– Дръпни се от пътя, жено – каза грубо Син МакАлистър, като я избута настрани.

Той и Локлан занесоха Юън на горния етаж.

Без да се замисли, Нора ги последва, докато родителите ѝ останаха долу. Син и Локлан занесоха Юън в една стая на върха на стълбите и го поставиха да легне внимателно върху леглото.

Майка му се приближи притеснено.

– Защо раната не е била зашита?

Невинният ѝ въпрос накара гърлото на Нора да се стегне.

– Първата нощ нямах с какво да я зашия, а след това той отказваше да ми позволи дори да я видя, камо ли да се погрижа за нея.

Син разряза ризата на Юън, докато Локлан се обърна към нея.

– Трябва да си вървиш, девойче.

– Но… – Нора се спря, преди да им каже, че го е виждала гол. Не се и съмняваше, че Юън си беше навлякъл достатъчно проблеми и не искаше да влошава нещата. – Ще изчакам отвън.

Тя се оказа бързо изтикана извън стаята.

Родителите ѝ чакаха в коридора.

– Как е той? – попита баща ѝ.

Нора гризеше ноктите си от притеснение.

– Не знам. Не е говорил за раната, откакто се случи.

– С нищо не показа, че е ранен, когато пристигна – каза майка ѝ.

– Да – съгласи се Нора. – Умее да издържа на болка. – С тежко сърце тя погледна към баща си. – Как можа да ни причиниш това, татко? Как може да ме подведеш по този начин, за да избягам при него?

Той отвори уста, след което я затвори и въздъхна.

– Ти си прекрасна девойка, Нора. Исках достоен мъж за теб и си помислих, че ако мога да ви събера, Юън ще види, че ти ще бъдеш прекрасна съпруга.

– А Раян?

– Помислих, че когато избягаш с друг мъж Раян ще се откаже от предложението. Нямах представа, че наистина те обича толкова много.

При тези думи тя повтори дивото ръмжане на Юън. Ако чуеше тези думи още веднъж наистина сериозно щеше да нарани някой.

– Раян не ме обича!

– Не е вярно – каза майка ѝ. – Докато ти разговаряше отвън с баща си, той ми каза колко много се е страхувал за теб и че единствената причина, поради която е платил на циганите да отвлекат Юън, е била, за да те върне у дома преди да те е наранил. Тревожел се е за теб, Нора.

Нора понечи да им разкаже какъв лъжец беше Раян, но се въздържа. В края на краищата родителите ѝ го възприемаха като собствен син. Не смяташе да унищожи това както за тях, така и за Раян.

Все още не.

Но ако я принудеха да го направи, щеше да го провеси от най-високото дърво.

– Не искам да се омъжа за Раян.

Майка ѝ погледна към вратата.

– Нима предпочиташ Юън?

Очите ѝ се напълниха със сълзи, когато кимна.

– Повече от всичко.

Баща ѝ се усмихна.

– Тогава аз ще се погрижа за това.

– Искаш да кажеш, ако той ме поиска.

Баща ѝ изглеждаше обиден от думите ѝ.

– И защо да не те иска?

Нора прехапа устна, когато си помисли за Раян на долния етаж. Юън никога нямаше да се съгласи на брак с нея, докато вярваше, че Мак­Арън я обича.

И тя го знаеше.

Въпросът беше: можеше ли някога да накара Раян да признае истината?

17 Донжон – това е главната кула на замък, служеща за последна защитна позиция, където обитателите на замъка могат да се оттеглят – Б.пр.


Глава 12

Нора прекара дни, стоейки до леглото на Юън. Той лежеше в делириум, тялото му бе погълнато от треската. Многократно го къпеха, опитваха се да се преборят с треската, но нямаше почти никакъв ефект.

Изглеждаше така, сякаш изобщо нямаше да се върне при тях. Всеки ден, който изминаваше без той да отвори очи, беше ден, в който Нора се отчайваше още повече.

Той трябваше да се събуди. Нямаше да понесе мисълта, ако го изгубеше заради това. Братята му се редуваха, като помагаха на нея и на майка си в това да се грижат за него, но докато дните се точеха, тя започна да се страхува, че Юън никога повече няма да се събуди.

Неспокойствието ѝ я караше да му говори още повече.

Придумваше го да яде и да пие. Умоляваше го да се събуди и да я погледне.

Да ѝ извика дори.

Би дала всичко да чуе някои от онези мечешки ревове.

Само когато бяха сами, се осмеляваше да му говори за любовта си. Да му казва колко се нуждае да се върне при нея.

– Той шепти името ти.

Тя вдигна глава от бродерията си само за да види, че Локлан я гледаше от мястото си до прозореца, понеже тя стоеше до Юън.

Локлан беше сменил Син едва преди пет минути и тя бе благодарна за това. Имаше нещо мрачно и зловещо около Син МакАлистър. Ако не беше любовта на скъпата му съпруга и малкото бебе, тя щеше да е ужасена от него, но откакто пристигнаха, беше видяла достатъчно от нежността му към тях, за да знае, че не бе толкова жесток, колкото изглеждаше.

Доста харесваше Брейдън. Винаги успяваше да я накара да се усмихне чаровно или да се засмее, докато двамата наблюдаваха Юън. Беше ѝ разказал безброй истории за шеги, които като малък е правил на Юън.

