Лира обаче, беше дива котка. Добре де, беше пламенна като дива котка. Мъжът прочисти гърлото си, почеса гърдите си замислено, след това махна косачката от раменете си и тръгна към малкия метален гараж зад собствената си къща.

Харесваше своята къща все повече, каза си Породата. Груба, дървена, двуетажна, с веранда, която я обгръщаше, беше… удобна. Беше просторна и естествена, с открити стаи и едно чувство за свобода. Имаше нещо в къщата, което го успокояваше, което облекчаваше кошмарите, които го преследваха.

Не бе търсил дом, когато се бе поддал на предложението на агента по недвижими имоти да разгледа къщата. Бе търсил нещо под наем, нищо повече. Но когато паркираха на алеята и свежото ухание на летен дъжд, което още се носеше във въздуха, се смеси с аромата на прясно изпечен хляб, долитащ от съседната къща, той разбра, в този миг, че е негова.

Постройката — твърде голяма само за него, с двора, молещ да подслони дървета и храсти и детски смях, отекващ около тях — го повика. Шест месеца по-късно, този дом, който не бе знаел, че иска, все още успокояваше неравните ръбове на душата му.

Тарик отвори вратата на гаража и спря, преди да влезе в тясната малка постройка, в която съхраняваше косачката. Трябваше да замени бараката с по-голяма. Всеки път, щом навлезеше в тъмнината, той се чувстваше така, сякаш тя се стесняваше около него, хващаше го като в капан. Затваряше го в клетка.

Обаче този път имаше нещо различно. Той спря, когато излезе от нея и погледна назад към вътрешността, разглеждайки я замислено.

Не миришеше на мухъл, както обикновено. За първи път миризмата на влажна пръст не накара стомаха му да се преобърне от спомени. Това бе, защото сетивата му още бяха изпълнени с мекото ухание на кафе, прясно изпечен хляб и топла, сладка женска.

Лира Мейсън.

Тарик се обърна и се загледа в нейната къща, потривайки гърдите си, усещайки почти незабележимите белези, които пресичаха плътта там.

Кафе и прясно изпечен хляб.

Никога не бе ял прясно изпечен хляб. Само го бе подушвал да се носи от къщата й през последните месеци. Беше му отнело много време да разбере каква е тази миризма. А кафето, за съжаление, му беше слабост. И тя имаше и двете.

Чудеше се дали Лира може да направи по-хубаво кафе от него.

По дяволите, разбира се, че можеше, изсумтя той, обърна се и закрачи към задната врата. Отвори я, пристъпи в къщата и спря, за да изхлузи ботушите си до подложката пред гладките, кремави на цвят, плочки.

Кухнята беше направена за някой друг, не за него.

Все още не бе успял да разбере фурната. За щастие, имаше една микровълнова, иначе щеше да умре от глад.

Тарик се запъти към каната за кафе с намерение да си приготви малко, но се спря и направи гримаса. Все още можеше да подуши аромата на кафето на Лира.

Устните му се повдигнаха от едно ръмжене, което завибрира от гърлото му. Искаше малко от нейното кафе. То ухаеше много по-хубаво от неговото. И искаше малко от онзи прясно изпечен хляб.

Не че вероятно щеше да му даде. Той бе отрязал скъпоценния й храст, така че тя, разбира се, трябваше да го накаже. Това бе начинът, по който работи света. Той бе научил това в лабораториите още в най-ранна възраст.

Е, беше го разбрал. Белезите, които обезобразяваха гърдите и гърба му, бяха доказателство, че това бе урок, който никога не бе успял напълно да научи.

Тарик опря ръце на кръста си и изгледа свирепо къщата на Лира. Той беше Лъвска порода. Напълно зрял мъж, обучен да убива по стотици различни начини. Неговият специалитет беше с пушката. Можеше да очисти човек от половин миля разстояние с някое от оръжията, които бе скрил в спалнята си.

Беше ненадминат в тренировките, бе научил всичко, което го обучаваха в лабораториите, след това се бе борил всеки ден да избяга. Шансът му най-сетне бе настъпил при атаките, предприети срещу лабораториите преди седем години.

Оттогава той се опитваше да се научи да живее в един свят, който все още не може напълно да се довери на животното, чието ДНК беше част от него.

Не че някой в малкия град Файетвил, Арканзас, знаеше кой или какво е той. Само онези от Убежището, основното имение на Породите, знаеха истината за него. Те бяха негово семейство и негови работодатели.

Младият мъж не можеше да изтръгне от съзнанието си аромата на кафето или на онзи хляб. Тази жена щеше да го подлуди — тя беше прекалено чувствена, прекалено земна. Но миризмата на кафето… Той въздъхна при мисълта.

Тарик поклати глава, без да обръща внимание на прекалено дългата коса, разстлана по раменете му. Трябваше да я подстриже, но проклет да бъде, ако имаше време. Работата, която бе изпратен да върши, му отнемаше почти всеки миг от деня му. С изключение на времето, което бе отделил да подреже тревата.

