Син се засмя.

– Най-вероятно.

– Нещо ново за МакКейд? – попита Александър.

Локлан поклати глава отрицателно. Как му се искаше да ги намери. И щеше да го направи. Нямаше да си отдъхне, докато не платяха за това, което се бяха опитали да сторят на семейството му.

– Никой от хората ми не успя да открие и следа от тях – каза той на Александър. – Ами твоите?

– Не.

– Това не ми харесва – намеси се Син. – Имам чувството, че все още не сме чули последната им дума.

– Със сигурност – съгласи се Локлан.

– И какво ще правим? – попита Александър. – Уведомил съм братовчед ми какво са направили и той издаде заповед за екзекуцията им, но докато не ги хванат…

– Няма какво да сторим – каза Брейдън.

Син довърши своята халба с ейл и си наля още.

– Разбира се, че има какво да направим.

– Какво? – попита Брейдън.

– Да оженим Локлан.

Последният бутна игриво Син по ръката.

– Пиян си.

– Нима? – попита женски глас.

Погледнаха нагоре, за да видят съпругата на Син, Каледония, която се приближаваше към масата. Заобиколи я, докато не се озова зад стола на Син. Тя погледна надолу към съпруга си и го дари с укоряваща, мила усмивка.

– Имах чувството, че моят непокорен съпруг прекарва прекалено много време тук долу.

Син изглеждаше леко глуповато.

– Елате, милорд – каза тя, хващайки ръката на Син. – Утре ни чака дълъг път, а аз обещах на брат ми Джейми, че ще се върнем навреме за рождения му ден.

Син целуна ръката ѝ, след което погали бузата си с ръката ѝ.

Локлан беше изумен от жеста, който беше толкова чужд за Син. Радваше се да види, че брат му си подхождаше така добре със съпругата си.

Син беше другият, който той никога не бе очаквал да види щастлив. Беше добре, че животът най-накрая бе решил да се отнесе добре с най-големия му брат.

– Лека нощ, господа – каза Син, изправяйки се, за да последва съпругата си.

Подминаха Маги на входа.

Локлан се усмихна, когато тя се приближи, гледайки подозрително тримата мъже. Той си спомни времето, когато обмисляше смъртта ѝ и се надяваше много лоши неща да я сполетят.

Сега се радваше, че се беше въздържал от това да я убие.

– Живни малко, Брейдън – каза той на най-младия си брат. – Твой ред е да те бият.

Брейдън се засмя.

– Моята мила Маги знае по-добре от това да ме бие, нали, любов моя?

Тя дръзко поклати бедра, докато се приближаваше към масата.

– Зависи от това дали си направил нещо, с което да го заслужиш. – Тя се усмихна мило на Александър и Локлан. – Ще имате ли нищо против, ако ви го отнема?

– Ни най-малко – каза Александър.

Брейдън се изправи, вдигна я на ръце и се насочи към стълбите почти на бегом. Локлан ги гледаше, докато си тръгват, развеселен от лудориите на брат си. Без съмнение скоро Маги щеше да го дари с още една племенница или племенник.

– И така – започна Александър, след като останаха сами. – Имаш ли намерения да си потърсиш съпруга?

Локлан разклати ейла в чашата си, докато обмисляше предложението. Истината бе, че нямаше жена, която да е завладяла сърцето му.

Съмняваше се, че някога ще има. Но все пак, дългът му го задължаваше да си намери съпруга. Вече не можеше да отлага точно тази отговорност.

– Може би един ден – отвърна той тихо.

Александър вдигна вежда.

– Не си ли малко стар, за да не търсиш?

Може би беше. Но Локлан имаше прекалено много грижи, които изискваха времето му и женитбата за невиждана жена не беше нещо, което му допадаше.

– За всичко си има време.

Александър се засмя.

Извън залата се чуха стъпки, последвани от отварянето и затварянето на вратата.

Локлан и Александър се спогледаха озадачено. Вече беше прекалено късно за посещения.

Един възрастен слуга влезе в залата, следван от младо момче, което все още не беше достигнало пълнолетие.

Облечено в парцали, то носеше овехтяла торба.

– Простете ми, милорд – каза възрастният слуга на Александър. – Момчето каза, че носи новини от Лисандър.

Канмуур посочи на момчето да се приближи.

– Проблем ли има?

Момчето се поколеба, след което си сви. Изгледа предпазливо слугата, след това Локлан.

– Говори, момче – каза Александър търпеливо. – Никой няма да те нарани.

Въпреки това момчето изглеждаше колебливо.

– Нося новини, милорд. Един мъж дойде в селото ни и ми каза да ви донеса това.

Момчето се втурна напред, пусна торбата на масата, след което избяга обратно на безопасно разстояние, сякаш очакваше гневът на ада да се стовари върху младата му глава.

Плашливите му действия накараха Локлан да се намръщи. Александър прокара ръка по износената кожа.

– Това на Лисандър ли е?

Момчето преглътна.

– Не знам, милорд. Казаха ми само да ви я донеса и да не я отварям.

