Хармъни бе израснала като убиец през годините, като боец. Самоконтрол, двадесет години на военно обучение и ожесточена решителност да живее и да отмъсти я бяха направили много търсена като наемен убиец.

Джонас се загледа във файла на монитора на рафта пред него. Той беше пълен с данни за предполагаеми убийства, наблюдения и психологически доклади.

Тя бе поела първата си работа не повече от година след бягството й от лабораториите преди десет години. Бе станала по-опитна и смъртоносна с течение на времето. Беше станала също така по-добра в криенето. Не малко хора бяха по следите на жената, наричана Смърт. Не само заради репутацията й, че е най-добрата, а и заради досиетата, които бе взела в деня на бягството си от лабораториите и информацията, която бе откраднала.

Устните на Джонас се извиха развеселено, когато вътре в него се надигна уважение. Хармъни бе надминала прогнозите, които учените бяха направили относно способностите й, да се превърне в съвършен убиец.

Младият мъж погледна как вратата към тясната клетка се отвори и ученият от медицинското заведение на Породите влезе в стаята, носейки пластмасова медицинска чанта, която съдържаше спринцовки и флакони за пробите, които й трябваха.

— Хармъни, името ми е Ели. — Гласът на Елиана Морей беше мек и приятен. — Ти не си в опасност тук.

Не получи отговор.

— Трябват ми няколко кръвни проби и тампон със слюнка. Няма да отнеме много време и обещавам, че няма да боли.

Джонас имаше чувството, че на Хармъни не й пука. Мерк се премести по-близо, за да защити Елиана, когато тя застана отстрани до Хармъни и вдигна ръката й на масата.

Хармъни остана отпусната, неподвижна, когато Ели завърза гумената лента около горната част на ръката й и започна да търси подходящата вена. Джонас видя как мускулите на жената се огъват, след което се стягат. Действието щеше да попречи на иглата да намери вените под кожата. Умение, което Породите бяха научили в лабораториите, да контролират мускулите си, разработено само за тази цел. Погледът на Ели бе загрижен, когато погледна нагоре към камерата, и срещна този на Джонас.

— Кажи й, че ще й дадеш успокоително, ако не съдейства — нареди той студено.

Ели се намръщи неодобрително, когато от микрофона, който носеше, се разнесе командата му.

— Направи го, Ели. Сега не е време за спорове.

Докторката сви устни.

— Хармъни, наредиха ми да те упоя, ако не съдействаш. Моля те, не ме карай да го правя.

Джонас едва не се изсмя на състраданието на Ели. Хармъни щеше да й пререже гърлото без да се поколебае, ако това бе цената на бягството й.

Но тя се отпусна и дори не трепна, когато иглата намери вената й. Елиана напълни два флакона и извади един памучен тампон от чантата си.

— Отвори си устата, сега ми трябва проба от слюнка.

Хармъни остана неподвижна.

Джонас въздъхна.

— Мерк, издърпай главата й назад и я принуди да отвори устата си.

Хармъни нямаше да направи това лесно за никого.

Когато Мерк дръпна главата й назад и силната му ръка стисна челюстта й, Джонас видя лицето й. Той се наведе напред и очите му се присвиха върху деликатната костна структура, големите скосени очи с черни мигли, блясъкът на зелена огнена ярост в тях.

Ели взе бързо тампона и го пъхна в устата й, след което се отдръпна от масата и Мерк пусна момичето.

Пробите от кръв и слюнка бяха наложителни. За да проработи плана им, Джонас трябваше да докаже подозрението, което сетивата му бяха предусетили, и да се увери, че Хармъни все още не е чифтосана. Това можеше наистина до провали плановете му.

Единственият начин да неутрализира Хармъни в този момент, бе да я убие. Но убийството й нямаше да даде на Джонас или на Ръководния кабинет на Породите отговорите, или информацията, от която имаха нужда. Убийството й щеше да унищожи душата му, но той знаеше, че Хармъни никога повече няма да му се довери. Тя беше по-сурова, прекалено предпазлива и бе наясно колко лесно може да бъде предадена.

Първо, трябваше да отслаби съпротивата й, трябваше да намери уязвимото й място.

Ако подозренията му бяха верни, това уязвимо място се разхождаше наперено из Броукен Бът, Ню Мексико, с цялата арогантност и авторитет на човек, спокоен в територията, което си бе създал.

При тази мисъл устните на Джонас се извиха в доволна усмивка. Изправи се на крака и тръгна към вратата на офиса и килията за разпит зад нея. Преди да излезе от стаята, той взе четката, лежаща на бюрото му, изпробва я на дланта си и кимна кратко.

