Юън не можеше да разбере дали събираше мислите си, или се приготвяше да го удари отново. Когато заговори, той се отдръпна от нея, в случай че лудостта отново я обземеше.

– Юън – започна тя така, сякаш думите ѝ тежаха. – През целия ти живот съм се опитвала да ти нося щастие и ме натъжава, че съм се провалила така ужасно.

– Майко…

– Не – каза тя и вдигна ръка, за да го прекъсне. – Остави ме да довърша.

Тя изглеждаше замечтана, сякаш си спомняше детството му. Юън се принуди да я разтърси. Ако си спомнеше много от странстващото му детство, наистина щеше да е в беда.

– За разлика от баща ти или братята ти, знаех защо си толкова необщителен. Винаги съм била наясно. Мислиш ли, че не помня как изглеждаше, когато беше на четири и беше прекалено голям, за да те нося на ръце? Беше свикнал да ме гледаш как държа Брейдън и можех да видя болката в очите ти. – Той отвори уста, за да го отрече, но тя го накара да замълчи, като постави ръка на устните му. – Седях с часове, плачейки, искайки ми се да съм се родила по-голяма, за да мога да те взема на ръце и да те нося както искаш. Но беше прекалено късно. Разби сърцето ми, когато реши, че нямаш нужда от мен и прегръдките ми.

– Това не е вярно – настоя той, въпреки че в сърцето си знаеше, че е истина.

Винаги се чувстваше наранен от това, че сякаш братята му получават всичко, а той бе оставен сам. Точно затова Киърън значеше толкова много за него.

Баща им се бе сближил с Локлан до отлъчването на останалите от тях. Брейдън беше любимец на майка им, а Киърън винаги го бе обичал безумно.

Брейдън винаги беше закачал и тормозил Юън, докато Локлан губеше търпение от всичко, което той казваше или правеше. Само Киърън беше отделил време, за да се сприятелят.

– Да, вярно е – каза майка му. – Всеки път, когато посегнех да те прегърна, ти се напрягаше и веднага се отдръпваше. – Тя го гледаше внимателно. – Не се напрягаш, когато Нора те докосва, Юън. Когато двамата бяхте долу в залата и се карахте, видях начина, по който я гледаше. Нуждата в очите ти, когато тя се протегна към теб.

Юън се вгледа в стената, когато думите ѝ утихнаха, а болката от миналото и бъдещето бушуваше яростно в него.

– Знам, че никога не беше щастлив, докато живееше тук с нас. Баща ти винаги беше груб, всеки път, когато се опитваше така силно да го впечатлиш. Съдеше те сурово, и няма да се извинявам вместо него. Но той те обичаше, Юън. Последните му думи на този свят бяха за теб.

– Защото той смяташе, че не мога да се грижа за себе си.

– Не, той не каза това.

Юън я погледна.

– Той знаеше, че в края на краищата, е бил прекалено настоятелен към всички ви. Беше се старал толкова силно да направи Локлан достатъчно силен, за да бъде леърд, да накара Киърън да носи отговорността за семейството на раменете си. Брейдън да се противопостави на останалите, за да не го прегазите. Баща ви ме накара да намеря Син и да му се реванширам, заради това, което и двамата бяхме причинили на него и на теб… – Юън беше затаил дъх и чакаше. – Искаше му се никога да не ти бе позволявал да чуеш грубите му критики. Съжаляваше за времената, когато те бе ранявал с меча си. За времето, когато ти бе казвал, че го разочароваш. Не си го разочаровал, Юън. Винаги се е гордеел с теб.

Сълзи изпълниха очите му, когато си спомни думите на баща му, след като се бе върнал, за да открие, че Кириън е мъртъв. Баща му го беше зашлевил жестоко.

– Отвращаваш ме. Открадна това, що не ти принадлежи, и с това си действие уби собствения си брат. Никога повече не ми се мяркай пред очите. Не заслужаваш нищо друго освен презрението ми.

Огорчен и опечален, Юън бе напуснал замъка на МакАлистър още същия ден и бе отказал да стъпи отново в него, докато баща му не умря. Никога нямаше да се върне, ако Локлан и Брейдън не го бяха последвали, за да му кажат, че майка му иска да го види. Че лежи на смъртен одър от мъка и че ако не се върне у дома с тях, също ще загубят и нея. И така той се бе върнал, все така с неохота, обратно в лоното на семейството си. Липсваща частица, която никога не пасваше.

Майка му се приведе напред и го целуна по челото.

– Никога не съм те винила за смъртта на Киърън, Юън. Нито веднъж. Ти си този, който носи тази вина в сърцето си и ако можех, щях да я прогоня от теб. Щях да продам душата си, за да ти донеса мир и щастие.

Тя отмести кичур коса от челото му.

– Нора е добро момиче и е много загрижена за теб. Ще е жалко да живееш в пещера, когато лесно можеш да живееш удобно с жена, която те обича. Но животът си е твой да правиш с него каквото поискаш.

Тя го потупа нежно по ръката и се изправи да си тръгне.

– Спи спокойно, сине мой. Ако можеш.


Глава 13

Две седмици по-късно.

Нора стоеше отвън пред черквата, разбитото ѝ сърце биеше тревожно и болезнено. Все още не можеше да повярва, че всички я караха да го направи.

Родителите ѝ.

