— Ланс…

— Всичко е наред, бейби. — Тя почувства хладния лубрикант около тесния отвор на задника си. — Всичко е наред.

— О, господи… Проклет да си, Ланс.

Пръстът му се плъзна в ануса й, изпращайки пламъци на екстаз през нервните й окончания, които никога досега, не бяха изпитвали подобно нещо.

— Преди не си ли го правила, бейби? — попита той, движейки бавно пръста си навън и навътре. — Ами това?

Втори пръст се присъедини към първият, разтягайки отвора, и изпращайки тръпки по цялото й тяло, карайки го да се покрие със ситни капчици пот.

— Знаеш ли, малко мое коте… — Гласът му бе като нежна ласка. — Малкото ми, силно коте. Не си го правила преди, защото отказваш да се отдадеш на който и да е било мъж. Да позволиш на някой да доминира над теб. Не си принадлежала на никой, Хармъни. Нека видим дали сега ще принадлежиш. — Още един пръст се добави към останалите.

Тя стенеше, скимтящи тихи звуци на удоволствие и болка, които подсилваха глада й, оставяйки я обезумяла от нуждата да стигне до върха.

— Дай ми това, което искам, Хармъни. — Гласът му бе обтегнат, докато пръстите му я чукаха, движейки се също толкова бавно, колкото и пениса му. Двойното проникване беше умопомрачително, карайки я да чувства нещо много повече от обикновено удоволствие.

— Ланс…

— Не това искам да чуя. — Той не обръщаше внимание на стенещите й молби. — Кажи ми, Хармъни. Кажи ми на кой принадлежиш. Кажи ми кой ще следваш.

Свирепата нужда, надигащата се похот струяща от гласа му, изискваше тя да се подчини. Изискваше пълно подчинение.

Тя отново поклати глава, неспособна да изрази протеста си с думи, докато всичко в нея крещеше да му се подчини.

— Не. Ланс, моля… — Тя намери сили да прошепне, да моли, когато той започна да измъква дебелата си ерекция от вагината й, оставяйки я празна и незадоволена.

— Спокойно, скъпа.

Дъхът й заседна в гърлото, когато набъбналата главичка на члена му се притисна към ануса й.

— Ланс? — Женствената нотка на похот и страх, ехтящи в гласа й, вероятно щяха да я шокират по-късно, но точно сега трепета от непознатото я бе сграбчил в хватката си.

Емоциите се блъскаха вътре в нея, а натиска на пениса му, проникващ в най-тесният отвор в тялото й, изпращаше повече от вълнуваща тръпка на забранена страст по тялото й. Това бе абсолютно доминиране, белег на чувственият порочен контрол, който той упражняваше над нея, когато започна да се плъзга навътре, разтягайки я.

Нямаше да може да го поеме. Никога преди не бе могла да приеме подобно докосване.

— Доверие — прошепна той. — Виж колко ми се доверяваш, скъпа. — Гласът му бе ниско ръмжене, докато тя се опитваше да изкрещи срещу тежката инвазия.

Той проникна в нея бавно, сантиметър по сантиметър, тялото й го приемаше, ума й бе напълно обсебен от аналното проникване, докато тялото й бавно се успокояваше въпреки волята й и тя усети цялата му дължина да се плъзга внимателно в нея с леки нежни тласъци.

— Моя! — Сега гласът му бе първичен, заповеднически. — Моя.

Той се наведе над нея и тялото му я покри, щом започна да се движи в нея, тласкайки с диаболичен ритъм, докато едната му ръка се плъзна под тялото й, между бедрата й, заравяйки пръсти във вагината й.

— Кажи ми го. Веднага!

— Да. — С дрезгав вик тя се предаде, чувствайки как последните защитни стени, които бе издигнала, се срутиха около нея. — Твоя. Аз съм твоя.

Сълзи на нужда напълниха очите й и потекоха по бузите й. Удоволствието бе толкова всепоглъщащо; силата и намеренията на мъжа, който я изпълваше, който я възбуждаше, крадеше ума и душата й, разтърсвайки я с шокиращото си чувство на притежание.

— Ще ме следваш ли? — Гласът му до ухото й бе дрезгав и задъхан, тялото му тежеше върху нейното, а пръстите и члена му я чукаха с безжалостна решителност.

— Ще те следвам… — изпищя тя, докато нещо вътре в нея крещеше за освобождение. — Ще те следвам… — повтори тя, знаейки, че няма друг избор, никога не бе имала.

Като последно отдаване, последна клетва да възвърне част от контрола върху ума си, тя почувства как тялото й се разтапя.

Оргазмът, който експлодира вътре в нея, бе като нажежен до бяло катаклизъм, който изпепели душата й. Миналото й бе заровено под удоволствието, бъдещето й не значеше нищо без Ланс, без докосването му, без тежките му стонове, зъбите му притиснати към рамото й, когато я захапваше с шокираща сила, миг преди тялото да й избухне в екстаз.

