Той потисна звука решително, стисна зъби и се отдръпна от нея.

— Пак заповядай. — Тя прочисти гърлото си, след като думите излязоха с дрезгав, секси тон на нервност.

По дяволите, той нямаше време за такива усложнения. Имаше работа за вършене. Работа, която не включваше жена, която той знаеше, че ще побегне крещейки, ако има някаква представа кой и какво е той.

Лира уви хлябовете и ги остави на шкафа до вратата за него. Тарик нахлузи ботушите си бързо и взе хляба, после отвори вратата, преди да се обърне отново към нея.

— Ако имаш нужда от помощ… — Сви рамене фаталистично. — Ако има нещо, което мога да направя за теб… — Той остави думите да заглъхнат.

Какво би могъл да направи за нея, освен да усложни живота й и да я накара да съжалява, че някога го е срещнала? Много малко.

— Просто стой далеч от двора ми с твоите джаджи. — Очите й преливаха от хумор. — Поне докато се научиш да ги използваш.

Тази жена очевидно не зачиташе мъжката гордост. Лека усмивка изви устните му.

— Обещавам.

Тарик се обърна и напусна къщата неохотно. Мразеше това. Имаше топлина между стените на нейния дом, топлина, която не съществуваше в неговия, и го караше да се чувства необяснимо тъжен от тръгването си. Какво имаше в Лира, какво имаше в къщата й, което караше неговата внезапно да изглежда толкова празна?

Той поклати глава, мушна свободната си ръка в джоба на дънките си и тръгна през спретнато окосения й заден двор към собствената си не толкова спретната морава. И неговия не толкова задоволителен живот.

Трета глава

Валеше студен зимен дъжд, не съвсем леден, но достатъчно да охлади плътта на Тарик, който стоеше в сенките на верандата си късно през нощта.

Не беше сигурен какво го бе събудило. Но имаше нещо. Внезапно бе станал бдителен, сетивата му бушуваха и малките, почти незабележими косъмчета по тялото му бяха настръхнали, когато той се измъкна от леглото и се облече безшумно.

Сега стоеше под прикритието на тъмнината и оглеждаше задния двор, очите му сканираха мрака, като уникалното му зрение му позволяваше да вижда в безлунната нощ.

В ръката си носеше мощен, свръхлек автоматичен пистолет. Той беше отпуснат отстрани до крака му, а на другото му бедро висеше смъртоносен нож, прибран в калъфа, който бе пристегнал там.

Косъмчетата по тила му бяха настръхнали, предупреждавайки го, че не е сам в мрака. Очите му огледаха неговия двор, а след това се обърнаха към този на Лира.

Лампите на горния етаж светеха и на всеки няколко минути Тарик можеше да я види как минава покрай прозореца на спалнята. Тя се нуждаеше от по-плътни завеси. Нещо се стегна в гърдите му и натежа при мисълта, че онзи, който дебнеше в тъмнината, може да бъде заплаха за нея.

Младият мъж стисна челюсти и надигна глава, за да вдиша миризмите около себе си. След това бързо и автоматично ги сортира.

Имаше нещо там, той го знаеше, и трябваше да може да го подуши. Нямаше логика отговорите, които искаше, да не се намират във въздуха около него.

Долавяше миризмата на братята на Лира. Те бяха дошли тази вечер и носеха хляб на тръгване. Проклети нещастници. За един безумен миг Тарик бе обмислял идеята да ги ограби.

Можеше да подуши и дървения материал, който те бяха донесли и оставили в задния й двор, както и миризмата на дървени въглища, която се носеше във въздуха след пържолите, които бяха изпекли за вечеря. Но нямаше следа от нарушител.

Тарик раздвижи рамене. Знаеше, че дъждът може да разсее мириса, знаеше, че ще трябва да рискува, а мразеше тази мисъл.

Породата се премести безшумно от верандата, като внимаваше да остане скрит в сянката на ниските дървета, които бе намерил време да засади, преди да се нанесе. Повечето бяха ели от някакъв вид вечнозелени дървета. Те бяха разположени на подходящо разстояние, за да осигурят прикритието, от което се нуждаеше той, за да се придвижва по периметъра на целия си имот.

Ето там.

Тарик спря в далечния ъгъл, повдигна глава, за да вдиша диво и да усети дъжда по лицето си. Дългата му мокра коса започна да замръзва. Но там беше онази миризма, която той търсеше, и тя се намираше в имота на Лира.

Младият мъж обърна глава, а очите му се присвиха, докато търсеха да засекат и най-малкото движение — миризмата все пак бе там, макар и едва доловима.

— Къде си, копеле? — изръмжа Породата беззвучно, докато се придвижваше към купчината дървен материал, която използва да се скрие от задната част на къщата и му предоставяше ясна гледка към задната част на верандата на Лира. Свали предпазителя на мощното оръжие, което носеше.

