Да, тя беше достатъчно добра, а той вече бе решил, че няма да забърква в живота си г-ца Меринъс Тайлър, нито ще я излага на опасността, която го грозеше. Можеше да я наблюдава, но проклет да бъде, ако й позволи да се приближи. Но, по дяволите, да я съзерцава беше толкова приятно, колкото нищо друго, което някога бе правил през живота си. Опасна жена, помисли си той. Проклета опасна жена. А ароматът й! Да я гледа, това беше всичко, което можеше да направи, за да държи ръцете и устата си далеч от нея и от вкуса й. Тя беше топлина и желание, подправка и сметана. Човек можеше да се пристрасти към нея.

— По дяволите, тя не се отказва лесно, а, Кал? — Танер, по-малкият му брат, излезе бавно от вътрешността на гаража, когато Меринъс изчезна в малкия ресторант.

— Не, Танер, не се предава лесно — ухили се Калън.

— Хубава е. Цялата тази гъста кестенява коса и големи кафяви очи — Танер се ухили, когато Кал поклати глава. — Обзалагам се, че Тайбър ще съжалява истински, че я е пропуснал днес.

И двамата знаеха това добре. Тайбър бе в течение на всичко свързано със срещите му с малката журналистка. Но Калън не знаеше как ще се почувства брат му, след като разбере, че сега, тя е търсила него.

— Помогни ми да ремонтирам този камион, Танер. Трябва да се прибера вкъщи и да поспя, за да мога да патрулирам тази вечер. А двигателят отказва да ми сътрудничи — Калън завъртя кабела, но отново нищо не се получи.

— Ах, ти просто не знаеш правилния начин, по който трябва да им говориш — Танер се разсмя, избута Калън от пътя си, за да заеме мястото и да погледне двигателя. — Тези големи мотори са като жените, човече. Трябва да знаеш как да ги докоснеш и как да им говориш много нежно и мило — той завърши думите си с леко извиване на китката.

При движението, двигателят даде признаци на живот и изпухтя слабо, но отзивчиво.

— Фукльо — засмя се Калън.

— Докарай я вътре по-късно и аз ще я настроя за теб — Танер извади мръсен парцал от задния си джоб и с усмивка избърса ръцете си.

— Кажи на Тайбър да остави ключовете на своя камион и ще го докарам — Калън кимна, докато се отправяше към шофьорската врата.

— Ще го направя — отговори Танер с широка усмивка. — И ако имаш нужда от помощта ми с онова привлекателно същество, само ме уведоми.

— Непременно — Калън се засмя отново, развеселен от очевидната тактика на Танер. — Дръж си ципа затворен и може би ще успеем да те опазим жив. Не един баща е готов да извади пушката си срещу буйните младежи.

Калън не изчака отговор. Запали двигателя, след това подкара камиона на заден ход, отдалечавайки се бързо от гаража, преди да се включи в движението и да поеме към дома.

* * *

Беше късен следобед, когато Меринъс напусна ресторанта и тръгна към мотелската си стая, въоръжена с вечеря. Бе уморена, потна и разгневена. След като прекара по-голяма част от деня в наблюдаване на къщата на Калън и в опити да открие път към нея, бе повече от разочарована.

Беше видяла тръгването на камиона и връщането към голямата колиба, но още не успяваше да открие пътя. Как може да се скрие път? Нямаше как да се приближи достатъчно като следваше покритата с чакъл пътека, която можеше да види, че води далеч от къщата. Да направи това, означаваше да навлезе в малкото сечище отпред. Идеята не бе добра, тъй като на мястото постоянно се мяркаха и други хора.

През този ден беше изминала километри в няколко различни посоки, следвайки различни широки пътеки през гората. И все още, нищо.

Тя се придвижи към паркинга на мотела и изпусна една уморена въздишка. Вечеря, след това душ. Утре щеше да опита отново. Трябваше да има път до там, просто го пропускаше. Това беше всичко. Меринъс започваше да се чувства много глупаво.

Въпросите, които задаваше в града, не я доведоха до никъде. Тези, които признаваха, че познават Калън само почесваха главите си, когато ги попиташе за посоката към дома му. Останалите само изпълняваха частта с почесването и мълчаха. Малките градове не бяха особено интересни, защото това, което говореха хората в тях, почти никога нямаше смисъл.

Всеки път, когато попиташе за него я насочваха към газостанцията. Той прекарвал много време там. Там го бе видяла и за пръв път. А доста от хората, които твърдяха, че не го познават, се оказваше, че знаят много повече, когато ги притиснеше малко.

Проклятие, той знаеше, че тя е там. Меринъс отключи вратата на стаята си и запали лампата, когато влезе. Калън знаеше коя е и вероятно имаше представа какво иска, но все още я игнорираше. Което, вероятно, беше добре. След малката сцена тази сутрин, не знаеше дали може да вярва на себе си и дали ще успее да държи ръцете си далеч от него или не.

