Лора Лей - Да изкушиш звяра

— Може да е и по-малко, ако се е качила на автостоп — предположи Тайбър.

Калън го стрелна със саркастичен поглед. Никой от околността нямаше да остави човек да върви пеша.

— Ако се е обадила на семейството си, ще трябва да я пуснеш, Калън — каза Дейън. — Всички ще се покрием отново. Нямаме друг избор.

Калън отказа да отговори. Направи остър завой към друг покрит с чакъл път, който бе по-пряк и щеше да го отведе до мястото, където Меринъс бе оставила джипа си, много по-бързо. Времето, което щеше да му отнеме, бе само няколко минути, в сравнение с половината час, ако заобиколеше. Молеше се да открие Меринъс, преди да е стигнала до проклетия джип. Ако тя успееше да се измъкне от района, преди да я хване, тогава и двамата щяха да си навлекат повече неприятности, отколкото той смееше да си представи.

Калън дори не можеше да си помисли да остави Меринъс да си тръгне. Все още не. Не сега. Не и докато тялото му гореше, докато вродените му инстинкти да покорява половинката си, бушуваха в него. Той не можеше да повярва, че бе постъпила толкова глупаво. Че силната, решителна жена, която познаваше, би избягала по този начин. Че бе достатъчно смела да предизвика звяра, който се спотайва под повърхността.

Когато достигна малкото сечище, където бе паркиран джипа й, Меринъс бе потна, а дишането й — затруднено. Той все още бе там. Едва не заплака от облекчение, когато почти се препъна пред автомобила, борейки се да отвори ципа на джоба на късите си панталони и да извади ключовете. На два пъти за малко не ги изпусна, преди да пъхне ключа в ключалката и да го завърти.

Меринъс влезе вътре, цялата трепереше, а тялото й бе слабо и отпуснато, докато се опитваше да отвори жабката. Вратичката най-сетне падна, разкривайки резервния мобилен телефон, който Кейн бе настоял да задържи.

Отвори го, набра бързо и се заслуша в сигнала.

— Меринъс! — гласът от другата страна на линията звучеше отчаяно.

— Кейн! — изпъшка тя, сега лежеше напречно върху седалката и се държеше за корема. — О, Господи. В беда съм, Кейн.

Тя го чу да проклина яростно. Въпреки това, в гласа му имаше страх и тревога.

— По дяволите, Меринъс, казах ти, че това е шибана глупост — изкрещя той отново.

— Просто млъкни — опита се да извика в отговор тя, но гласът й бе слаб. — Ела да ме вземеш, Кейн. Той ще ме открие, а аз не мога да шофирам. Трябва да дойдеш за мен. Това е голямо. Господи, по-голямо, отколкото си мислехме… — тихо ръмжене зад гърба й я накара да замръзне в ужас.

— Меринъс? — извика Кейн към внезапната тишина.

Меринъс изскимтя. Усети го зад себе си, едър, здрав, възбуден. Тя знаеше, че е възбуден и разгневен.

— Побързай, Кейн… — телефонът бе изтръгнат от ръката й, а тя повдигната от седалката на джипа.

Чу Кейн да крещи и видя как Калън прекъсна линията, бавно, отмерено.

— Това беше грешка — изръмжа тя в лицето му, а юмрукът й замахна към него, хващайки го неподготвен.

Той я пусна за достатъчно време, за да може тя да пропълзи далеч от него, след това да се устреми към дърветата, докато бягаше към главния път. Ако можеше да се приближи достатъчно, някой можеше да чуе виковете й за помощ. Някой щеше да разбере, че е в беда.

— Оставете я — нареди той на Дейън и Тайбър, когато те понечиха да тръгнат след нея. — Опаковайте този боклук и го скрийте. Джипът и всичко останало. Ще се срещнем в къщата след няколко часа.

Калън хвърли звънящият телефон в джипа с ръмжене.

— Ще й позволиш да избяга просто така? — попита любопитно Тайбър.

— Тя бяга от пътя, не към него — сви рамене Калън. В района постоянно се губеха разни глупаци заради пътеките, които изглеждаха почти еднакви. — Направете както ви казах, аз ще я хвана.

— Калън, може би трябва да ми позволиш аз да тръгна след нея — предложи Тайбър. — Точно сега не си много спокоен.

— Тя е в безопасност. Засега — увери го Калън. — Просто направете каквото ви казах и ще се срещнем в къщата по-късно.