Бяха изминали толкова много години, откакто я бе успокоявал, като разресваше косата й. Чудеше се дали тя все още е податлива на това, което бе един от малкото хубави спомени от лабораториите, в които бяха държани. Те бяха малко и рядко, но въпреки годините, които бяха прекарали разделени, той все още бе неин брат. Не само от една и съща порода, а и от една и съща майка.

Майката, която Хармъни бе убила.

Първа глава

Две седмици по-късно

Броукен Бът, Ню Мексико

Някой я наблюдаваше. Хармъни паркира спортния си джип на паркинга пред малкия западнал бар в началото на Броукен Бът и обмисли възможностите си.

Тя трябваше да пристигне в шерифството сутринта или там някъде. Или там някъде идваше от Джонас, разбира се. И така, какво, по дяволите, правеше тук, когато би трябвало да работи над онези файлове, прибрани в куфара й, в хотела?

Защото беше отегчена. Отегчена и нервна, и дяволски ядосана на себе си, задето бе позволила това да се случи. Комбинацията от емоции беше депресираща, а депресията не й действаше добре. Нуждаеше се от малко забавление. Само колкото да оживи леко нощта. Нищо прекалено. Едно питие, може би един добър бой.

Очите на Хармъни се присвиха към входа на бара. С малко повече късмет, опашката й щеше да реши да поеме по своя път, когато се увери, че тя е там вътре. При положение, че не решеше да го подгони, тогава щеше да се наложи да тръгне на лов. А тя просто нямаше време да тръгва на лов точно сега.

Не, Хармъни Ланкастър, някога известна като Смъртта, щеше да се преструва на добро момиче цели шест месеца.

Което означаваше никакъв лов. Никакви своеволни кръвопролития. Хармъни се намръщи на последното, метна чантата на рамото си и затръшна вратата на джипа.

Смърт — добро момиче. Оксиморон. Самата мисъл за това бе достатъчна да остави кисел вкус в устата й. Това бе една от причините да се насочи към този долнопробен малък бар, вместо да търси настоящия си противник — добрият шериф на Броукен Бът.

Хармъни блъсна енергично старите врати в кръчмарски стил, спря на входа и погледът й обходи сбирщината от каубои, гледащи към нея.

Седна на един празен бар-стол и погледът й се плъзна по танцьорките в далечния край на помещението.

— Какво мога да направя за теб, сладурано? — Младата жена се обърна по посока на бумтящия глас на бармана.

Висок, широкоплещест и плешив, с приятелска усмивка, той й напомни за бармана в любимият й бар в Чикаго. Може би Ню Мексико не бе толкова далеч от цивилизацията, колкото Джонас би могъл да я изпрати в края на краищата.

— Уиски.

— Шот или чаша?

— Чаша, без лед.

— Имаш го, сладурано — кимна мъжът.

Хармъни взе питието си, обърна се с гръб към бара и отново проучи помещението.

Какво, по дяволите, я бе накарало да се върне в Щатите? Нямаше значение колко важна бе работата.

Децата бяха нейната слабост. Молбата бе дошла от един бивш клиент, да помогне на приятел да намери отвлечената му дъщеря. Момиченце бе на не повече от пет години, с големи кафяви очи и палава усмивка. Сигурно бе полудяла, за да се съгласи. Трябваше да знае, че Джонас я дебне в продължение на почти половин година. Не трябваше изобщо да се връща. Защото знаеше какво иска той в крайна сметка, точно както знаеше, че той очаква от нея да провали тази възможност, която й дава да избяга от Закона за Породите.

Хармъни поклати глава при мисълта. Брат й бе остарял повече, отколкото би трябвало за десет години. Горчивината, студенината и силната воля в очите му само бяха нараснали.

Подобно на нея, френският му акцент бе изчезнал напълно след бягството му от лабораториите, а английският му беше гладък и безупречен. Те бяха тренирани да се сливат с обществото, без значение къде са били изпратени.

Когато повдигна питието към устните си, игнорирайки откровено сексуалните погледи, които получаваше, Хармъни улови движение на вратата с ъгълчето на окото си. Обърна глава и погледна преценяващо, когато в бара влезе фигура, образец за мъжко съвършенство.

Много се съмняваше това да е опашката й, въпреки че нямаше нищо против да е. Най-малко метър осемдесет и пет, широкоплещест и мускулест, движещ се с ленива, небрежна грация.

Беше облечен в дънки и тъмно синя риза, която подчертаваше силно загорелите контури на лицето му. Чертите му бяха изсечени, с високи скули, чувствено пълна долна устна и очи тъмносини и дълбоки, които проблеснаха от потиснато веселие, когато срещнаха погледа й. Той я преценяваше също толкова внимателно, колкото и тя него. И, очевидно също като нея, хареса това, което видя.