Лора Лей - Да изкушиш звяра

Вашингтон, окръг Колумбия

— Тази история е моя — Меринъс погледна надолу към своето семейство — седемте й братя и баща й. Гласът й беше твърд, а решителността непоколебима.

Тя знаеше, че не е особено внушителна на външен вид. С височина от метър и шестдесет, й беше ужасно трудно да убеди мъжете от семейството си, всички над метър и осемдесет, че е сериозна за нещо. Но в този случай знаеше, че няма избор.

— Не смяташ ли, че това ще ти дойде малко в повече, келеш? — Кейлъб, главен редактор на Националния форум и втори по възраст брат, се усмихна самодоволно и с превъзходство.

Меринъс отказа да се хване на въдицата. Погледът й се плъзна по дългата маса, директно към замисленото лице на баща й. Джон Тайлър беше единственият, когото трябваше да убеди, а не слабоумните му отрочета.

— Работих усилено, татко, мога да го направя — тя опита да вложи в гласа си стоманената решителност, която често беше чувала да използва най-възрастният й брат. — Заслужавам тази възможност.

Беше на двадесет и четири години, най-малкото от осем деца в семейството и единствена дъщеря. Мразеше грима, презираше роклите и социалните изяви, и често бе чувала мнението на братята си, че е разочарование за женския род. Искаше да стане журналист и повече от всичко друго на света; мечтаеше да се отличи.

Точно тя трябваше да застане пред човека, чиято снимка се намираше на масата пред нея и да види дали очите му наистина са толкова блестящо кехлибарени. Може би беше много повече жена, отколкото си мислеха останалите.

Чувстваше се обсебена — безмълвно си призна Меринъс и си помисли, че всичките й опити да го скрие, щяха да се провалят. От мига, в който видя снимката на въпросния мъж, стана нервна, паникьосана и ужасена, че враговете му ще стигнат до него, преди да изложи своето предложение пред баща си.

— Какво те кара да мислиш, че ти си най-подходящият човек за тази работа, Меринъс? — баща й се наведе напред, притискайки ръцете си към масата, а сините му очи бяха сериозни и замислени, докато я наблюдаваше.

— Защото съм жена — тя си позволи малка усмивка. — Дори само да си помислиш да вкараш някой от тези седем гиганта в една стая с него и ще получиш автоматичен отказ. Но той ще се вслуша в една жена.

— Ще я слуша или ще се опита да я съблазни? — попита остро един от братята й. — Тази идея е неприемлива.

Меринъс задържа поглед върху баща си и се помоли Кейн, най-големият й брат, да си държи устата затворена. Баща им се вслушваше в него и бе сигурна, че ако той реши, че е твърде опасно, Джон Тайлър никога нямаше да й позволи да отиде.

— Аз знам как да бъда предпазлива — каза тя тихо. — Ти и Кейн ме обучихте добре. Искам тази възможност. Заслужавам я.

И ако не я получеше, щеше да си я вземе сама. Знаеше, че братята й няма да успеят да осъществят връзка с него, но тя би могла. Жената потисна едно потрепване при мисълта. Някои биха казали, че мъжът дори не е човек. Един генетичен експеримент, създаден в епруветка и износен от сурогатна майка, който бе наследил гените на животното, с чиято ДНК е бил подобрен. Човек с всички инстинкти и ловни умения на лъв. Един напълно човешки изглеждащ мъж. Мъж, създаден да бъде жесток убиец.

Меринъс беше чела записките от експериментите и тридесетгодишния дневник на доктор Мария Моралес, която го бе износила в тялото си. Жената беше приятелка на баща й от колежа. Тя бе оставила една кутия, която да предадат на Джон, ако й се случи нещо. Затова той трябваше да реши, кой ще изпълни последното й желание.

А също и да открие сурогатния й син на мястото, което му бе посочила. Да му помогне да победи тайния Съвет по генетика и да го убеди да се разкрие, за да осигури безопасността си. Тя имаше достатъчно доказателства, за да се справи с тях. Кейн беше направил останалото. Знаеха имената на членовете на Съвета, притежаваха доказателства за участието им, всичко, освен човека, който бяха създали.

— Това е твърде опасно, за да го поверим на нея — възрази отново Кейлъб.

Останалите мълчаха, но Меринъс знаеше, че ще изкажат мненията си достатъчно скоро.

Младата жена пое дълбоко въздух.

— Получавам историята или тръгвам след малоумника в тази стая, който я получи. Няма да имаш шанс.

— Това го казва жената, която отказва да слага грим или рокли? — намеси се друг брат със смях. — Скъпа, ти не притежаваш това, което е необходимо.

