Със затворена уста тя бе достатъчно красива, за да я гледа. Въпреки че носеше дълъг синьо-бял воал на главата си, той можеше да види гъстата златисто руса коса, която му напомняше за слънчевата светлина. Средно големите ѝ кехлибарени очи с формата на котешко око, бяха съвсем леко извити нагоре в краищата.

Немирна. Това бе единствената дума, която описваше магическата ѝ красота. Въпреки това, притежаваше забележително достойнство, което му показваше, че е от благороден произход, а не някое селско момиче, което е дошло, за да сее хаос у него. Но защо жена като нея, би се озовала тук, в пещерата му? Сама.

– Кой съм аз? – отвърна провлачено на въпроса. – Аз съм собственикът на това място, който не търпи необявени, незнайни посетители. Сега, като вземем предвид, че си нахлула в моето владение, можеш поне да ме осветлиш коя си и защо се натрапваш.

Отне му известно време да изтръгне отговор от нея. Извръщайки поглед от него, тя промърмори.

– Е, да, направих това – обърна глава тя, за да го погледне. Намирайки смелост, вирна брадичката си и когато проговори, думите ѝ бяха пълни с убеждение. – Но съм тук с добра причина.

– По-добре би било да е дяволски добра.

– Хайде сега – отвърна Нора, размахвайки обвинително пръста си. – Няма нужда да ругаете пред мен. И без това вече ми е достатъчно неудобно, защото сте гол и… – Той повдигна вежда, чувайки думите ѝ. Беше забравил за това, но след като тя повдигна въпроса, мигновено осъзна факта, че бе покрит само с кожа. – … това не е причина да сте неучтив.

– Роден съм неучтив – изсумтя той.

– Така казват. Но без значение учтив или не, имам нужда от услугите ви.

Изпълнен с чувство на веселие, той повдигна и другата си вежда и я подразни, преди да успее да се спре.

– Моите голи услуги?

Бузите ѝ се изчервиха, като придадоха на очите ѝ повече златист, отколкото зелен цвят.

– Със сигурност, не. Предпочитам да сте облечен, но ако за вас е нещо обичайно да се разхождате гол, то тогава – добре.

За първи път от години му бе забавно. Тя бе нахална и дръзка девойка. Различна от тези, които бе срещал. Разбира се, преди не бе срещал непозната благородничка, докато лежеше гол в леглото си.

Някъде дълбоко в себе си, си задавеше въпроса, който бе от голямо значение за него – дали щеше да е толкова дръзка измежду кожените завивки?

При мисълта мъжествеността му мигновено се раздвижи, като ставаше все по-твърда, докато погледът му обхождаше тялото ѝ.

Бе достатъчно голяма, за да си заслужава да я вкуси. Пищни бедра и гърди. Може би не повече от година или две по-млада от него, чудесна хапка, която да вкуси. И която вероятно щеше да издържи до края на нощта, докато и двамата не бъдат напълно задоволени и изтощени. Имаше красиво дупе. Такова, което един мъж можеше да хване и…

– Милорд – каза тя твърдо, също като наставник, обръщайки се към заблудено и разсеяно дете. Тонът ѝ мигновено прекъсна блуждаещите му мисли за нейните „атрибути”. – Тук съм, за да наема вашите услуги за ескорт.

– Моите какво? – намръщи се той на думите ѝ.

– Имам нужда от мъж, който да ме придружи до Англия.

Не, изкрещя умът му, след като си спомни какво се бе случило последният път, когато някоя жена бе произнесла тези думи. Това бе нещото, което най-малко искаше да чуе днес. И най-вече от устата на красива блондинка.

Забеляза, че тя отстъпи крачка назад, след като ѝ се бе озъбил.

– Моля? – изръмжа той.

Жената преглътна.

– Имам нужда от мъж, който да ме заведе в дома на леля ми в Англия.

Юън можеше само да стои в леглото си, за да не събори стените. Без съмнение това бе дело на Моирите – присмиваха му се. Как можеше това да се случи два пъти в живота на един мъж?

– Защо? – попита той.

Нора прочисти гърлото си, без да подозира за гнева, който бушуваше в него.

– Сгодена съм за мъж, който не мога да понасям и имам нужда да ме придружите до дома на леля ми, където ще съм в безопасност и няма да се налага да се омъжвам за тази жаба.

Юън прокле ядно, а грубите му думи отекнаха в стените около тях.

– Ти луда ли си?

– Със сигурност, не съм.

– Тогава защо би дошла при мен?

– Защото вие сте най-страховитият мъж в Шотландия. Никой от клана на баща ми или от този на годеника ми не би посмял да ви спре да ме отведете.

– Можеш да забравиш, че това ще се случи, мила. Няма сила на тази земя или отвъд, която да ме накара да те заведа в Англия. Сега бързо напусни това място и…

– Не мога – вцепени се тя.

– Искаш да кажеш, че не искаш.

– Не – отвърна тя, увивайки ръцете си в плата на воала си. – Искам да кажа, че не мога да се върна там.

– И защо не?

– Защото вече съм оставила бележка, която гласи, че съм тръгнала с вас.


Глава 2

По лицето му Нора можеше да прецени, че бе изрекла възможно най-ужасяващите думи, които можеше да си представи този мъж. Оттенъкът на кожата му бе странен – цветна смесица от гняв, отвращение и недоверие.