Все още беше бесен. Не можеше да повярва, че не успя да я хване, преди тя да осъществи това проклето телефонно обаждане. Последното, от което се нуждаеше, бе появата на вестникарския клан Тайлър в малкия град, за да го издирват. Трябваше да се погрижи за лагера и джипа по-рано. Това беше грешна преценка от негова страна. И никога нямаше да заподозре, че тя носи два мобилни телефона. Единственото, за което изглежда можеше да мисли точно сега, бе фактът, че тя бе избягала от него. Съзнателно бе напуснала къщата и се бе опитала да му се изплъзне. Тя му принадлежеше, поне докато това проклето нещо, което караше пенисът му да пулсира, не решеше да спре. Дотогава, тя щеше да му е необходима. Както и той на нея, беше сигурен в това.

Калън можеше да подуши съблазнителната й топлина. Страх, объркване и възбуда. Беше опияняващ аромат, който изпращаше собствения си пулс и ерекцията му потрепваше в отговор.

Не побягна след нея, а я преследваше. Движеше се около нея, зад нея, направляваше движенията й и я подтикваше да върви в посоката, която той иска.

Към едно сечище в гъстата гора, уединен, изолиран район, защитен от трите страни от скали, само с тесен проход за влизане и излизане. Искаше я там, в усамотението на мястото, което бе избрал за свое.

Не му отне много време да я последва през прохода, стъпките му бяха леки и безшумни. Можеше да чуе тежкото й дишане, проклятието й. Той се усмихна, сигурно братята й я бяха научили на тези ругатни, защото никоя дама не можеше да ги измисли сама.

Меринъс бе седнала до реката, мокра от пот, главата й бе наведена, докато мърмореше за „проклети животни и властни мъже“.

— О, сега ще си го получиш — тя го погледна, очите й бяха тъмни и блестяха диво от желание и предизвикателство. — Той ще те преследва като куче.

— Грешна порода, любима — Калън се усмихваше бавно и уверено.

Тя присви очи към него, докато той сваляше ризата от гърба си.

— Задник — промърмори Меринъс, а дишането й стана тежко и учестено, когато Калън изрита кожените мокасини от краката си.

— Моя — изръмжа той.

Очите й се разшириха, когато свали панталоните си, а пенисът му подскочи освободен, твърд и стърчащ. Калън гледаше зърната й, втвърдени под ризата й.

— Не съм твоя — изрече тя, но протестът й беше слаб.

— Свали си дрехите, Меринъс — каза той меко. — Ако опитам аз, ще ги разкъсам. Никога не трябва да бягаш от мен.

— Трябваше ли просто да чакам…

— Свали шибаните дрехи, преди да съм ги разкъсал — заплаши той отново, юмруците му бяха стиснати, докато се бореше с желанието да направи точно това.

— Не те искам — но не беше така. Той можеше да подуши желанието й, усещаше го по топлината, излъчвана от тялото й.

— Веднага — Калън направи крачка към нея. Удовлетворение изпълни всяка пора на тялото му, когато ризата й падна бързо, след това и панталоните.

Меринъс остана гола. Великолепно, прекрасно гола. Гледаше го, пламнала и разгневена, дишането й отекваше силно във внезапната тишина на поляната.

— Кейн ще дойде за мен — предупреди го тя мрачно. — Той и останалите. Няма да ти позволи да се държиш с мен по този начин.

— Първо ще трябва да те открие — отвърна й меко, усмихвайки се на победата си, докато се приближаваше към нея. — А ти обещавам, че това няма да се случи.

Пред очите му избухнаха звезди, когато кракът й улучи топките му. Калън примигна, борейки се с жлъчката, надигнала се в гърлото му, в опит да поеме дъх, докато падаше на земята.

Мамка му! Това болеше. Той изхриптя, усещаше бързите й движения, докато тя се обличаше отново.

Меринъс беше слаба, тялото й трепереше, нуждата извираше в нея и я правеше несръчна. Кучи син, щеше да изпитва болка известно време. След това се отдалечи и отново побягна.

Калън се изправи немощно на крака, борейки се за въздух и мислено запроклина малката кучка за всичко, което бе. Или не бе в този момент. Проклета да е. Щеше да й нашари кожата.

Вдигна дънките си от земята, за да ги облече, когато чу вика й. Звукът бе изпълнен с ужас. Пусна панталона с измъчена гримаса и побягна след нея, а яростта отново се надигна в него. Щеше да убие този, който я бе изплашил. След това, щеше да я накара да плати за малкия си номер.