— Моя — прошепна отново той в шията й.

Меринъс усети сълзите, напиращи в очите й. Беше гола, простряна върху тревата в средата на проклетата гора, заедно с мъж, който дори не познаваше истински, но забит дълбоко в тялото й. Плътта й все още потрепваше от оргазма, вагината й бе стегната около ерекцията му, сякаш не искаше да го пусне. Меринъс изведнъж се ужаси.

— Позволи ми да се изправя — прошепна младата жена, побутвайки раменете му, като се бореше с умората и страха, надигащи се в нея.

Отново почувства устните му по шията си. Топлата ласка изпрати тръпки по тялото й. Зърната й се втвърдиха. Тя усети пърхащо желание в утробата си, докато тялото й откликваше на ласката. Дъхът й секна. Почувства сълзите, които започнаха да се стичат от очите й и да се плъзгат надолу по страните й.

— Меринъс? — гласът на Калън беше мек и нисък, едно задоволено дрезгаво мъркане.

Меринъс извърна лицето си от него, раздвижи гръб, внезапно усетила грубата земя под себе си. Калън се отдръпна от нея и тя едва успя да възпре риданието си, когато усети твърдата дължина на пениса му да се изтегля бавно от вътрешността й.

— Нараних ли те? — мъжът й помогна да се изправи, ръцете му бяха нежни, а изражението на лицето — мрачно и разкаяно.

Меринъс поклати глава, борейки се със сълзите. Беше мокра от пот, сперма и от собствените си сокове, потекли между бедрата й — жив спомен за пламенния оргазъм, който я беше завладял преди секунди.

Младата жена чу уморената му въздишка, когато се отдръпна от нея. Промуши тениската си през главата й, напъха ръцете й през ръкавите и я покри. След това се отдалечи от нея, вдигна дънките си от земята и ги нахлузи, а после и мокасините. Движенията му бяха грациозни и плавни, въпреки гнева, който тя можеше да усети да вибрира около него.

— Стой тук, ще ти донеса обувките — нареди й той.

Меринъс кимна, взирайки се в босите си крака, в червения лак, който трябваше да изтрие от ноктите, и в мръсотията по стъпалата и краката си.

Широката му ръка повдигна брадичката й и обърна лицето й към него. Меринъс се отдръпна, скривайки лицето и сълзите си. Ръката му задържа брадичката й и я повдигна отново. Калън се взря в нея с мрачно изражение.

— Казах ти да не ме предизвикваш — напомни й той, а тонът му бе груб. — Сега, ще стоиш ли тук или трябва да те влача след себе си, докато намеря проклетите ти обувки?

Меринъс почти се задави от риданията, докато се бореше да ги сдържи. Кимна отсечено. Не можеше да отговори, защото се страхуваше, че ако го стори ще изгуби контрола, за който така отчаяно се бореше.

Калън я пусна, без да настоява за нищо повече, после се завъртя и се отдалечи. Меринъс обви ръце около тялото си и прехапа устни, в опит да спре сълзите, които капеха от очите й. Внезапно се изплаши толкова много, че потръпна. В какво, в името на Бога, се бе забъркала?

— Ето — Калън коленичи в краката й. Внимателно я обу, след това бързо завърза обувките.

Вместо да се надигне, когато приключи, той продължи да стои там коленичил с наведена глава, а пръстите му милваха глезена й.

— Съжалявам — гласът му беше изострен от безсилие. — Не исках да ти причиня болка.

Главата му се повдигна, очите му бяха потъмнели от загриженост и объркване. Сякаш бе нагазил в непознати води, където опасността от удавяне бе неизбежна.

— Кейн ще дойде за мен — прошепна Меринъс. — Трябва да ме пуснеш, Калън.

Устните му се извиха горчиво.

— Знам — съгласи се той, ръката му се повдигна, а палецът му изтри сълзите под едното й око. — Но за да те вземе, Меринъс, ще трябва да ме убие.

Решителността в гласа му я ужаси. Отекна в сърцето й, разби и последната й надежда, че някога ще се освободи.

— Ти каза, че може да си тръгнеш — изхлипа тя. — Дори това да ти причини болка, ти можеш да го направиш.

— И един час по-късно открих, че си изчезнала и си загубих ума — отвърна той мрачно.

Меринъс поклати глава. Това не можеше да се случва! Не по този начин. Не биваше да бъде по този начин.

— Кейн няма да ти позволи да ме задържиш — каза тя отчаяно, трябваше да го накара да разбере и да я пусне. Но и самата тя трябваше да повярва, въпреки болката, която пулсираше вътре в нея. Не искаше да се освободи от Кал и това я плашеше повече от всичко друго.

— Както бих отказал да позволя на някой мъж да задържа Шера или Даун против волята им — отговори Калън, а на лицето му се изписа решителност. — Това ще зависи от твоето решение, Меринъс. Един от нас ще умре, ако се опиташ да тръгнеш с брат си. Няма да му позволя да те отведе!

