Нора се интересуваше от това какъв е мъжът отвътре. Можеше да е красива гледка за очите, но ако вътрешно се криеше отровна змия, бе по-добре да го отхвърли, отколкото да го приветства в прегръдката си.

През целия си живот бе живяла според този девиз и никой, дори Юън МакАлистър, нямаше да промени това.

Без да я поглежда, мъжът изцъка с език и конят му потегли напред.

За пореден път Нора бе скептично настроена към действията му, докато той и конят му пресичаха скалистата земя, където всяка крачка можеше да изложи на опасност както човека, така и животното.

Щяха да са късметлии, ако и двамата не си счупеха врата!

– Ако смяташ, че възнамерявам да тичам в галоп след теб, не си познал, Юън МакАлистър – каза тя, въпреки че знаеше, че той не може да я чуе.

Може и да беше лорд „Арогантност“ на кон, но тя не беше чак толкова лекомислена с живота си. Всъщност искаше да стигне до Англия невредима.

Затова пришпори кобилата си напред, яздейки внимателно в тръс през покрития с мъх терен.

Когато стигна края на поляната, Юън се спря и я изчака, с ръка, свита в юмрук върху бедрото си. Конят се напрягаше неспокойно срещу мундщука6, в желанието си да продължи да тича, но стопанинът му го държеше под контрол.

Ако съдеше по изражението на лицето му, бе ѝ много ядосан.

– Витаем в облаците, така ли? – попита остро.

– Не! – отвърна Нора превзето. – Просто се упражнявам да те дразня и по изражението на лицето ти бих казала, че се справям добре. Майка ми винаги е твърдяла, че всяка цел си заслужава да бъде усърдно преследвана.

Сумтейки, той се почеса по брадата и я изгледа свирепо. Беше ѝ чудно дали изобщо знаеше как да се усмихва и дали осъзнаваше, че изглежда като страховито привидение.

– Ти си разглезено девойче, нали?

– Да – отвърна тя и дяволито повдигна глава. – Баща ми казва, че това е едно от най-добрите ми качества.

При тези думи той изсумтя, обърна коня си и я поведе към гъстата гора. Този път темпото му бе много по-приемливо. Достатъчно, че тя да го поддържа, без да изпитва затруднения.

Сега, когато бяха близо един до друг, Нора зададе въпросите, които бе искала да попита по-рано.

– Колко време ще ни отнеме да стигнем замъка на брат ти? Не се ли намираме в земите на МакАлистър?

– Да – отвърна той с поглед, съсредоточен върху местността пред тях. – Но се намираме в покрайнините. Обикновено мога да стигна до там за ден и половина, но ако настояваш да спазваме това темпо, най-вероятно ще ни отнеме година, за да се доберем до замъка.

– Значи винаги препускаш като луд? – присмя му се тя.

Той не отвърна нищо. Нора изчака почти минута. Дори не ѝ обърна внимание. Държеше се сякаш тя не съществуваше.

– Извинявай – продължи тя раздразнено. – Зададох ти въпрос, Юън МакАлистър.

Той отново не отговори. Нора беше ужасена.

– Навик ли ти е да не отговаряш на въпроси?

– Милейди, ако пътувате в тишина, ще ви дам всичко, което поискате – отвърна той с дълбока въздишка.

– Ще ме заведеш ли до Лондон?

– Не.

Нора стисна зъби. Така да бъде. Ако той не правеше това, което искаше от него, тогава тя щеше да му отвърне със същото.

– Времето навън е хубаво, нали? – Тя огледа гората. Пришпори коня си, за да язди няколко крачки пред Юън. – Доста освежаващо и топло. Харесва ми този период от годината. Винаги ми е бил любим. Спомням си, когато бях малко момиченце, двете с майка ми…

Юън простена, когато осъзна, че жената смяташе да бърбори, докато или я убиеше, или се съгласеше с нея. Ушите му бръмчаха от думите ѝ и въпреки че гласът ѝ бе изкусително мелодичен, щеше да бъде по-добре, ако почти не я чуваше.

Главата го болеше от ейла7, който бе изпил. Ярката светлина изгаряше очите му и предизвикваше гаденето му. Бе планирал да прекара остатъка от този проклет ден в блажен унес, лежейки в леглото, а сега пътуваше към замъка на Локлан, където щеше да се изправи пред майка си и брат си. Щеше да види тяхната мъка, породена от смъртта, която бе причинил.

До ден днешен му бе трудно да погледне майка си в очите. Въпреки че не бе изрекла и една дума срещу него, той знаеше, както и тя, кой бе отговорен за смъртта на Киърън. Вината за това тежеше на плещите му.

Стомахът му се сви. Сякаш беше вчера, когато двамата с брат му играеха на война. Спомни си как някога мечтаеха и се перчеха в какви мъже щяха да се превърнат.

– Добре ли си? – въпросът на Нора прекъсна мислите му.

– Добре съм.

– Не ми изглеждаш добре. Имаш вид на тъжен и разстроен. Нима компанията ми наистина ти е толкова неприятна?

Беше на път да отговори с „да“, но лъжата заседна в гърлото му. Нямаше нужда да бъде преднамерено груб с нея. Не беше нейна вината, че бе малко луда. Може би в миналото ѝ имаше някаква жестокост, която бе причина за заблудите ѝ.