— Не е нужна курва — отвърна малко яростно тя, обръщайки се към най-младия си брат. — Това е проста логика, тъпако. Една жена, независимо дали е в панталони или рокля, би привлякла вниманието на един мъж, много повече отколкото всеки друг мъж би могъл. Изглежда е предпазлив, не се доверява лесно. Записките на Мария ясно сочат това. Няма доверие на други мъже. Това е основната мъжка логика.

— Той може да бъде точно толкова опасен, колкото е създаден да бъде — отговори Кейлъб вместо Грей, докато прокарваше пръсти през тъмната си къса коса. — По дяволите, Меринъс, нямаш право да искаш дори да се приближаваш до него.

Тя си пое дълбоко дъх. Погледът й се сведе надолу към мрачната самота, отразена на гланцираната хартия. Очите му я хипнотизираха дори от снимката. Там се отразяваха десетилетия тъга. Сега той беше на тридесет години, сам, единствен. Без семейство или раса, която да нарече своя собствена. Колко ли е ужасно, освен всичко това, да бъдеш и преследван. Беше пълна трагедия.

— Няма да остана тук — каза тя достатъчно високо, за да я чуят всички. — Ще последвам всеки, който тръгне натам и няма да ви позволя да го преследвате безмилостно.

Тишината сега беше тягостна. Меринъс можеше да усети осем чифта очи върху себе си, а израженията им показваха различна степен на неодобрение.

— Аз ще отида с нея. Мога да се заема с изследователската част, а Меринъс да осъществи контакт — гласът на Кейн я накара да се обърне рязко от изненада.

През тялото й премина шок, когато осъзна, че братът, който най-много не я понасяше, наистина проявява желание да й помогне в това. Бе трудно за вярване. Кейн беше арогантен, и в деветдесет процента от случаите, най-неприятният идиот на света. Той бе бивш капитан от Специалните сили, по-деспотичен от всеки мъж, който някога се е раждал.

За първи път тя погледна право към него. Изражението му беше хладнокръвно, но очите му гневни. Дълбоки и горящи от ярост, тъмносините ириси срещнаха нейните без обичайния блясък на подигравателен присмех. Силата на погледа му почти я изплаши. Той явно не бе сърдит на нея, но изглеждаше ядосан. А един ядосан Кейн не вещаеше нищо добро.

Меринъс видя как баща й се обляга назад, за да погледне изненадано най-големия си син.

— До сега вложи много време в това, Кейн — отбеляза Джон. — Най-малко шест месеца. Мислех, че ще си готов за почивка?

Кейн погледна към баща си, свивайки рязко рамене.

— Искам да видя това приключено. Ще бъда достатъчно близо, за да й помагам, ако има нужда, но също така и да направя изследването, което може да бъде дяволски опасно за нея. Ако бъде готова да тръгне тази вечер, тогава ще го направим по нейния начин.

— Ще бъда готова — отговорът й беше незабавен. — Само ми кажи в колко часа.

— Бъди готова в четири. Имаме пред себе си осем часа път с кола и искам да направя няколко огледа преди утрото. По дяволите, много добре знам, че не ти пука, дали ще си счупиш някой нокът, келеме такова, защото точно това ще направиш.

Той се изправи рязко на крака, докато мъжете около него избухнаха в яростен спор. Меринъс можеше само да наблюдава мълчаливо, изумена от решението му. Какво, по дяволите, ставаше тук?

Кейн пренебрегна протестите на другите си братя. Доводите за безопасността на Меринъс или пък притесненията, дали „някакво проклето хибридно животно“ може да я зарази с нещо. Тя извъртя очи, след това прехапа устни нервно, когато лицето на Кейн се изпъна в гневна и много опасна маска. Очите му останаха мъртви. Тя не можеше да ги опише по друг начин. Като че ли в него нямаше живот или светлина. Беше страшен.

Всички в стаята притихнаха. Никой, абсолютно никой, не искаше да си има вземане-даване с Кейн, когато изглеждаше по този начин.

— Бъди готова, малката — спокойно каза той, докато минаваше покрай нея. — И ако сложиш една проклета рокля или червило, ще ти заключа задника горе в спалнята ти.

— Ах, Кейн — изхленчи тя саркастично, — отиде ми багажа. Задник — той я познаваше прекалено добре, дори да си помисли, че би сложила нещо подобно при вещите си.

— Гледай да не си нацапаш носа, пикло — той перна края на дългата й кестенява коса и тръгна с нея. — Ще те взема довечера.