От бледото лице на момчето, Локлан предполагаше, че детето не бе послушало заръката.

– Кой ти даде това?

Младежът се почеса нервно по врата.

– Каза, че вътре има писмо за лорд Александър и… и да кажа на негова светлост, че следващият път трябва да наемете някой по-добър от френски рицар – момчето трепереше. – Моля ви, милорд, може ли вече да си вървя?

Александър кимна.

Момчето избяга от стаята, сякаш хрътките на Луцифер го гонеха.

Локлан се намръщи още повече.

Александър огледа торбата.

– Много странно.

– Да – каза Локлан, навеждайки се напред, за да я огледа. – Наистина.

Александър отвори торбата и изсипа съдържанието ѝ на масата.

Локлан се изправи веднага щом видя зелено-черния плейд, който баща им беше поръчал преди години за синовете си. Досега не знаеше, че някой друг освен той и братята му има такъв.

Кръвта му се смрази, докато го гледаше невярващо.

Александър разтвори малко парче пергамент, докато Локлан придърпа плейда по-близо, за да го огледа.

– Канмуур – зачете той на глас. – Не обичам никой да ме прави на глупак. Можеш да кажеш на циганите, че те са следващите в списъка ми. Не трябваше изобщо да казваш на краля за нас. Ако си беше замълчал, дъщеря ти може би щеше да оживее. Сега ще дойдем за нея и за останалите от рода МакАлистър. Пазете добре гърбовете си. – Ръцете на Александър трепереха, а лицето му беше почервеняло от ярост. – Подписано е Греъм МакКейд.

Локлан почти не чу думите. Беше прекалено съсредоточен върху инициалите, избродирани в края на дрипавия и износен плейд.

К.М.

Киърън МакАлистър.

Но как?

Кой би притежавал плейда на брат му? Никой извън клана им не би имал достъп до него. Търсейки още следи, Локлан разви плата и изруга, когато безплътна ръка падна на пода.

Александър изруга силно, когато видя ръката и странната дамга, която се намираше на гърба ѝ.

– Бог да им е на помощ – изрева той. – Ще убия всяко едно от онези копелета заради това.

Дишането на Локлан беше затруднено. Беше му невъзможно да се концентрира. Той се опита да си спомни мъжа, който беше срещнал за кратко. Мъж, на който не бе обърнал достатъчно внимание.

– Кой беше Лисандър?

– Ако трябва да съм честен, не знам. Намерих го във Франция преди пет години, когато отидох да посетя приятел. Току-що се беше върнал от Утремер и отказваше да говори за това.

– А плейдът?

Александър сви рамене.

– Беше увит около него, когато помоли за работа. Означава ли нещо за теб?

За него означаваше много повече от самия му живот.

– Каза ли как се е сдобил с него?

Той поклати глава отрицателно.

– Само знам, че му бе много скъп. Прислужницата на жена ми се опита да му го вземе веднъж, за да го почисти и той едва не откъсна ръката ѝ заради това. Беше в първите дни на службата му.

Александър взе ръката и отиде при свещеника, за да се отърве от нея.

Локлан прокара дългите си пръсти по инициирания ъгъл, докато гледаше символите, които майка му беше поставила там.

Как така французин беше открил плейда на Киърън?

Никой от братята му не бяха пътували по-далеч от Англия, с изключение на Син, а той никога не бе вземал плейд със себе си.

Ако не бяха инициалите, можеше да си помисли, че тъкачът бе създал повече от един модел и го бе продал.

Но тези инициали съвпадаха с тези върху неговия, този на Брейдън и плейда на Юън.

Не, това беше на Киърън. Знаеше го. Нямаше съмнение, че принадлежеше на брат му и съдейки по външния му вид, беше доста стар. Сувенир от Утремер. Което означаваше, че Киърън не е умрял в деня, в който бе отишъл сам до езерото. Поради някаква незнайна причина, брат му беше инсценирал собствената си смърт и бе напуснал Шотландия.

Но защо?

Защо Киърън не им бе писал? Защо ги бе оставил да мислят през всичките тези години, че е мъртъв?

Локлан седна обратно, когато новината улегна.

Без съмнение МакКейд бяха открили плейда, след като бяха убили Лисандър и им го бяха изпратили обратно.

Сигурно са знаели точно на кого принадлежи това и какво значеше.

Локлан пресуши ейла си на една глътка.

Някъде там, Киърън МакАлистър можеше още да е жив.

И Бог да се смилеше над брат му, ако някога го откриеше.


Епилог

Месец по-късно

Юън държеше ръката на Нора, докато се разхождаха из скелето, което един ден щеше да е техният нов дом. Щеше да е красиво имение, дом достоен за неговата съпруга и бебето, чието пристигане беше потвърдено.

С леко сърце той наблюдаваше Нора, докато обясняваше на управителя как точно иска да изглежда голямата зала и мислите му се отнесоха.

Все още не можеше да повярва на казаното от Локлан относно Киърън.

Никой от тях не можеше да повярва.

Киърън беше жив.

Ако го докопаше, Юън щеше да го убие заради това.