Но когато ставаше дума за Локлан…

Имаше нещо много строго и тъжно около този МакАлистър и това я караше да се чувства крайно неудобно. Виждаше го несериозен единствено когато Катарина го дразнеше, което се оказа навик, към който циганката веднага беше привикнала. Локлан беше млад, за да притежава такава сила и власт, и тя се чудеше дали намира тази тежест за подтискаща.

– Знам – отговори му тя.

– Можеш ли да ми кажеш защо?

– Може би защото иска да се събуди и да помоли да пощадя ушите му, докато се оправи.

Лицето на Локлан омекна.

– На моменти може да е малко арогантен.

– Не наистина. Всъщност е доста чаровен.

Изявлението ѝ накара Локлан да повдигне вежда.

– Така ли смяташ?

– Да. Той е много мил и нежен.

Локлан се задави.

– Юън? Нежен? Искаш да кажеш дявол. В най-добрия случай.

– Той не е със сигурност… често. Просто е чувствителен.

Думите ѝ го слисаха.

– Милейди, опасявам се, че вие сте се заблудила, ако мислите така. Няма нищо чувствително в него.

Казаното разпали гнева ѝ.

Как се осмеляваше да говори подобно нещо!

– Не познавате много добре брат си, нали, милорд?

Тя се протегна и докосна ръцете на Юън. Ръце, които я караха да ридае от удоволствие. Ръце, за които с радост би продала душата си, за да може да ги държи завинаги.

– Обичаш го – плътният глас на Локлан проехтя в тишината на стаята.

Беше констатация на факт.

Нора не си направи труда да излъже.

– Да, така е.

– Той знае ли?

– Никога не съм го крила.

Усети тежестта на погледа на Локлан върху себе си. Беше тежък. Плашещ.

Проницателен.

– Той обича ли те?

Тя въздъхна леко.

– Така смятам, но с Юън, човек никога не знае какви са намеренията му.

Локлан се наведе напред в стола си.

– Нора, погледни ме.

Тя се подчини.

Строгият поглед на МакАлистър дори не трепна. Беше напрегнат и тягостен.

– Той… ти… – Локлан, изглежда, се чувстваше доста некомфортно и тя знаеше какво я питаше.

Лицето ѝ се изчерви и тя извърна поглед, без да отговаря.

Локлан изруга.

– Баща ти ще иска да вземе главата му заради това.

– Баща ми никога няма да научи и ако кажеш и дума, Локлан МакАлистър, аз ще го отрека.

Той ѝ се усмихна.

– Ще защитиш брат ми?

– Винаги.

Усмивката се промъкна нагоре по лицето му чак до очите, като им придаде нежен, приятелски син нюанс вместо типичната студенина.

– Юън е късметлия, че те е намерил.

Неочакваният коментар я накара да се намръщи.

Локлан се извини и я остави сама с Юън.

Нора се вгледа в бледите му черти. Влажната му от пот коса се беше сплъстила и полепнала по кожата му. Остави бродерията си настрани и отиде да донесе кърпа, за да измие челото му.

– Иска ми се да се събудиш, Юън – каза тя същото, което винаги повтаряше, докато се грижеше за него сама. – Липсва ми да виждам кристалносините ти очи, да чувам страховития ти рев, когато си ми ядосан. И най-вече ти ми липсваш.

Очите му се отвориха, шокирайки я.

Гледката я накара да ахне.

За секунда си помисли, че все още е в капана на породената от треската лудост, но погледът му беше бистър и осезаем.

Той се намръщи и се опита да стане.

– Не – каза тя, като го принуди да легне. – Не трябва да се движиш.

Намръщването му се задълбочи. Огледа се из стаята, след което надникна под чаршафа. Озадачен, той я погледна.

– Защо си тук, в дома на брат ми, докато аз лежа гол в леглото му?

Тя се засмя, чувствайки облекчение, че се е събудил и е все още кисел както винаги.

Преди да може да отвърне, вратата се отвори и майка му и брат му Син влязоха. Веднага щом осъзнаха, че е буден и нащрек, те се спуснаха към него.

– Значи е жив – каза Син с облекчение, а тъмните му очи блестяха.

Айлийн пое ръката на Юън и я притисна до устните си.

– Слава на господ. Боях се, че ще загубя още един син.

Нора искаше да остане, но когато Брейдън, Маги и Каледония нахлуха в стаята с децата си, осъзна, че мястото ѝ не беше там.

Въпреки че ѝ се искаше да е другояче, тя не бе част от семейството на Юън. Те бяха.

Обърна се и тихо се отправи към стълбите. Когато се озова на първия етаж, видя Локлан, който тъкмо напускаше голямата зала и се насочваше към стълбището зад нея.

Беше се намръщил от притеснение.

– Случило ли се е нещо? Не си напускала Юън, откакто се разболя.

– Буден е.

С лице, огряно от радост той се затича по стълбите.

Нора се усмихна зад него, след което отиде при майка си, която седеше в голямата зала до огнището.

– Как е той? – попита тя.

– Мисля, че в края на краищата ще живее. Изглежда доста добре. Къде е татко?

– Отвън е, с Раян.

Нора се чувстваше странно. Не беше сигурна какво да прави сега, когато Юън беше отново буден. Толкова беше концентрирана в това той да се оправи, че не беше обмисляла какво ѝ вещае неговото оздравяване.