Сега се замисли.

Щеше ли да я задържи, или да я принуди да се омъжи за Раян?

Сърцето ѝ се сви.

Познавайки го добре, тя не се и съмняваше какво щеше да избере.

Нека бог се смилеше над тях, когато го направеше.

– Къде отиде Нора? – попита Юън, след като огледа тълпата около леглото си.

– Преди малко беше долу – отговори Локлан.

Юън започна да се изправя, за да я потърси, но Син го спря.

– Болен си вече почти две седмици, малки братко. Последното, от което се нуждаеш е да станеш и да вървиш.

– Аз… – той замълча, докато си спомняше всичко, което се беше случило.

Раян… копелето, което не искаше да умре.

Юън се отпусна, когато реалността го застигна.

– През тези дни Нора беше благословия за нас – каза майка му. – Грижеше се за теб като ангел. Винаги бдителна и внимателна.

Юън се обърна към нея, за да види благодарната ѝ усмивка.

– Какво искаш да кажеш?

– Не те е оставяла – обясни Маги.

Юън си спомни начина, по който Нора се бе грижила за него, след като бе ранен. Начинът, по който бе избягала от Раян.

– Искаш ли да я доведа? – попита Брейдън.

Юън поклати глава.

– Предпочитам да донесеш нещо за ядене и след това да ме оставите на мира.

– Сигурно се чувства по-добре – каза Син. – Вече търси уединението си.

Семейството му му отправи добри пожелания и любов и го оставиха сам с Локлан.

Юън погледна брат си, след това към вратата.

– Защо си все още тук?

– Искам да се уверя, че няма да направиш нищо глупаво.

– Като?

– Да се затвориш в себе си, когато долу има красива жена, която те обича.

Юън изсумтя, докато вътрешно сърцето му се свиваше при мисълта да я изгуби.

– Какво знаеш ти?

– Нищо наистина. Никога не съм бил благословен с обичта на жена. Но ако бях, щях да се уверя, че ще я задържа.

Юън изсумтя. За един мъж беше по-лесно да дава съвет, отколкото да го послуша.

Да го посъветва не струваше нищо на Локлан, но ако Юън се вслушаше, резултатът можеше да е катастрофален.

– Да, но на каква цена?

– Какво искаш да кажеш?

– Тя е обещана на друг, Локлан. Мъж, който я обича и който няколко пъти е казал, че няма да я пусне. Кланът му ще започне вражда с нашия, ако му я отнема. Вече причиних една вражда и убих брат си заради такова нещо. Мислиш ли, че искам да убия друг мъж?

– Юън.

– Остави ме! – извика той.

Локлан се напрегна, след което се обърна и излезе.

Вече сам, по-младият брат се остави на мислите му да се отнесат към последните няколко дни с Нора. Към щастието, което бе донесла в мрачния му свят.

Сведе поглед към бродерията, която лежеше на леглото му. Вдигна я и се намръщи. Беше образът на трубадур, който свиреше на лютня с една дама.

Пръстите му трепереха, докато проследяваше картината.

Как можеше да я остави?

– Моля да ме извините, Локлан МакАлистър, но вие не сте моя леърд и господар!

Нора видя как Катарина се отправи към вратата, а Локлан я хвана за ръка.

– Ще ме чуеш ли?

По детински, Катарина закри ушите си с ръце и започна да си тананика. Силно.

Локлан изглеждаше готов да я удуши.

– Сега за какво се карат? – попита тя майка си.

Майка ѝ сви рамене.

– Откакто се срещнаха, не правят нищо друго, освен да спорят. Горката Катарина не може да го понася.

Когато тя излезе бясна навън, а Локлан я последва, бащата на Нора и Раян влязоха. Последният изглеждаше напълно възстановен от раната си.

– Юън по-добре ли е?

Тя кимна. Все още не искаше да говори със страшилището.

– Нора – каза баща ѝ. – Раян и аз стигнахме до споразумение. Ако Юън отправи предложение за твоята ръка, Раян ще отстъпи.

Обхвана я неочаквана радост. Поне, докато не размисли добре.

– Ами ако Юън не го направи?

Раян повдигна вежди.

– Ти си моя, Нора. Да те притежавам и задържа, докато смъртта ни раздели.

Щом Раян изрече тези думи, тя видя Юън да влиза в залата. Той се спря и ги погледна мрачно.

Дори да живееше вечно, Нора никога нямаше да забрави изражението на лицето му, когато чу думите на Раян.

Искаше да прати по дяволите момента, в който се бе появил.

– Юън? – попита го тя. – Защо си станал?

Той не отвърна нищо. Просто се обърна обратно и започна да се качва по стълбите.

Нора се спусна към него.

Юън ѝ подаде бродерията, която бе оставила в стаята му.

– Помислих си, че ще ти трябва – отвърна той с празен глас и празни очи.

– Нека ти помогна да се върнеш в леглото.

Той сви устни към нея.

– Нямам нужда от ничия помощ. Върни се при годеника си.

– Юън – настоя тя. – Раян се е съгласил да ме освободи, ако ти ме искаш.

Той погледна към годеника ѝ.

– Вярно е – призна Раян, като се присъедини към тях. – Няма да застана между двама ви.

