Навеждайки се още по-ниско, тя влезе бавно в пещерата, мъркайки тихо, щом чу предупредителното съскане на майката пума. Хармъни влезе в пещерата, докато лъвицата се оттегли назад в сенките. Двете малки заоглеждаха Хармъни с интерес, докато кехлибарените очи на майка им се присвиха, докато вдишваше внимателно аромата на Хармъни.

Тогава от гърлото на пумата се изтръгна приветствено дрезгаво ръмжене. Миризмата на Хармъни бе част от тази пещера, а пантерата бе същата, която обитаваше това скривалище през последните пет години. Тя бе отглеждала малките си тук, бе ловувала.

— Да, с теб сме стари приятелки, нали? — промърмори Хармъни, думите почти се изгубиха под лекото мъркане, което издаваше, за да общува с пумата. — Дойдох да взема това, което е моя. Нищо повече.

Заставайки на колене, за да не плаши голямата котка, Хармъни посегна към процепа в стената на пещерата, който бе скрит в дълбоките сенки. Кутия все още бе там, студена на допир и покрита с прах от годините, през която е седяла скрита.

Изваждайки я, тя се подготви да се обърне, само за да се озове пред две игриви котета, малките им лапички посягаха към ухото й, докато от гърдите им се откъсваха котешки звуци.

Майката се изправи на крака, но остана да ги наблюдава от безопасно разстояние. Внимателно Хармъни посегна и погали мъжкото коте по коремчето, когато то захапа ръкавицата на китката й.

Усмивка изкриви устните й, когато сестричката му изръмжа и бутна братчето си, завиждайки му. Докато котетата се занимаваха едно с друго, Хармъни започна бавно да се оттегля назад. Погледа й се насочи към майката лъвица, когато тя вдигна глава и присви очи към входа на пещерата.

— Знам — прошепна болезнено Хармъни. — Те ме чакат отвън, нали?

Сълзи изпълниха очите й и тя притисна свободната си ръка, защитнически към корема си, а пантерата насочи погледа си към нея.

— Остани тук. Без значение какво ще стане — прошепна тя. — Пази бебетата си. Заради мен.

Тя скочи на крака, щом чу първите изстрели, главата й се обърна към входа, а страхът сграбчи сърцето й в силната си хватка. Ланс бе навън и сам.

Обръщайки се, Хармъни изтича към входа. Оръжието й напусна кобура си, в мига, в който тя преметна кожения ремък на кутията през рамото си, подсигурявайки я на гърба си, за да освободи ръцете си.

— Ланс. — Тя се изтърколи от пещерата, вдигайки облаци прах, докато се приютяваше зад една скала.

Копелетата се бяха приближили към тях, движейки се срещу вятъра, което обясняваше защо не ги бе подушила, а само бе усетила присъствието им. Господи, трябваше да последва собствените си инстинкти, вместо да слуша Ланс.

— Стой долу. Те са на дванадесет часа и на три часа — проехтя гласът му от слушалката, която бе оставила да виси до ухото й. — Има поне дузина, които стрелят по нас.

Той се движеше. Вече не бе зад нея, а пред нея. Промъквайки се между камъните и падналите дървета, Хармъни стреляше по посока на светлините, на оръжията, които индикираха къде се намират нападателите им.

Можеше да са повече от половин дузина. Стреляйки, тя огласи нощта. Знаеше, че най-добрият им шанс е да слязат от планината и да се махнат от това място. Да останат и да се бият, нямаше да ги доведе до никъде. Превъзхождаха ги числено и вероятно имаха повече оръжия от тях.

Тя чу разярен болезнен вик и устните й се свиха доволно, карайки я да погледне назад към проблясъците от автоматичните оръжия вдясно на нея. Нощта избухна от насилието ехтящо около нея.

— Трябва да слезем от планината — извика тя в свръзката си. — Тук не е подходящо място да се скрием. В града ще намерим повече места и шанса да ни заловят ще е по-малък.

— Махай се от тук — заповяда й Ланс. — Аз съм след теб.

В този миг тя го чу в гласа му, помириса го във въздуха. Той я лъжеше. Той не бе просто уклончив, което щеше да е по-трудно за засичане. Той нямаше намерение да я последва.

— Какво си направил? — изпищя тя в свръзката, а кръвта във вените й се вледени от ужас. — Тръгвай, ще те прикривам на шест часа. Не се ебавай с мен, Ланс.

Тя чу проклятията му.

— Хармъни. Тръгвай. — В гласът му ясно се долавяше твърдата заповед. Както и съжалението му. Той нямаше да излезе жив от тази гора.

Хармъни почувства как ужаса обхваща тялото й, отслабва я, карайки я почти да се срине на колене заради нуждата да изкрещи. Бяха обградени, стреляха по тях с автоматични оръжия и тя знаеше, че с всяка изминала секунда шансовете им да се измъкнат намаляват.