Леденият дъжд се стичаше на струи надолу по косата и по раменете му и се просмукваше по фланелената риза и дънките му. Той изтласка студа и усещането за мокър плат от съзнанието си. Беше тренирал и в по-лоши условия от тези, в продължение на години.

Тарик пое дълбоко дъх отново, пресявайки миризмите, докато не успя да определи откъде идва тази. Вятърът духаше от запад, придвижваше се през къщата и през малката долина, където се намираше жилищният квартал.

Миризмата определено идваше от задната част на къщата. Беше прекалено отчетлива, прекалено натежала от заплаха, за да бъде разредена от храстите в предния двор.

Безлунната нощ оставяше двора черен, почти като катран, но ДНК-то, което правеше Породата ненавистен, също така му даваше способността да вижда по-ясно от врага, който дебнеше в мрака с него.

Не беше Порода. Тарик можеше да подуши Порода от една миля разстояние. Но не беше и безобидна заплаха. Той можеше да усети опасността във въздуха, ставаща все по-силна с всеки миг.

Придвижвайки се под прикритието на купчината дървен материал, Тарик се промъкна по-близо до къщата. По-важно от откриването на заплахата бе да задържи Лира в къщата и в безопасност. Тя беше толкова дяволски борбена, че ако дори си помислеше, че някой е в задния й двор, щеше да излезе навън и да настоява за отговори, без да обръща внимание на опасността.

Мъжът мина покрай малката дървена арка, която държеше люлката пейка, предпазливо заобиколи лехата с цветя, в която Лира бе работила преди няколко дни, и се плъзна покрай оградата, която разделяше нейния имот от този на съседа й от другата страна.

Можеше да усети нарушителя. Сърбежът по тила му ставаше все по-настойчив с всеки изминал миг. Тарик спря, наведе се ниско до вечнозеления храст и отново огледа района.

Ето го и него. Свит отстрани до къщата и си проправяше път към верандата. Облечено изцяло в черно, копелето можеше да не бъде забелязано, ако Тарик не бе уловил движението на бялото на очите му.

Беше добър.

Породата го наблюдава, когато натрапникът се отправи към електрическата кутия отстрани на къщата. Прекалено дяволски добър. Тарик видя как едно малко фенерче изпусна тънък лъч светлина, докато нарушителят работеше.

Когато приключи, младият мъж бе готов да заложи резците си, че по някакъв начин системата за сигурност беше изключена. Лампите все още светеха и дори не бяха трепнали, когато захранването бе прекъснато. Но имаше някакво удовлетворение в начина, по който облечената в черно фигура се промъкна към задната врата.

Това не можеше да се случва.

Тарик се раздвижи бързо, вдигна пистолета и се прицели, но успя само да изругае, когато фигурата се обърна рязко и вдигна собственото си оръжие.

Породата се претърколи, когато чу свистенето на заглушения изстрел. Очаквайки — глупаво, може би — нападателят да се обърне и да побегне, той се изправи на колене и се прицели отново, само за да се строполи обратно върху мократа трева, в момента, в който пистолетът бе изритан от ръката му.

Младият мъж се извъртя настрани и скочи на крака. Кракът му полетя и улучи брадичката на другия. Чу изсумтяване от болка, когато нападателят отстъпи назад, размахвайки ръце, за да запази равновесие.

Тарик изтегли ножа от калъфа. Този път беше подготвен, когато другият мъж тръгна към него. Изрита пистолета от ръката му, завъртя се и нанесе мощен ритник в слънчевия му сплит. Изръмжа, когато се огледа и видя копелето да настъпва към него отново, също въоръжено с нож.

В този миг задната веранда се освети. Ярка светлина го заслепи за една ценна секунда, и в този момент нападателят направи своя ход. Болка прониза рамото на Тарик, когато ножът уцели белега му, миг преди да успее да отскочи назад.

Изстрел разкъса нощта. Звукът от мощната пушка накара и двамата мъже да спрат, дишайки тежко, преди нападателят да се обърне и да побегне.

— Мамка му — изръмжа Тарик и се спусна след него, но краката му се плъзнаха по калта, преди да намерят опора и да се затича.

Почти го бе хванал, по дяволите. Беше само на сантиметри от това да се хвърли към другия мъж и да го повали, когато още един безшумен изстрел изсвистя покрай главата му, и го накара да се наведе и да се хвърли настрани.

Звукът от автомобил изрева надолу по улицата и прониза нощта. Гумите изскърцаха, когато превозното средство спря рязко, чуха се високи, настоятелни гласове, след това се изстреля от предната част на къщата, докато Тарик тичаше да го зърне.

— Мамка му! Мамка му! — Проклятията му изпълниха нощта, когато черният седан, който естествено бе без номера, изрева далеч.