– Това, което ми доставя удоволствие е хората да ме оставят сам. Открих, че когато се държа скандално, това ги кара да бягат възможно по-далеч и по-бързо от мен.

– Предложих да си тръгна.

Той изръмжа насреща ѝ.

– Хайде. Можем да вървим. Колкото по-скоро те заведа при Локлан, толкова по-бързо ще мога да се върна тук.

– И отново да изпаднеш в униние?

Той се стегна при тези ѝ думи.

– Не съм паднал духом.

– Прости ми. Там, откъдето идвам, половинчатата усмивка означава, че си намръщен, а ако си намръщен, докато си се оттеглил от всички и всичко, това означава, че си паднал духом. Предполагам, че тук – в твоята пещера, светът е наопаки и да си намръщен означава, че си щастлив.

– Винаги ли говориш толкова?

– Да. Особено когато хората, в частност мъжете, се опитват да ме пренебрегват.

В отговор, той я дари с развеселен поглед.

– Каква невероятна личностна черта.

Нора игнорира сарказма му.

– Лично съм съгласна с това. Леля ми смята, че съм чаровна.

– Твоята леля Елеонор?

– Да.

– И кажи ми, моля те, кога си пътувала до Англия, за да се срещнеш с нея?

– Никога! На майка ми не ѝ понасят пътуванията, затова Елеонор ни е посещавала няколко пъти през годините, за да наваксаме.

– И никой друг в Шотландия не знае за това?

– Баща ми е винаги осведомен, както и слугите ни, но Елеонор предпочита да пътува предрешена. Изглежда, нещо се е случило някога отдавна, когато е пътувала като кралица и сега прави всичко възможно, за да се увери, че никой не знае коя е тя, когато пътува.

– Разбирам – отвърна той, но Нора бе сигурна, че не го мисли наистина.

Смяташе я за луда. Е, със сигурност я бяха наричали и по-лошо. Може би ако я мислеше за глупава, щеше да склони да ѝ обърне гръб, докато тя си тръгнеше.

Беше просто мисъл…

Юън я изведе от пещерата.

– Бил ли си някога в Англия? – попита го тя, като ускори ход, за да може да върви с неговата голяма, опасна крачка. – Майка ми казва, че Лондон е мръсно място, където през лятото е горещо и претъпкано.

Юън въздъхна шумно, докато подсигуряваше вратата на дома си. Пътуването щеше да е наистина дълго, ако тя настояваше да приказва през цялото време. Вече имаше чувството, че главата му ще се пръсне.

Завъртя се към нея и откри, че е толкова близо до него, че за малко да я прегази. Тя се изчерви очарователно и се отмести настрани.

– Ще тръгваме ли?

Mръщeйки се, той разтри челото си с ръка.

– Да не те боли глава?

Юън се спря за момент и я погледна с едното си око.

– Да.

– Ела – каза тя, като го хвана за ръката и го заведе до един камък. – Седни и ми позволи да ти помогна.

Той се намръщи недоверчиво.

– Какво може да направиш?

– Ще бъдеш учуден. Баща ми казва, че това е дарба, която господ ми е дал, за да облекчавам вредите, които причинявам.

Юън се намръщи още повече при думите ѝ, докато сядаше.

– Баща ти винаги ли е толкова суров с теб?

– Не. Той е добър мъж. Просто имам навика да го изваждам от равновесие от време на време.

При тези думи той изсумтя. Изобщо не се съмняваше в това. Жената можеше да изпита търпението дори на самия Йов.

Още щом седна, тя прокара ръце през косата му, масажирайки темето му.

О, това усещане му хареса. Ръцете ѝ бяха топли и нежни, а пръстите ѝ ловко успокояваха болката в главата му, като леко подръпваше косата му. Не мина много преди да открие, че се чувстваше отпочинал и много по-спокоен. Болката бе отпуснала здравата си хватка.

Човек можеше да свикне с това. За първи път долови приятния ѝ аромат. Ухаеше на свеж люляк и топло слънчево време. Това бе миризма също толкова привлекателна, колкото самата дама.

Нора бе красива млада девойка. Воалът ѝ беше паднал подобно на шал върху раменете ѝ, докато се грижеше са него. Дългата ѝ руса коса блестеше ярко, а фигурата ѝ бе достатъчно стройна и чувствена, за да си струва човек да си легне с нея.

Тялото му мигновено реагира при мисълта да застане отгоре ѝ, да усети леко разтворените ѝ устни…

Юън си пое рязко дъх, когато се възбуди против волята си.

– Хайде – каза той, изправяйки се на крака. – Достатъчно. Очаква ни пътуване.

– По-добре ли се чувстваш?

– Да – отвърна пресипнало.

Със сигурност бе така. Но сега друга част от тялото му го болеше.

Прочиствайки гърлото си, той се насочи към малката пътека, която щеше да ги отведе надолу по планината до конюшнята, където държеше коня си. Нора го последва, забелязвайки лекотата, с която се движеше и мъжката грация. Той бе висок и силен, и уверен като всеки мъж. Беше наистина красив, когато не ѝ се зъбеше. Дори с дебелите мустаци, покрили лицето му. Къдравата му черна коса имаше нужда да се среше, и по някаква причина, която не разбираше, тя искаше да му предложи да прокара пръсти през нея, за да разплете заплетените кичури. Юън ѝ напомняше за голяма и тромава мечка с огромно тяло, груб и сърдит тон.

