Лора Лей - Да изкушиш звяра

Нямаше намерение да му показва доказателството, което носеше, но знаеше, че той е готов да я излъже. Знанието изпрати тръпки по тялото й. Лъжа. Думата беше като шепот, двусмислена и вибрираща. Но Меринъс не беше дошла при него с предположения и полуистини. Документите, които Мария Моралес бе изпратила на Джон Тайлър бяха решаващи и неопровержими. Но за да представят резултатите от изследванията и фотографиите, те имаха нужда и от човека. Не бе изтървала снимките умишлено, и равното му, предупредително ръмжене бе повече от изненадващо.

— Мария събираше абсолютно всичко и нищо не изхвърляше — въздъхна той, поклащайки глава, докато се взираше в образите.

Дълги, кафеникаво златисти кичури коса, разделени на врата му, се спускаха от двете страни на лицето му и му придаваха дивашко изражение. Големи, скосени очи, гъсти мигли и скули със странно сплескан ъгъл там, където трябваше да се извиват високо. Носът му бе аристократичен, но изглеждаше загладен като скулите.

Меринъс игнорира силното биене на сърцето си, когато той най-накрая я погледна. Утробата й се стегна неприятно, карайки влагалището й да се свие и да протестира срещу празнината там. Това усещане бе необичайно. Имаше чувството, че възбудата е превзела цялото й тяло. Тя накара гърдите й да набъбнат, зърната да се втвърдят неудобно, а неговите необикновени очи не пропуснаха реакцията.

— Мария помоли баща ми да ти помогне — каза Меринъс, опитвайки да прикрие нервността си. — Той иска да дойдеш с мен. Гарантира определени…

Калън се засмя. Устните му се извиха в една невесела усмивка. Горчивият звук я удари в сърцето. Мъжът поклати глава, погледът му беше подигравателен.

— Ако това е причината да дойдеш тук, г-це Тайлър, тогава си си изгубила времето — доброто момче беше изчезнало, на негово място бе едно студено, сурово създание. Меринъс видя това в напрегнатата готовност на едрото тяло, в проблясването на острите резци от двете страни на устата му.

— Ти не си в безопасност — каза младата жена тревожно. — Проучванията ни разкриха заговор за убийство…

— И рано или късно ще успеят — Калън сви рамене, сякаш не го интересуваше. — Когато това стане, открадни тялото и напиши своята история. И ти желая късмет в живота. До тогава, не се нуждая от помощта ти.

Удивление разпали вътрешностите й.

— Ти нямаш намерение да се опиташ да ги спреш? Ще позволиш това да се случи?

— Вече се е случвало, отново, и отново, и отново — отвърна й студено. — Те са използвали също и вълци. Доколкото ми е известно, аз съм единствения сполучлив опит.

Меринъс поклати глава. Беше виждала снимките на тези жалки създания, родени толкова деформирани, че нямаха надежда за живот. Само Калън, както каза той, беше успех.

— Не можеш да се криеш вечно — посочи тя. — Оставяш ги да победят, г-н Лайънс.

— Аз съм жив. Не убивам и не се подчинявам на техни заповеди. Те не са ме хванали, нито са ме залавяли след тийнейджърските ми години. Ще ги побеждавам, докато вече не мога, г-це Тайлър. След това, както казах, всичко ще е история.

— Баща ми ти предлага алтернатива.

Меринъс потисна една тръпка, която премина през тялото й, когато той се раздвижи, премествайки се по-близо до нея. Заля я топлина, която накара плътта между бедрата й да се овлажни. Ако усещането не бе толкова непознато, би била развеселена.

Калън Лайънс я наблюдаваше намръщено, а в очите му се четеше въпрос, докато се приближаваше. Тя го гледаше, вдишвайки дълбоко, а очите й се стесниха. Ако се докоснеше до нея, треперенето й щеше да стане неконтролируемо. То опъваше скалпа й, гъделичкаше врата й, след това се разпростря по тялото й, накара я да настръхва.

Калън спря зад нея. Тялото му бе толкова горещо, че топлината сякаш я обви. Меринъс искаше да се отпусне върху него, искаше той да я обгърне. Краката й едва я държаха, а между тях бавно изтичаше влага от вътрешността на утробата й. Лудост.

Ахна стреснато, когато почувства потъркването на гърдите му по гърба си, а главата му да се навежда към ухото й.