Мощното изригване на семето му, което я изпълни, и силните тласъци на пръстите му във вагината й, бяха прекалено много.

Още една заслепяваща вълна на удоволствие помете тялото й, разтърсвайки я до полуда, издигайки я все по-нагоре и по-нагоре, доверявайки се на Ланс, че ще я улови, когато падне.

Доверие. Когато последната вълна разтърси тялото й, тя се отпусна под него, изтощението я изтръгна от сладката омая обзела ума й. Да, тя се доверяваше на Ланс, но дали той й имаше доверие?

Двадесет и трета глава

Хармъни бе живяла в тези планини с месеци през последните десет години. Беше правила лагер тук, беше ги използвала за база и бе научила всяко кътче, което криеше тази земя.

Познаваше всяко дърво, всеки вековен камък и всеки обитател на тези гори.

Совите, които ги наблюдаваха, не изкрещяха любопитно, щом минаха покрай тях; опосумите, които ги наблюдаваха под скалните блокове, не издадоха предупредителни шумове; миещите мечки, търсещи храна под падналото дърво, не ги забелязаха.

Ланс споделяше миризмата й и по тази причина той бе приет тук, тъй като Хармъни бе една от тях — нито хищник, нито плячка — просто част от земята, на която те бяха родени, уханието на планината бе станало част от съществото й.

Тя не чу нищо необичайно, докато приближаваха към бърлогата на пумата, не долови необичаен аромат, и все пак косъмчетата на тила й настръхнаха.

— Чувстваш ли го? — Тя се постара гласът й да бъде чут единствено от мъжа, коленичил до нея.

— В безопасност си. — Увереността в гласа му не успя да прогони страховете й.

Тя щеше да извърви много повече километри, ако той не я побутваше постоянно. Ланс бе непоклатим, доминантността, която само бе зърнала, докато бяха в Броукен Бът, сега се проявяваше в пълната си сила. Това би трябвало да потисне собствената й независимост, собствената й сила, но вместо това ги подсилваше. Само ако можеше да се отърве от това напрежение в тила си. Първичното осъзнаване, че нещо се случва, че нещо не е напълно наред в цялата тази рискована ситуация. Освен това не можеше да се отърси от чувството, че Ланс крие нещо от нея. Мъжът, който, докато бяха в Броукен Бът, я бе уверил, че това е нейният свят и че ще я следва, бе решил да промени правилата.

Не че по някакъв начин, не я следваше. Правеше го. Поне отчасти. Той прикриваше гърба й, позволявайки й да ги води навътре в гората, въпреки че инстинктите й крещяха да се обърне и да се махне от там.

Оглеждайки отново района, тя не успя да засече никакви форми на живот, освен тези в природата. Поемайки си дълбоко въздух, тя се изправи, напрягайки се, докато вървеше по каменните блокове обграждащи планината и криещи малката пещера, където бе скрила кутията с информацията и файловете.

Нощта бе оцветена в механичнозелено, червено и виолетово, от очилата за нощно виждане, които бяха сложили преди да влязат сред дивата природа. Нощите никога не бяха спокойни. Притаен в сенките, един вълк наблюдаваше преминаването й, а кехлибарените му очи се присвиха подозрително, въпреки че им позволи да преминат покрай него.

Хармъни бе наясно, че Ланс е плътно зад нея, а автоматичната пушка, която носеше, бе заредена и готова за употреба. Когато тръгнаха пеша, той бе свалил предпазителя, вероятно надявайки се, че тя няма да чуе тихото плъзване на метал върху метал. Но тя го чу.

Той не бе толкова уверен, колкото се опитваше да я убеди. Ланс можеше да почувства вибриращата опасност и тя бе сигурна, че лекият бриз, който преминаваше около тях, му носи много повече информация от тази, което бе споделил с нея.

Половин час по-късно стигнаха до неравно парче земя и заобикаляйки тичащите около тях мишки, те тръгнаха към разпръснатите камъни и разлистени храсти, които криеха входа на пещерата.

Тя повдигна ръка, давайки знак, че смята да спре, преди да влезе в малката пещера. Поглеждайки нагоре, тя огледа дърветата, планинските растения, трепетликите и белият смърч, който растеше наоколо.

— Свършвай с това, Хармъни. — Гласът на Ланс бе тих и твърд. — Ще те прикривам от тук.

Тя прехапа несигурно устни.

— Сигурен ли си?

— Вятърът е сигурен, скъпа. — Той издиша бавно зад нея. — Това е твоето място. Отивай.

Отивай. Последната дума бе команда, която я принуди да действа. Навеждайки се, тя премина през периметъра, а раменете й се стегнаха напрегнато, докато се промъкваше в сенките. Не че сенките щяха да й помогнат особено, ако ги наблюдаваше някой Койот. Дори и хората можеха да имат уред за нощно виждане като нейният. Нощта вече не бе толкова безопасна, както бе преди, за съществата в гората.