Меринъс се нахрани бързо, докато гледаше разсеяно телевизия и мислеше за проклетия път към имота на Калън. Трябваше да бъде там някъде. Пътищата не изчезваха просто така. Нали?

Проблемът я измъчва по време на вечерята и душа. Когато излезе от банята, увита в хавлиен халат, телефонът на нощното шкафче иззвъня силно. Намръщи се и вдигна слушалката предпазливо.

— Ало? — тя запази гласа си нисък, чудейки се кой би могъл да бъде от другата страна.

— Меринъс Тайлър ли е? — гласът беше мъжки, груб и хладен.

— Кой пита?

Последва кратко мълчание.

— Ако искате да намерите Калън Лайънс, вземете нещо, за да напишете указанията. Пропускате десния завой.

Меринъс почувства как я изпълва вълнение. Най-накрая някой беше готов да говори.

— Познавате ли Калън? — попита тя, после сложи лист хартия върху малката маса и издърпа един молив от чекмеджето.

— Имате ли нещо за писане? Ето как можете да стигнете до там.

Меринъс записваше указанията бързо и концентрирано, опитвайки се да запомни знаците, които мъжът й даваше. Призна, че още не е опитвала този път, освен това той изглежда не водеше до никъде.

— Записахте ли? — попита гласът.

— Да, но… — линията прекъсна.

Меринъс пое дълбоко въздух, загледана надолу към хартията. Можеше ли да отиде там в тъмното? Не беше твърде късно. Все още имаше най-малко час светлина. А тя не би могла да се промъкне до къщата така или иначе.

Младата жена съблече халата и бързо нахлузи дънки и блуза без ръкави, преди да метне чантата си през рамо и да забърза към джипа. Отбивката, която й бе посочена, беше само на няколко мили нагоре по пътя. Колд Спрингс, беше казал той. Тя помнеше, че бе видяла малкия зелен знак по време на екскурзията си до съседната област.

Сега го бе спипала. Меринъс сдържа радостния си вик, докато скачаше в джипа и опита да запали. Той можеше да бяга, но ако тя успееше да открие пътя към дома му, вече нямаше как да се скрие от нея.

Глава 4

Почти час по-късно, Меринъс беше стиснала зъби напълно отчаяна, защото минаваше за пореден път покрай един от селските пътища, който вече бе огледала многократно, докато търсеше дома на Калън. Писмените указания до нея й бяха дали само няколко бегли насоки, за да стигне до мястото, където се намираше в момента, когато джипът й поднесе и се отклони по един черен път, който изглежда не водеше до никъде.

Меринъс натисна спирачката, облегна се и се огледа наоколо объркано. Как бе направила това? Можеше да се закълне, че бе поела по правилния път няколко завоя назад.

— Господи, спаси ме от прекалено умните указания — измърмори тя.

Отмятайки назад косата от челото си, подкара джипа на заден ход и обърна в широкия тревист банкет, край пътя. Със сигурност това не може да бъде толкова трудно, помисли си тя. По дяволите, досега никога не се бе губила, в който и да е голям град, а сега, този малък провинциален окръг, я караше да се съмнява в способностите си. Това не може да се случва, братята й щяха да й се присмиват, докато е жива, ако разберат.

— По дяволите — тя отново излезе от пътя няколко мили по-надолу, огледа се и призна поражението си. Беше се изгубила. Напълно, истински и безвъзвратно изгубена и нямаше кого друг да вини, освен себе си.

От устните й се изтръгна дълбока въздиша и младата жена се огледа уморено. Трябваше да се измъкне от тук. Имаше нещо, което бе пропуснала. Излизайки от Сув-а, Меринъс протегна схванатите си мускули, след това пое към края на пътя, поглеждайки надолу към долината за някакви признаци на цивилизация.

Нямаше никакви знаци или пък бяха прекалено скрити, за да ги открие. Всичко, което можеше да види, бе това, което я обграждаше — дървета и гъст храсталак. Не се мяркаше дори покрив на къща или хамбар. Не че хамбарът означаваше нещо тук — бе видяла много от тях, разграбени и пропаднали от липса на грижи — твърде далеч от къщите.

След като се огледа наоколо още миг, Меринъс тръгна към другата страна на пътя и започна да изкачва пеша гористото възвишение. Може би, ако успееше да се придвижи по-нагоре, щеше да види нещо. Трябваше да има къща някъде наоколо. Не беше като да е в пустинята или в тропическите гори, по дяволите. Все пак, тук живееха хора. Един фермер я бе уверил по-рано, че ако има път, значи той води някъде. Така че тук трябваше да има нещо или някого. И бе наложително да ги открие скоро. Започваше да се стъмва, а тя определено не искаше да остане тук, сама в мрака.

Когато навлезе в гъстата част на гората, Меринъс се обърна, за да се увери, че нейният джип още се вижда. Докато го правеше, някакъв шум зад нея я стресна и я накара да се извърне уплашено.