Кейн бавно поклати глава.

— Никога не съм предавал сестра си. Не бих го направил — гласът му изпрати студени тръпки по гръбнака й.

Шера се намръщи.

— Дойдох да те убия, Кейн Тайлър — каза тя внимателно.

Той не изглеждаше изненадан. Устата му се изкриви в насмешка.

— Може би ще отложиш малкия си опит достатъчно дълго, за да спася задника на сестра си — изрече мъжът. — И какво, по дяволите, е това чифтосване?

— По-късно — отвърна тя. — Сега не е време за обяснения. Първо ще ми кажеш как Съвета са научили за чифтосването, след като Меринъс не ти е казвала за него.

Шера бе почти сигурна, че той не знае. Кейн бе лъжец, но в този случай, бе казал истината. Дарбите й се бяха увеличили през годините, заедно с възрастта и яростта. Сега тя можеше да подуши лъжата, както останалите хора — боклука.

— Коя си ти? — изсъска Кейн. — И се дръж малко по-учтиво, жено. Не мога да помогна на Калън или Меринъс с толкова малко информация.

Поемайки дълбоко дъх, Шера излезе от сенките. Видя как очите му се разшириха, видя как подозрението се превръща в осъзнаване.

— Не си мъртва — прошепна Кейн, примигвайки, в опит да убеди себе си, че тя е там.

Горчивината я изпълни с вълна от болка, толкова интензивна, че тя се изплаши да не бъде погълната от нея.

— Не, любовнико, не съм мъртва. Но това не значи, че ти ще живееш много дълго.

И Шера се изправи пред миналото си, както никога преди. Кошмарите и разбитите надежди се разкъсаха около нея, теглейки душата й в студената, мрачна пустота, от която се страхуваше, че никога няма да може да избяга. Тя усети нарастващата страст, нуждата — същата, която Калън и Меринъс познаваха — бушуваща в кръвта й, в цялото й същество. Пред нея стоеше мъжът, който я бе предал преди години. В мрачната, неприветлива лаборатория, тежкото му тяло върху нея, заливащо я с удоволствие, въпреки всяко препятствие, което Шера издигаше. Нейната половинка. Бащата на детето, което бе изгубила. Мъжът, който се бе заклела да убие.

* * *

Беше се стъмнило, преди Калън да успее да стигне до скрития джип. Предпазните мерки, които настояваше да вземат и неравният терен, през който преминаха, бяха превърнали в цял ден, прехода, който по принцип преминаваха за половин. Той натика Меринъс в автомобила и запали двигателя, молейки се. След това въздъхна облекчено, когато го чу да къркори. Измъквайки джипа от малкия, изоставен хангар в края на лагера, Калън пое надолу по пътя с умерена скорост.

Меринъс лежеше на задната седалка, уморена и изцедена от бягането и упоителната страст, бушуваща в тялото й. Калън бе сменил набързо камуфлажната си тениска с обикновена бяла памучна риза. Косата му бе прибрана под бейзболна шапка, а пистолетът му лежеше близо до него. Разстоянието до следващия град не бе голямо и ако останеха на главния път, далеч от тези, които той знаеше, че се използват, тогава можеха да се измъкнат от тази каша сравнително невредими.

Безопасната къща бе на няколко часа път от дома му, в покрайнините на един голям град. Беше скромна, имаше само няколко съседи и бе напълно запасена. Калън можеше да остане скрит там достатъчно дълго, докато разбере какво, по дяволите, се бе случило.

Няколко часа по-късно той вкара джипа в гаража, въздъхвайки уморено. Вратата се затвори автоматично след тях. Меринъс бе изпаднала в неспокоен сън. От време на време издаваше скимтящи звуци, въртеше се, но изтощението, заляло тялото й бе твърде голямо.

— Пристигнахме ли? — тя се изправи бавно от седалката, а гласът й бе сънлив и възбуждащ. Господи, колко я желаеше!

Беше готова за него, тялото й бе влажно. Калън пое въздух, за да се успокои. Първо трябваше да я заведе в къщата.

— Хайде — той скочи от джипа, след това й помогна да се измъкне, вдигайки я внимателно на ръце и тръгна към вратата.

— Мога да вървя — запротестира младата жена, но се притисна по-близо, а устата й намери топлата кожа на шията му, докато той пъхаше ключа в ключалката.

— А аз мога да те нося — каза мъжът, усещайки нещо да се стяга в гърдите му, когато я държеше близо.

Къщата бе тъмна и тиха. Той включи осветлението на най-ниската степен, докато вървеше към кухнята, душейки предпазливо въздуха, за да е сигурен, че не ги очакват изненади. Всичко, което откри бе миризмата на затворена къща и уханието на гореща, влажна жена.

— Гладна ли си? — Калън влезе във всекидневната, постави Меринъс на дивана и се отдръпна назад.

Тя прокара пръсти през косата си и погледна нагоре към него.

— Да. И душ. Имам болезнена нужда от душ — въздъхна. — Къде се намираме?