Раян.

Най-вече не можеше да повярва, че Юън беше причинил това на двама им.

Проклет да е!

Очите ѝ се разшириха при неволната ругатня. Не. Не неволна. Беше му бясна.

Заслужаваше това и още много заради коравосърдечните си действия.

Как можеше да я захвърли толкова лесно?

Нека шарка да изгори посивялата му душа!

Досега сигурно се бе върнал в пещерата си, лежеше в пиянски ступор, забравил факта, че винаги го бе обичала. Че щеше да прекара живота си, линеейки далеч от него.

И защо? Не заслужаваше нейната преданост. Определено не заслужаваше любовта ѝ. Това, което заслужаваше бе хубав ритник в задника. Такъв, който щеше да го остави да куца до края на вечността и ако някога го видеше отново, със сигурност щеше да му го предостави.

А след няколко минути щеше да бъде обвързана с Раян завинаги.

От мисълта ѝ прилошаваше.

Даже още повече ѝ прилошаваше от идеята да прави с Раян това, което бе направила с Юън. От това МакАрън да я докосва, да я люби…

По бузите ѝ се стече сълза.

– Шшш – каза Катарина до нея, докато чакаха баща ѝ да я заведе до черквата.

Не знаеше защо циганите бяха останали с тях толкова дълго, но се радваше, че са го направили.

Имаше нужда от силата на Катарина, за да изкара деня.

Преди три дни Лисандър беше изпратен до южното имение на бащата на Нора, което се намираше на границата на Англия и Шотландия.

Пейгън беше продължил на север, към Хебридските острови, заявявайки, че има въпрос, който трябва да проучи. Но беше обещал да се върне след няколко седмици, за да я види. И ако Раян не ѝ показваше уважението, което заслужава, той се бе заклел, че ще я направи вдовица.

Човек можеше само да се надява, че Пейгън е мъж, който държи на думата си.

Утре Катарина, Виктор и Бейвъл също щяха да си тръгнат. Тогава тя щеше да е напълно сама като невястата на Раян.

Стомахът я сви още повече.

Нямаше ли кой да я спаси от тази лудост?

Погледна към небето, молейки се да я сполети някаква трагедия. Може би щеше да успее да счупи крак по пътя към олтара и да забави събитията…

Нора погледна към гладката пътека с надежда, но нямаше да намери помощ там.

Беше обречена.

Катарина нежно я потупа по ръката.

– Юън ще дойде за теб, Нора. Знам го.

– Не, Кат. Той ме изостави. Не значех нищо за него, когато той ме сравни с честта си – тя се изплю, след като изрече омразната дума. – Само това има значение за него. Просто се надявам да го топли на старини.

Катарина ѝ се усмихна разбиращо.

– Никой мъж съзнателно не би оставил жената, която обича да бъде докосвана от друг мъж. Ще дойде за теб. Довери ми се.

Беше хубава мисъл, но Нора не поварява дори за минута.

Баща ѝ се приближи към нея, за да я отведе при Раян.

Моля те, нека счупя крак или да умра.

Едва се сдържаше да не се обърне и да не побегне, крещейки през селото.

Но без значение колко неприятно беше това, тя нямаше да изложи баща си или себе си. Затова вървеше вдървено към тълпата, която се бе събрала, за да стане свидетел на сбъдването на този кошмар.

Раян я чакаше с мрачно изражение на лицето.

Бягай, Нора, бягай.

Единствено здравата хватка на баща ѝ, с която я държеше за ръката, я спираше да го направи.

– Не ме излагай, момиче – прошепна ѝ той тихо, сякаш четеше мислите ѝ.

Нора задържа погледа си напред, съсредоточена върху насъбралата се тълпа. Пълничката майка на Раян плачеше от щастие. Баща му изглеждаше раздразнен. Двамата стояха отстрани и чакаха момента, в който тя щеше да стане тяхна дъщеря. Все още не знаеха колко пари дължи синът им. Дори тя не можеше им каже. Раян трябваше да го направи. Той стоеше на вратата със свещеника, но отказваше да срещне погледа ѝ. Гледаше навсякъде, но не и към нея, сякаш беше засрамен от това, което бе сторил. И трябваше да е.

Спряха се пред свещеника.

Нора стисна краката си, страхувайки се, че може да припадне преди всичко да свърши. Трепереше, когато баща ѝ предаде ръката ѝ в ръцете на Раян. Едва се сдържаше да не свие устни.

Баща ѝ публично се отрече от връзката си с нея и се отдалечи от тях. Застана до майка ѝ, която ги гледаше с изгаряща мъка на красивото си лице.

Чувствата ѝ се отразяваха в свития корем на Нора.

– Толкова съжалявам за това, Нора – прошепна ѝ Раян. – Но обещавам, че ще бъда добър съпруг.

Мислите ѝ се завъртяха при думите му и спомена, който изкараха наяве.

Моята съпруга…

Кратък момент на щастие мина през нея, като се появи лъч надежда. Нещо, което можеше да я спаси. Нима беше намерила своята отсрочка? О, моля те, нека проработеше.

Свещеникът започна церемонията по обвързването…

– Ти, Елинор дъщеря на Александър Канмуур взимаш ли Раян…

– Почакайте! – каза тя, със сърце, биещо лудо от страх и вълнение. – Може ли да задам един въпрос?