— Ти каза, че докторът ще намери лекарство — ръцете й се стиснаха в юмруци, докато отхвърляше бруталното му изказване. — Каза, че той ще облекчи това.

— И докато ти бягаше, научих, че не може — Калън се протегна, отстрани косата от лицето й и я погледна. — То ще отслабне от само себе си. Док вярва, че ще стане. Но смята също така, че никога няма да изчезне напълно. Тази нужда, каквато и да е тя, може да се окаже нещо, от което нито един от двама ни няма да може да се освободи. Нещо, от което не съм сигурен, че искам да бъда освободен.

Меринъс чу любопитна нотка на уязвимост в гласа му. Объркването му от чувствата, които го владеят.

— Налага се да се обадя на братята си. Те трябва да знаят, че съм в безопасност — младата жена знаеше, че Кейн ще полудее от тревога. А когато беше такъв, не бе безопасно да си край него.

Калън въздъхна уморено и се изправи на крака.

— Хайде. Да се връщаме в колибата. Ще обсъдим това там — каза той, но не смееше да я докосне.

Меринъс се взираше в него, разтърсена от гняв и болка.

— Няма да ми позволиш да им се обадя, нали? Няма да им позволиш да ми помогнат.

— Няма да им разреша да те отведат — поправи я той. — А ако успеят да те открият, ще се опитат да го направят, Меринъс. Ще се самозалъжат, че можеш да бъдеш излекувана. Че нуждата може да бъде отстранена. Аз не вярвам, че това е възможно. Мисля, че природата ще се смее последна над тези луди копелета, които ме създадоха.

— Какво искаш да кажеш? — Меринъс разтърси глава, по-объркана от преди.

— Хормонът, който се освобождава от моето към твоето тяло противодейства на контрацептивната инжекция, която Док ти дава — каза й той тихо. — Ние бяхме създадени да не сме в състояние да се размножаваме, нашата сперма е несъвместима с нормалните човешки същества. Но този хормон променя това постепенно. Преобразява ДНК-то ни. Ние сме свързани. Природата не ни остави друг избор.

Меринъс усети как светът й се разклаща. Ръцете й се притиснаха към корема. Налагаше се да се бори за въздух.

— Дали аз… — младата жена преглътна мъчително.

— Още не — увери я Калън. — Но накрая ще бъдеш. Не можем да направим нищо друго, освен да следим как възнамерява да се развива тази аномалия.

— Не! — каза тя отчаяно, умоляващо. Меринъс се изправи на крака и улови ръцете му. — Не, Калън, трябва да направиш нещо, за да спреш това. Слагай презерватив, той ще ме защити.

По лицето на мъжа се разля присмех.

— Какво, Меринъс, не искаш да забременееш от животно ли?

Шокът я остави неподвижна за миг.

— Проклет да си! — извика гневно тя. — Не искам да бъда някакъв експеримент за теб. Ти не ме обичаш, Калън. За теб не съм нищо повече от физическо забавление. Отказвам да имам дете при тези обстоятелства.

— Така или иначе, презервативът няма да свърши работа — каза й той горчиво. — Тази част от мен, която ти дарява такова удоволствие, която набъбва и пулсира в плътта ти, няма да го позволи.

— Какво искаш да кажеш? — тя разтърси ръката му, ноктите й се впиха в кожата. — Презервативът ще свърши работа.

— Той ще се скъса, когато шипът започне да нараства от пениса ми, Меринъс. В пълната си ерекция, той изпълва до край твоята тясна, малка вагина, заключва се в плътта ти. Не ти причинява болка, защото върха му е затъпен, но е твърде голям, за да се побере в кондома.

Меринъс усети как кръвта се оттича от лицето й. Коленете й омекнаха, сърцето й започна да тупти по-бавно в гърдите й.

— Шип? — гласът й беше задавен, като се бореше с нарастващото отвращение, изригнало в стомаха й.

— Казах ти, че съм животно, Меринъс — изрече той. — Не помниш ли, че те предупредих онзи ден на газостанцията? — погледът му сега беше суров и студен. Меринъс усети хладни тръпки да пробягват по тялото й. — Трябваше да ми повярваш.

Тя пусна ръката му и опита да се пребори с паниката, която я обзе.

— Тогава просто ще се борим с това — каза тя, а дробовете й се мъчеха да поемат въздуха, останал в стегнатото гърло. — Ние не трябва… не трябва… — Меринъс махна с ръка към ерекцията, личаща под дънките му.

— Да се чукаме? — попита той саркастично, извивайки едната си златиста вежда.

Меринъс поклати глава, слепоочията й пулсираха, а ритъмът се разливаше по тялото й.

— Абстиненцията е точно това — отговори младата жена, докато се бореше да диша равномерно. — Ще го преодолеем. Просто ще се въздържаме.

— Добре — изръмжа той. — Ти можеш да се въздържаш колкото искаш. Аз не съм толкова склонен…