— От другата страна на Ашланд — отвърна той тихо. — Ела, ще ти покажа къде е банята, за да се изкъпеш. Аз ще използвам другата. Като приключа, ще вечеряме. Няма да отнеме много време.

Калън я поведе към главната спалня. Тежките дървени мебели и безупречно чистият вид я караха да изглежда безлична. Никога не се бе грижил особено за мястото, но самият факт, че къщата е съвсем противоположна, на тази, която би избрал при други обстоятелства, я правеше толкова надеждна.

— Върви — Калън кимна към голямата баня и ваната. — Ще оставя една риза, която да облечеш. Аз ще използвам другата баня.

Меринъс се обърна към него, клепачите й бяха натежали, умората тегнеше над нея, но въпреки това бе най-красивата жена, която някога бе виждал. Той вдигна ръка да погали с пръсти бузата й, взирайки се в нея с копнеж. Само обстоятелството, че е изтощена до мозъка на костите си, уморена и гладна, го възпря да я положи на голямото неизползвано легло и да я вземе.

Меринъс притисна буза към пръстите му, а една усмивка повдигна ъгълчетата на нацупената й уста.

— Не бързай — Калън се наведе към нея, устните му шепнеха над нейните с нежна целувка. — Аз ще отида и ще започна да приготвям вечерята, след като си взема душ. Ще дойда за теб, когато е готова.

— Обичам те, Калън.

Сърцето му сякаш се разби на парченца. Той усети разкъсването и късчетата, които се забиха в душата му, докато тя се взираше в него със сънливи очи и тяло, изпълнено с желание, докато животът й бе в по-голяма опасност, отколкото дори би могла да си представи, и въпреки това, бе прошепнала тези думи.

Той затвори очи, за да блокира това от съзнанието си, от животното, което виеше от страдание.

— Не — прошепна, клатейки глава.

Те вече бяха свързани, завинаги свързани заедно, в желанието си един към друг, в опасността, която ги преследваше. Той не можеше да се изправи и срещу това бреме.

Меринъс усети пръстите му върху устните си. Трепереха. Калън отвори очи и видя сълзата, която капна от едното й око. Плъзна се по бузата й, мрачна и самотна, докато си проправяше път през прахта и мръсотията по лицето й, натрупана от бягството през планината.

— Да — гласът й трепереше, докато се бореше със сълзите.

Калън искаше да изкрещи срещу несправедливостта на това. Срещу жестоката съдба, която му се надсмиваше. Само с едната си ръка той държеше всичките си мечти. А в другата лежеше неговата смърт.

Придърпа я към себе си, притискайки я болезнено към гърдите си, докато се бореше със собствените си сълзи, с виковете на животното, което страдаше вътре в него.

— Просто исках да знаеш, Калън, още преди чифтосването те обичах. Когато ти беше само една снимка, история, мъж, за когото не можех да спра да мечтая — думите й пронизаха сърцето му. — Не искам да умрем, без да разбереш, че те обичам. Че се влюбих в теб още преди да си ме докоснал.

Той потръпна. Ръцете му се стегнаха около нея, а лицето му се зарови в шията й. Устните му се притиснаха към малката раничка, там, където зъбите му се бяха впили по време на кулминацията на тяхната страст.

— Когато те видях за първи път, ти стоеше на онзи мазен паркинг на газостанцията, беше облечена в тези проклети дънки и тениска, която показваше корема ти — каза й дрезгаво. — Пенисът ми почти излезе от панталоните ми, а сърцето ми замря. Защото гледах към жената, която щях да направя своя, ако животът ми принадлежеше единствено на мен.

Животът му не бе негов, но тя беше. Природата бе взела решението вместо него. И ако не успееше да я защити, това щеше да го убие. Знаеше, че шансовете намаляват с всеки изминал ден. Сега Съветът знаеше за Меринъс. Знаеха и за чифтосването.

Отдръпна се, защото не можеше да понася повече докосването до нея, нито неясното бъдеще, което го гледаше в лицето. Да са проклети, дано, по-добре Меринъс да е мъртва, отколкото да рискува живота си по този начин. Тя нямаше избор. Все някога щяха да го заловят. Рано или късно. Извърна се от нея и се отправи към вратата на спалнята.

— Изкъпи се — прошепна й, гласът му бе непроницаем, а болката в душата му едва не го задуши. — Скоро ще приготвя нещо за ядене.

Той чу въздишката й зад себе си. Една отчаяна, болезнена въздишка, която го прониза и нарани повече, отколкото вече бе наранен. Меринъс бе толкова невинна. Твърде невинна за ужасите, които ги очакваха. Как би могъл да гарантира безопасността й? Какво можеше да направи, за да предотврати деградацията и болката, която знаеше, че тя ще понесе в бъдеще?

Да се разкрие ли, както го бе помолила? Този въпрос го преследваше. Той нямаше да може да понесе унижението, историите на таблоидите и присъдите срещу себе си. Можеше да рискува да бъде заклеймен като чудовище, заради нейната безопасност. Ако това доведеше до безопасността й, щеше да го стори. Но не и ако брат й бе този, който я е предал. Ако другите му подозрения се окажеха верни, тогава все пак не е бил брат й.