– Какво искаш да кажеш с това, че си оставила бележка?

Съдейки по яростния блясък в леденосините му очи, тя със сигурност бе изрекла грешното нещо. Изведнъж, Нора бе ужасена, а това се случваше рядко. Баща ѝ често казваше, че се бе родила без капка страх в тялото си. Но сега сърцето ѝ биеше лудо, изпълнено с паника от гледката на едва контролирания му гняв. Юън МакАлистър не бе кой да е мъж и нямаше никаква представа колко опасен може да се окаже, когато бе раздразнен.

– Нямах избор – обясни тя, надявайки се да смекчи гнева му поне малко.

– Всички имаме избор, жено.

Юън стана от леглото и изтръпна, сякаш ужасна болка бе преминала през главата му.

Кожата падна от голото му тяло, когато той притисна дланта към лявото си око и отново изруга. Нора ахна и се обърна с гръб към него, въпреки че малка, палава част от нея искаше да се взира в тази чувствена сила и бронзова кожа.

Наистина бе свиреп мъж.

Мускулест, с необуздана сила и красота.

Можеше да го чуе как продължава да ругае, докато взема дрехите си и ги облича и през цялото време усещаше изгарящия му поглед. Беше горещ, могъщ и ужасяващ и я караше да трепери.

– Как може да си направила нещо толкова глупаво и ужасно? – озъби ѝ се той. – Какво ти е влязло в главата, за да те накара да кажеш, че си избягала с мен?

– Моля те – отвърна тя с мек и умоляващ глас. – Не мога да се омъжа за Раян МакАрън. Той е арогантен и е егоист. Мирише на лоша хигиена и яйца. – Нора потръпна при спомена за това. – Обича да яде сурови яйца, което, меко казано, е отвратителен навик и сега като се замисля, е най-добрата му привичка. По-скоро бих умряла, отколкото са се омъжа за него.

Юън изръмжа отново.

– Последният път, в който повярвах на жена, изрекла тези думи, си навлякох вражда с друг клан, която причини смъртта на мнозина мъже и жени и за двете страни. Струва живота и душата на брат ми и изпрати баща ми в гроба. Сега те питам – защо трябва да ми пука за това какво ще стане с теб, след като изобщо не те познавам?

Нора бе объркана от думите му.

– Някой друг е избягал от Раян МакАрън и е предизвикал вражда с МакАлистър?

Той се извърна, за да я погледне. Една вена пулсираше на слепоочието му, когато зловещо присви очите си.

– Възможно ли е да се опитваш да ме ядосаш повече?

– Не. Изобщо не се опитвам да те ядосам. Искам само да получа помощта ти. Мога да ти платя, ако те интересуват пари.

– Нямам нужда от парите ти.

Юън никога през живота си не бе срещал девойче като нея. Как смееше да идва тук и да го моли за такова нещо? Със сигурност разумът ѝ бе колкото грахово зърно. Каква жена би се довлякла сама до дома на мъж и да моли пълен непознат, да я отведе далеч от родителите ѝ? И докато се взираше в нея, се запита колко точно тя си приличаше с Айзобел.

Колко далеч би отишла, за да получи помощта му…

Дари я с горещ, изпълнен с желание поглед и позволи на погледа си целенасочено да се застои върху гърдите ѝ.

– Има ли нещо друго, което да ми предложиш?

Тя премигна срещу него, сякаш не разбираше, но докато я наблюдаваше, очите ѝ заблестяха. Ахна, след което го изгледа с непреклонен, твърд поглед, който имитираше неговия. В нея нямаше измама или лукавост. Бе истински обидена от въпроса му.

– Хайде сега – каза тя, извивайки устна, – противно е да предлагаш такова нещо на дама с благородно потекло. Как смееш! Няма значение. Ще намеря друг път до Англия и няма да остана тук и минута повече.

Юън остана изненадан от думите и възмущението ѝ. Ядосано тя пое полите си в ръце и просто за удоволствие му се усмихна подигравателно.

– Ти си груб, миришещ на ейл звяр и нямам нужда от такъв мъж. По-добре да отида сама при леля си, отколкото да се разправям с тип като теб. Не биваше изобщо да идвам тук.

Сега ли ѝ хрумна това? Хвана я за ръката, когато понечи да го подмине.

– Как дойде тук?

Тя погледна ръката му, която държеше нейната.

– Яздих на кон, докато стигнах планината. След това вървях.

– Така ли смяташ да стигнеш до Англия?

– Да. Ще пълзя дотам на ръце и колене, ако се наложи.

– Никога няма да стигнеш дотам сама.

Тя го погледна с твърд и решителен поглед.

– Тогава ще загина, докато опитвам.

Юън отново започна да вижда в червено.

– Как ли пък не. Ще те върна при клана ти.

– Никога.

Челюстта му потръпна. През целия му живот жена не го бе ядосвала така. Жените бяха или прекалено ужасени, или твърде възбудени, за да направят нещо повече от кимване или кикотене в негово присъствие. Но тази… тази жена караше кръвта му да кипи.

– Мислиш, че няма ли? – попита я той.

Тя отскубна ръката си от хватката му.

– Мисля, че не знаеш кой е кланът ми. Нямаш си представа коя съм и не можеш да ме върнеш при баща ми, освен ако не ти кажа кой е, което, със сигурност, няма да направя.