Присвивайки очи, тя погледна към светлината от автоматичните оръжия и гледайки през очилата си за нощно виждане, тя стреля, удряйки този, който не бе достатъчно бърз да се отмести, само за да бъде заменен от друг нападател. Трябваше да знае, че това е капан. По дяволите, не биваше да обръща гръб на инстинктите си.

— Няма да тръгна без теб, Ланс. Идвай. Махаме се от тук още сега.

— Казах да тръгваш. — Гласът му бе твърд и заповеднически. Тя почти можеше да почувства силата и топлината му. Нямаше да може да живее, ако не ги почувства отново.

— Нямаме много време. — Тя можеше да чуе сълзите в гласа си, накъсаната молба, която никога не бе изричала. — Домъкни си задника тук. Ще те прикривам…

— Обичам те, Хармъни.

— Не! Проклето копеле, не ми го причинявай.

Хармъни се почувства така, сякаш се движи на бавни обороти. Бяха ги обградили прекалено много и се приближаваха, въпреки че ги обстрелваха и въпреки враговете, които изстрелите й покосяваха. Ако не тръгнеха, и то веднага, и двамата щяха да умрат.

Ланс също стреляше по нападателите им, но стоеше на едно място, пазейки пътят им за бягство отворен.

— Ланс, и двамата можем да се измъкнем — изкрещя тя по свръзката. — Няма да тръгна сама.

— Върви. Веднага. — Гласът му бе свиреп, заповеднически. — Отиди в Ийст Парт. Дейн ще те намери…

— Не. — Беше принудена да се оттегли назад, търсейки място, където да се прикрие, преди отново да започне да стреля.

Ланс бе прекалено далеч от нея. Трябваше да се добере до него. Господ й бе свидетел, щеше да го направи. Той не можеше да я остави сама. Не и сега. Сега не можеше да бъде сама.

Ледена тръпка премина през тялото й, докато скъсяваше дистанцията помежду им. Сега нападателите им бяха по-малко.

Имаше миниатюрен шанс, ако са двамата заедно, да успеят.

Нямаше да е лесно. Между тях имаше повече от седемдесет метра, а по пътят имаше малко места да се прикрие, но достатъчно. Вероятно щяха да бъдат достатъчно.

— Тръгвай, скъпа. Махай се от тук. — Гласът на Ланс бе спокоен и търпелив. — Аз ще ги държа далеч от теб.

— Приготви се, идвам при теб…

— Не!

— Проклет да си. Или ще живеем заедно или заедно ще умрем. Сам избери.

* * *

Ланс вдиша дълбоко. Знаеше, че ще стане така. Знаеше го. Бе чул собствената си смърт, понесена от вятъра, бе чул, че това е цената, която трябва да плати и бе готов да го стори. Хармъни щеше да му липсва. Дори в смъртта, тя щеше да му липсва.

Той повдигна глава и очите му се присвиха зад очилата за нощно виждане, докато чакаше това, което знаеше, че се задава. Докато пътуваха към Колорадо, не се зачуди за това, което следваше. Нищо на този свят не идваше без цена. Животът и щастието на жена му и детето му си струваха той да жертва собствения си живот.

Прикривайки Хармъни, той се измъкна от защитата на скалния блок, зад който бе застанал, ставайки открита мишена за врага. Цената на свободата й бе неговата кръв. Тя щеше да бъде в безопасност.

Ветровете му бяха дали това обещание и кръвта му щеше да бъде пролята.

Безценният й Дейн щеше да я скрие, нея и детето, което двамата с Ланс бяха създали. Те щяха да бъдат защитени и само това имаше значение. Той може и да не разбираше цената, която ветровете поискаха за свободата й, за живота й, но нямаше да им я откаже.

Ланс можеше да чуе вятъра, извиващ се през планината, изисквайки кръвта му по начин, който не можеше да игнорира. И в този миг разбра защо. Докато Хармъни приближаваше, за да го спаси, висок русокос мъж излезе от сенките, а лицето му бе изкривено в маниакална усмивка. Копелето излезе от скривалището си, насочи оръжието си към нея и лицето му се изкриви от ярост, когато започна да стреля.

Ланс се хвърли пред Хармъни, знаейки, че в мига, в който куршума напусне пълнителя, ще се забие в нечие тяло. По-добре да е в неговите гърди, вместо в нейните. По-добре в неговото сърце, вместо в това, което никога не бе познало свободата, което никога не бе познало любовта. Ветровете бяха дали обещание в замяна на жертвата му. Смехът на детето му, свободата на жена му. Те щяха да оцелеят.

* * *

Хармъни усети удара на тялото на Ланс срещу своето, когато паднаха на земята. Знаеше. Погледа й се насочи към гърдите му и във въздуха отекна рева й. Вбесен женски писък, който се смеси с рева на пумата.

— Копеле! — Тя вдигна пистолета, пръста й натисна спусъка и куршума полетя към целта си. — Ти болно, извратено копеле!

Тя видя как очите му се разшириха шокирано, сякаш той бе вярвал, че не може да умре. Сякаш имаше правото да живее, за да унищожи това, което й принадлежеше.