ме чакаше.

Така започна всичко.

12,19 ч.

Много неща не са ми наред.

Явно белият ми дроб е колабирал. Далакът ми е разкъсан. Имам вътрешно кървене с неясен произход. Но най-сериозно е увреждането на мозъка ми. Освен това имам счупени ребра. Ожулвания по краката, където ще се наложи присаждане на кожа, също и по лицето, където ще трябва да прибегнат до пластична хирургия, но всичко това, както отбелязват лекарите, само ако извадя късмет.

В момента в операционната лекарите трябва да извадят далака ми, да вкарат нова тръбичка, за да дренират колабиралия ми бял дроб, и да позакърпят там, където се е появило вътрешно кървене. За мозъка ми не могат да направят много.

— Ще чакаме и ще видим — казва единият хирург, докато разглежда снимките от скенера на главата ми. — А междувременно се обадете в кръвната банка. Трябват ми две банки нулева отрицателна и две в резерв.

Нулева отрицателна. Моята кръвна група ли е? Нямам представа. Досега не ми се е налагало да се замислям по въпроса. Не съм била в болница, ако не броим посещението в спешното, когато си порязах глезена на парче счупено стъкло. Даже не ме шиха, само ми биха инжекция против тетанус.

В операционната лекарите обсъждат каква музика да пуснат точно както сутринта спорехме ние в колата. Един иска джаз, друг иска рок. Анестезиоложката, която стои близо до главата ми, настоява за класическа музика. На нейна страна съм и имам чувството, че съм помогнала, понеже някой слага диск на Вагнер, макар да не съм сигурна дали съм имала предвид точно „Полетът на валкириите“. Надявах се на нещо по-лежерно, може би на „Годишните времена“.

Операционната е малка и претъпкана, отвсякъде струи ярка и ослепителна светлина, на която още по-ясно се вижда колко жалко е това място. Изобщо не е като по телевизията, където операционните са безукорно чисти зали, толкова просторни, че преспокойно ще поберат и оперната певица, и публиката. Подът е излъскан до блясък, обаче целият е надран и осеян с ръждиви следи, които сигурно са петна от кръв.

Кръв. Тя е навсякъде. Лекарите обаче си остават невъзмутими. Режат, шият и аспирират в река от кръв, все едно мият съдове в сапунена вода. И през цялото време вливат във вените ми нови и нови запаси.

Хирургът, който искаше да слуша рок, много се поти. Налага се една от сестрите току да попива потта му с марля, която стиска с щипци. По едно време потта се просмуква през маската му и се налага да я сменят.

Анестезиоложката има нежни пръсти. Седи до главата ми, следи жизнените ми показатели и наглася количеството на течностите, газовете и лекарствата, които ми дават. Явно се справя добре, понеже не усещам нищо, макар да човъркат безмилостно из тялото ми. Работата е груба и мръсна, изобщо не е като в играта „Операционна“, която играехме като малки и където трябваше да внимаваш да не докосваш нищо друго, докато вадиш някоя кост, иначе се включваше аларма.

Анестезиоложката разсеяно ме гали по слепоочията с гумените си ръкавици. Така правеше мама, когато се разболеех от грип или получавах толкова силно главоболие, че си представях как си пробивам някоя вена на слепоочието, само и само да намаля напрежението.

Дискът с Вагнер се завъртя вече два пъти. Лекарите решават, че е време да сменят жанра. Побеждава джазът. Хората обикновено смятат, че понеже свиря класическа музика, обичам джаз. Не е така. Татко обича. Много, особено по-новите диви неща на Колтрейн. Казва, че джазът е пънк за по-възрастни хора. Май това обяснява нещата, понеже аз и пънк не харесвам.

Операцията продължава. Изтощена съм. Не знам как изобщо издържат лекарите. Стоят неподвижно, но ми изглежда по-трудно, отколкото да тичаш на маратон.