Беше очевидно, че той и думата „финес” бяха пълни непознати и въпреки това имаше нещо в този суров, измъчван мъж, което намираше за омайващо. Запита се дали винаги е бил толкова мрачен. Със сигурност, като младеж е бил весел и безгрижен. Нали?

– Винаги ли си бил толкова голям? – попита го тя.

Той я погледна злобно през рамото си.

– Да. Излязъл съм от утробата на майка си в пълен ръст. Шокът от това за малко да я убие.

Нора се намръщи на чувството му за хумор.

– Винаги ли вървиш толкова бързо? Едва успявам да поддържам крачката ти. Чувствам се като малко дете, което тича след родителите си.

Когато се спъна в няколко камъка, Юън бързо я хвана и ѝ помогна да се изправи. За нейно раздразнение, китките ѝ се отпуснаха върху силните му ръце и тя почувства невероятната сила на тялото му. Той бе като стена от добре оформени мускули. Беше мъж, който караше дъха ѝ да секва и я разгорещяваше. Против волята ѝ, образът на голото му тяло, проснато, приканващо на леглото, мина през ума ѝ. Беше ѝ пределно ясно какво първично мъжко очарование бе скрито под жълтата му риза и прилепнали панталони от тартан.

Почти двуметровото му силно тяло, със сигурност, бе създадено за прегрешения.

– Внимавайте, милейди – каза той остро. – Нямам намерение да ви върна у дома осакатена.

Въпреки грубите думи, нежното му докосване противоречеше на тона му. Нейният великан не беше страховитият звяр, за който се представяше. Бе сигурна в това.

– Защо искаш да живееш сам тук? – попита тя, след като той се отдалечи и продължи да води по пътя.

– Харесвам уединението си.

– Но не се ли чувстваш самотен?

Той се поколеба.

– Не.

Поне бе научила нещо за него. Всеки път, когато излъжеше, носът му се сбръчкваше леко.

– Не ти ли липсва да си с братята си?

Тъмна и дълбока тъга помрачи лицето му, а тялото му се напрегна.

– Милейди, бихте ли замълчала за момент? Не съм свикнал да разговарям и се чувствам изтощен от това.

– Ще престана, ако отговориш на още един въпрос.

– И той е?

– Защо всички казват, че си убил брат си?

2 Елеонор Аквитанска е съпруга на френския крал Луи VІІ и кралица на Франция, а по-късно от 1152 година до смъртта си е съпруга на английския крал Хенри II и кралица на Англия - Б.р.

3 Уилям І Завоевателя – крал на Англия от 1066 до 1087 година - Б.р.

4 Уилям ІІ – придобил прякора си Руфъс, заради червената си брада и склонността си да избухва, е крал на Англия от 1087 до 1100 година и втори син на Уилям І - Б.р.

5 плейд – шотландско наметало от кариран плат – Б.р.


Глава 3

– Защото наистина убих брат си.

Дори Нора да живееше хиляда години, тя никога нямаше да забрави изражението на Юън, когато изрече тези мъчителни думи. Видя мъката му. Болката му.

Лицето му не бе на мъж, който е убил брат си. Поне не нарочно. Беше лицето на човек, който е измъчван от загубата. Мъж, който би направил всичко, за да върне брат си.

– Какво се случи?

Сините му очи ѝ отвърнаха с леден поглед и той се отдалечи от нея.

– Какво те е грижа? Не си го познавала. По дяволите, та ти едва познаваш и мен, а и нямам желание да говоря за това.

Щеше да уважи решението му. Беше повече от очевидно, че изпитва силни чувства към брат си без значение какво се бе случило с него.

През годините тя бе чула няколко истории за смъртта на Киърън МакАлистър. Някой твърдяха, че Юън е прерязал гърлото на брат си, докато е спял. Други разказваха, че е изтръгнал сърцето му. А трети бяха много по-неприлични. Единственото общо между слуховете беше, че Юън бе убил Киърън.

Лично тя не вярваше на тези истории по една-единствена причина. Ако Юън МакАлистър бе отнел живота на собствения си брат, останалите му братя нямаше да са толкова близки с него. Нито пък щяха да го защитават, когато други говореха лошо за него.

Всеки с поне капка шотландска кръв знаеше, че кланът МакАлистър се ръководи само от един закон. Да заплашиш един от братята, означаваше да застрашиш всички.

Семейство като тяхното никога не би толерирало или защитавало Юън, ако той бе виновен за убийството на Киърън. И заради това Нора бе готова да заложи живота си на убежденията си.

За щастие, за момента беше права.

Юън я заведе до малка конюшня, която не бе забелязала при пристигането си. Бе скрита зад група дървета с доста солидна ограда, изградена от планината, която я обграждаше от всички страни, с изключение на една.

Нора се намръщи и се огледа. Бе оставила прислужницата си и един от подчинените на баща си, да я чакат наоколо с кобилата ѝ, но сега виждаше само коня си. Другите двама души и конете им не се забелязваха никъде.

– Агнес? Дейвид? – повика ги тя, като се огледа.

– Какво правиш? – попита Юън.