— Отивам да отключа тази врата, г-це Тайлър. Когато го направя, искам да излезеш от тук, да се качиш в колата си и да се прибереш вкъщи. Не спирай никъде и не споменавай името ми, или това, което знаеш на никого, разбра ли? И може да останеш жива.

Меринъс обърна глава с усмивка.

— Да не се опитваш да ме сплашиш, г-н Лайънс? — Господи, от къде бе дошла тази дрезгавина в гласа й? Може би от същото място, откъдето произлизаше и силното свиване на утробата й.

Младата жена усети стягането му зад себе си. Ръката му се премести върху рамото й, пръстите се извиха, върховете се плъзнаха леко по кожата й.

— Знаеш ли какво прави Съвета с малки хубави жени като теб? — попита той, гласът му беше нисък тътен, идващ дълбоко от гърдите му. — Те ще те оплодят с най-новата си партида генетично променени клетки. След това ще те изследват ежедневно, за да проверяват развитието. Ако тялото ти ги отхвърли, тогава те ще го правят отново и отново, докато или задържиш ембриона, или бъдеш прекалено слаба, за да продължат да те използват за целите си. Тогава ще те дадат на войниците, които ще се възползват от теб, докато умреш. Това не е приятен начин да напуснеш този свят.

Меринъс прехапа устни, когато почувства болка — непреодолима, интензивна — да изгаря гърдите й. Не беше страх, бе ужас, отвращение, чистата болка за жената, която е изтърпяла това, и за мъжа, който очевидно го е виждал.

— Съжалявам — прошепна, извърнала глава назад. Виждаше само тънката гневна линия, в която бе застинала устата му.

— Рискуваш здравия си разум тук — дъхът му помилва ухото й и още една тръпка пробяга по кожата й, когато Калън проговори: — Здравият разум и живота си. Трябва да си тръгнеш.

Гласът му трепереше от заплаха. Пулсираше от гореща възбуда. Плътен и дрезгав, той подразни нервните й окончания, изгаряйки вагината й.

— Така казваш ти — младата жена погледна напред, когато той се премести отново, връщайки се пред нея. — Казах ти, не искам да ги оставя да продължават да убиват и осакатяват. И ти не трябва. Ние можем да ги спрем. Чичо ми, Самуел Тайлър, е сенатор и е близък с президента. Той е готов да направи необходимото. Имам седем братя, всеки от тях върши своята част, а баща ми ще използва всички средства, които му предоставя вестникът, за да те защити. Трябва да ги спрем.

— И ти мислиш, че това ще ги спре? — попита Калън невярващо. — Твоята наивност е за завиждане, г-це Тайлър. Това всъщност е доста страшно. Не можеш да унищожиш тези хора!

Меринъс трябваше да опита. Нямаше да може да продължи да живее, ако успееха да го убият. Той беше горд, решителен и твърде необикновен в самата си човешка природа, за да им позволи да го сторят. Трябваше да го убеди, че ще осигури безопасността си ако разкрие ужасите, от които е избягал.

— Ти знаеш кои са те. Знаеш какви са. Имаш останалата част от доказателството, че трябва да ги спрем — заяви му решително. — Майка ти умря заради това.

— Майка ми беше жертва на случайно престъпление — изръмжа той. — Ако смъртта й бе дело на Съвета, тя щеше да изчезне и тялото й да ми бъде върнато на парчета. Не Съвета я погуби.

— Нямало е следи от кражба — младата журналистка бе чела полицейския доклад. — Това е умишлено престъпление, г-н Лайънс. Този, който я е убил, е действал преднамерено.

Меринъс не беше дошла неподготвена. Баща й се бе уверил, че тя знае всичко за смъртта на Мария Моралес и доказателствата, които имаха срещу Съвета.

— И успя. Но не беше Съвета — той погледна надолу към нея, очите му бяха твърди, яростни. — Познавам миризмата им, познавам вонята на злото. Толкова отвратителна и студена, колкото сладко и горещо е уханието на твоята възбуда.

Меринъс понечи да спори, когато последните думи достигнаха до съзнанието й. Почувства пламването на лицето си, сърцето й забърза ритъма си. Взираше се в него удивено. От къде знаеше?

— Обясни ми, защо една млада, невинна жена стои тук пред мен, а вагината й е влажна и готова за едно животно? А аз съм животно, захарче, такова, каквото никога не си срещала и никога няма да срещнеш.