След като бе изгубил мечтите си по толкова болезнен начин, той никога не би откъснал някой друг от неговите собствени.

– Не, милейди. Не ви намирам за неприятна.

– Просто досадна.

– Вие го казахте, не аз.

Нора му се усмихна. Беше топла и нежна усмивка, която караше очите ѝ, с цвят на кехлибар, да блестят.

– Значи ме намирате за чаровна?

Почувства странно желание да изскимти срещу настойчивостта ѝ.

– Можете ли изобщо да пазите тишина?

– А вие можете ли да говорите?

– Да. Изцяло и напълно.

– Добре. Значи говорите много добре за ням човек. Веднъж познавах ням човек. Живееше в местното село и правеше божествени обувки. Бяха толкова меки, сякаш краката ми са обвити от възглавници.

Този път Юън изскимтя, когато тя продължи историята си за обущаря и селото, където бе живял. Това трябваше да е неговото наказание. Със сигурност, дяволът бе изпратил тази жена, в този ден, за да го измъчва. Нямаше друго възможно обяснение.

Тя бе неговата котва. Неговият воденичен камък.

За него би било по-добре да го обесят, удавят и разчленят.

С часове яздиха с бавно темпо, което бе много по-разочароващо, отколкото продуктивно. През цялото време тя не спираше да бърбори за всичко, което можеше да си представи, докато той не се уплаши, че ушите му ще прокървят от напрежението.

С наближаването на нощта, Юън се огледа за място, където да пренощуват. Някъде, където можеше да се отдалечи достатъчно от нея, преди да се поддаде на желанието да я удуши. Намери малко сечище близо до поток, който щеше да им осигури прясна вода.

– Тук ли ще спрем – попита тя, като поведе коня си в сечището, – да спим до съмване?

– Да – отвърна той дрезгаво. – Освен ако не желаеш да яздим през нощта.

Юън бе готов да го направи. Бе готов на всичко, за да я отдалечи от себе си колкото се може по-скоро, за да може да се върне в дома си и към спокойствието си.

Тя прехапа долната си устна, като се огледа наоколо с намръщено изражение.

– Няма ли място, където може да намерим легло?

– Да виждаш легло?

Тя се намръщи насреща му.

– Няма ли село наблизо?

– Да, на няколко часа от тук, но с темпото, с което пътувате, е по-скоро на ден и половина.

Нора се скова.

– Темпото, с което аз пътувам? Какво искаи да кажеи с това?

Юън въздъхна изморено. Нима жената беше сляпа за отговора на този въпрос? Или просто се опитваше да го вбеси още повече.

– Колко пъти трябваше да спираме, за да се погрижите за вашите нужди, милейди? Още повече, колко пъти трябваше да се връщам до вас, защото се бяхте замечтала, вместо да яздите в крак с мен? Кълна се…

– Не кълнете пред мен. Грубо е.

Юън затвори устата си и се въздържа да каже това, което мисли. Ако смяташе, че това е грубо, той със сигурност можеше да я образова по въпроса кое наистина беше обидно. Слезе от коня и го поведе към потока, за да го напои. Поглеждайки назад, видя ужасения ѝ поглед, докато тя размишляваше върху мисълта да прекара една нощ върху студената земя. След този образ се появи друг – този на нежната му майка и снахите му. Всяка една от тях бе дама, която заслужаваше само най-доброто. Колкото и дразнеща да бе Нора, тя бе нечия дъщеря и не бе свикнала с такива трудности. Нямаше съмнение, че не бе спала на нещо по-различно от пухени завивки и възглавници. Изтощен и уморен той отново яхна коня си и се насочи към нея.

– Добре – каза той. – Ако се върнем малко назад по пътя, от който дойдохме, Леналор не е толкова далеч.

– Леналор?

– Това е малко село, където можем да хапнем топла вечеря, а вие може да спите комфортно.

Облекчение озари нежните ѝ кехлибарени очи.

– Колко време ще ни отнеме да стигнем?

– Час, или може би малко повече.

– Голямо ли е селото? Никога преди не бях чувала за Леналор. Какво ще открием там?

Юън прокара ръка през косата си, когато тя започна отново да го обсипва с въпроси. Бе любопитна и шумна дама.

– Отново не ми отговаряш, нали? – попита го след няколко минути.

– Задавате прекалено много въпроси. Едва мога да си поема въздух, за да отговоря на един, докато вие задавате още три.

– Тогава ще ги задавам по-бавно.

– Предпочитам да не го правите.

– Защо?

– Защото тогава ще се чувствам задължен да отговоря.

За негова изненада тя се разсмя. Беше мелодичен звук, а не силен или глупав. По-скоро бе дълбок и приятен.

– Мили Юън, омагьосан си от простия език на една девойка. Баща ми често казва, че ако можеше да обуздае неспирната сила на езика ми и да я даде на воините си, никога не би се притеснявал, че някоя войска ще успее да ги победи в битка. Смята, че час от моето бъбрене може да поддържа войска в битка за поне три или четири дни.

Юън я погледна през рамо.

– Това са груби думи.

– Не, изобщо не са. Баща ми ме обича и аз знам това. Понякога говоря много. Това е недостатък, който притежавам откакто се помня. Майка ми твърди, че е така, защото нямам други роднини, и понеже е искала да има голямо семейство, милостивия бог я е дарил с мен. Може да съм единствено дете, но вдигам шум за поне дузина.