И времето, което щеше да му отнеме сега, да види дали може да поправи престъплението, което бе извършил, окастряйки тъпия храст, и надявайки се да получи чаша от кафето на Лира.

Вкусът на жената щеше да се появи много скоро.

Втора глава

Хлябът украсяваше плота на перфектната, прелестна кухня на Лира. Пресен бял хляб, бананов хляб с ядки и любимите на баща й канелени франзели. Чаша току-що приготвено кафе се намираше до лакътя й, а пред нея на масата бе разтворен бележник с рецепти, докато тя се опитваше да намери инструкциите за пикантна яхния от зеленчуци и морски дарове, която искаше да изпробва.

Готварският бележник беше не повече от няколкостотин страници, някои написани на ръка, някои — на пишеща машина, а други — отпечатани от компютър и подвързани на случаен принцип през годините. Нейната майка го бе започнала и сега Лира добавяше собствените си рецепти към него, както и използваше онези, които вече бяха написани.

Меките звуци от песента на една нова кънтри група свиреше от стерео уредбата във всекидневната и кракът на младата жена се поклащаше във веселия ритъм заедно с музиката.

— Наистина ли харесваш тази музика?

Шокиран писък от страх излезе от гърлото й. Лира скочи от стола, карайки го да полети към стената, и едва не хвърли чашата с кафе през стаята.

Там стоеше той. Нейният враг.

Мъжът, който бе настанен тук, само за да я измъчва и изтезава. Нямаше друг отговор за това.

— Какво направи? — Тя се завъртя, дръпна стола от мястото, където бе паднал до стената, и го остави обратно до масата, преди да се обърне и да подпре ръце на кръста си.

Той беше тук. И действаше малко прекалено непохватно, за да й се понрави. Сигурно отново бе объркал нещо.

Тарик стоеше от вътрешната страна на вратата, току-що изкъпан и изглеждаше прекалено див за спокойствието на някоя жена. Ако външният му вид беше обикновен, тя би могла да го игнорира. Но той не беше. Лицето му беше грубо изсечено, с остри ъгли, високи скули и чувствени, апетитни устни.

Един мъж не трябваше да има апетитни устни. Това бе прекалено подлудяващо за онези жени, които нямаха шанс да ги вкусят.

— Не съм направил нищо. — Тарик прокара ръка по тила си и се извъртя да погледне назад през вратата, сякаш бе объркан, преди да върне погледа си на нея. — Дойдох да се извиня.

Не изглеждаше извинително.

Изглеждаше така, сякаш искаше нещо.

Той потърка врата си отново, ръката му се движеше под водопада от прекалено дълга светлокестенява коса, която подчертаваше грубите черти и ъгли на лицето му.

Разбира се, че искаше нещо. Всички мъже го правеха. А Лира сериозно се съмняваше, че има нещо общо с тялото й. Което наистина беше много лошо. Тя можеше да се сети за много неща, за които това негово жилаво тяло може да послужи.

За съжаление, мъжете като него — яки, лъскави и лоши — по принцип никога не гледаха към нея.

— Да се извиниш? — Лира улови полуприкрития му, изпълнен с копнеж поглед, който той хвърли към плота и оставения да изстива хляб на него.

— Да. Да се извиня. — Тарик кимна все така леко, изражението му бе само един нюанс по-пресметливо, отколкото би желала.

Младата жена сви устни, много добре знаеше, че той не е тук да се извини. Губеше й времето, както й своето, като я лъже.

Той искаше хляба й. Можеше да го види в очите му.

— Добре. — Тя сви рамене пренебрежително. Какво друго можеше да направи. — Стой далеч от растенията ми, по дяволите, и ще ти простя. Можеш да си тръгваш сега.

Тарик се раздвижи, привличайки вниманието й към широкия му гръден кош и чистата бяла риза, която носеше. Беше сменил дрехите си след душа. Беше облечен с дънки, които обгръщаха краката му и ги подчертаваха, а бялата риза беше затъкната спретнато в тях. Кожен колан обгръщаше тесния му кръст, а вечно присъстващите ботуши бяха на краката му, въпреки че тези изглеждаха малко по-добре от предишните.

Погледът му се отклони към хляба отново.

Беше преценяващ. И гладният, отчаян блясък в очите му, беше на път да я погуби. Но само на път. Нямаше да му позволи да я подмами със сладки приказки, увери се тя сама.

Лира го гледаше хладно, а ръката й стискаше облегалката на стола. Той нямаше да яде от нейния хляб. Този хляб беше злато, от което баща й и братята й бяха заинтересовани, а тя отчаяно се нуждаеше от точките, които щеше да й натрупа. Това бе единственият начин да й бъде построен хубав дървен гараж, и тя го знаеше.