Юън искаше да се изсмее на тези безочливи думи. Съдбата наистина му се подиграваше.

Но вместо това долови шокирания стон на майка му, когато влезе в стаята и чу почти същите думи, които някога Киърън бе казал в тази зала.

Вземи я, Юън, ако предпочита такива като теб. Няма да заставам между двама ви. Но искам да знаеш, че ако тръгнеш с нея, никога няма да те нарека отново „братко“.

Чудеше се дали Раян е искрен, както Киърън, когато бе изрекъл тези думи. Или МакАрън щеше да се върне у дома, да събере хората си и да започне вражда, както бе обещал?

В ума си, Юън видя смъртта и разрухата, които бяха царували над земите на МакАлистър, докато воюваха с МакДъглас.

Трепвайки от болката, която донесе спомена и след това от сегашната реалност, той се обърна, за да се изправи пред жената, която наистина щеше винаги да обича.

– Тя ти принадлежи, Раян. Нямам нужда от съпруга.

Нора се почувства сякаш Юън я е зашлевил. Нищо досега не я бе наранявало толкова, колкото студеното му изявление.

– Сгрешила съм за теб, Юън МакАлистър – каза тя, а гласът ѝ потрепери, докато изричаше името му. – Ти си безсърдечен и груб.

С достойнство, което не чувстваше, тя вдигна брадичка и се върна при родителите си.

– Искам да си вървим.

– Сега? – попита баща ѝ.

– Да. Ще си тръгна с вас или сама, но няма да остана и секунда повече тук.

Юън се задуши, когато чу думите ѝ.

Тя го напускаше.

Ти ѝ каза да го направи.

Да, беше го сторил. Така беше по-добре.

Защо се чувстваше, сякаш коремът и сърцето му бяха разкъсани?

Бори се за нея, проклетнико, бори се!

Но той не можеше. Не можеше да позволи да разкъса клана си.

Родителите на Нора пожелаха бързо и засрамено довиждане на майка му, докато тя напусна залата, без да погледне към него.

Така да бъде.

Беше по-добре без нея.

И все пак мисълта, да се прибере у дома сам, смразяваше кръвта му.

Юън се качи нагоре по стълбите и се върна в леглото. Едва беше легнал, когато братята му нахлуха в стаята и обградиха леглото. И тримата изглеждаха ядосани и готови за битка.

– Може ли аз да съм този, който ще го пребие? – попита Брейдън.

Юън им се намръщи.

– Да ме пребиете за какво?

– Заради глупостта ти – изсъска Син.

Локлан удари Юън по рамото с юмрук. Силно.

Той се намръщи и потърка нараненото място, причинено от брат му.

– Направи го отново и ще ти откъсна ръката.

Локлан го изгледа вбесено.

– Опитай и ще превърна безполезната ти кожа в черга пред огнището. А сега ми кажи, как може да си такъв глупак, и да я оставиш да си отиде?

Изпълнен с гняв, Юън стисна зъби.

– Ти да не си глух? Помниш какво се случи последния път, когато отнех жена от годеника ѝ, нали?

Локлан го прониза с див поглед.

– Раян не е Роби МакДъглас, нито пък е Киърън.

Юън не отговори.

– Отново ни пренебрегва – възмути се Брейдън. – Няма да чуе и дума от това, което казваш.

– Тогава може ли да го убия? – попита Син.

– Не – отвърна Локлан. – Искам тази привилегия.

Брейдън се засмя.

– Просто си ядосан, че тя взе Катарина със себе си, когато тръгна.

Локлан изблъска Брейдън.

– По-добре зарежи този тип нападки. Никога отново не искам да чувам името на тази жена в мое присъствие.

– Вън! – И четиримата мъже подскочиха, когато чуха властния тон на Айлийн МакАлистър. – Оставете брат си на мира, момчета. Не се нуждае от още тормоз от такива като вас.

Те се оттеглиха с неохота. Но изражението на лицето, което всички споделяха, го предупреди, че ще се върнат, за да продължат да му досаждат.

– Благодаря – каза Юън, когато тишината отново изпълни стаята.

Тогава, за негов шок, майка му се приближи до леглото и го удари отстрани през дясното му бедро.

– Това за какво беше? – попита той, неспособен да повярва, че е направила подобно нещо.

– Иска ми се да беше достатъчно малък, за да мога да те напляскам подобаващо.

– Майко, ранен съм.

– Да. От главата до петите.

Той беше слисан. Никога преди не му беше говорила по този начин.

– Какво те е обладало?

– Най-вече гняв. Искам да знам защо остави такава красива девойка да си отиде с онзи безделник. Само ще направи живота ѝ невъзможен и ти го знаеш. Не мога да повярвам, че стори подобно нещо. Духове, пазете ме, но смятах, че съм те огледала по-добре от това, а сега откривам колко съм сгрешила.

Тя се прекръсти и започна да се моли за изгубената му своенравна душа.

Юън остана с отворена уста, неспособен да повярва както на нея, така и на действията ѝ.

– От всички, ти искаш да застана между тях?

Тя прекъсна молитвата си, за да го изгледа намръщено за минута. След това въздъхна уморено и седна на леглото му. Седя там няколко секунди, без да се движи или говори.