— О, така ли? — Тя се изправи внимателно на пръсти и погледна над върха на печално орязания розов храст към мястото, на което стояха краката му. Господи, той наистина трябваше да се осведоми по-добре. — Върви да прочетеш нотариалния си акт, Айнщайн. Аз прочетох моя. Розите ми са посадени точно на шест фута от границата на имота. От дъб до дъб. — Тя посочи дървото в предната част на улицата, а след това другото, което бе на границата на гората по-нататък. — От дъб до дъб. Братята ми прокараха линията и я отбелязаха наистина внимателно, но едва ли е само заради някакво глупаво малко момиченце, което аз отдавна не съм — подигра му се тя сладко. — Това те поставя в моя имот. Върни се от собствената си страна.

Лира щеше да се засмее, ако не беше толкова важно да поддържа гневния си вид. Щом трябваше да оцелее и да живее до тази ходеща, говореща реклама за секс, тогава трябваше да бъдат установени някакви граници.

Тарик се наклони леко и скръсти ръце на гърдите си, оставяйки тежката косачка да виси на ремъците, които бяха кръстосани на гърба му.

Беше обут с ботуши. Издраскани и доста износени кожени ботуши. Лира забеляза това веднага, точно както забеляза и дългите мускулести крака над тях. И една издутина… Не, не трябваше да гледа там.

— Твоята страна от имота е същата бъркотия, както и храстът ти — изсумтя той. — Кога ще подрежеш тревата си?

— Когато му дойде времето — отсече жената и се изпъна в целия си ръст от метър петдесет и девет. — А то не е сега, в средата на зимата, когато тя дори не расте.

Добре, значи едва достигаше до гърдите му. И какво от това?

— Щеше да ми подобри настроението, ако бях на твое място. — Той използва онзи типично мъжки тон, който винаги остъргваше нервите й. — Имам една хубава моторна косачка. Бих могъл да я подрежа вместо теб.

Очите й се разшириха от ужас. Той я гледаше с крива усмивка и обнадеждено изражение на лицето си. Лира надникна покрай рамото му, огледа неговата трева и след това потръпна ужасено.

— Не — поклати глава пламенно. Това можеше да излезе извън контрол. — Не, благодаря ти. Накълцал си твоята наистина добре. Остави моята на мира.

— Моля за извинение. — Тарик изправи рамене назад и ги изпъна в обидена мъжка гордост, като опря ръце на кръста си.

Правеше го толкова добре, прекалено добре. Всеки път, когато объркаше нещо, той изваждаше тези арогантни глупости пред нея. Би трябвало да знае, че няма да свърши работа.

— И така трябва — отвърна дръзко тя и също опря ръце на кръста си и го изгледа свирепо. — Накълцал си твоята трева. По-лошо, направил си го през зимата. Няма никаква симетрия и си нагласил острието много ниско. Ще бъдеш щастлив, ако имаш трева, когато дойде лятото. Ти просто си я съсипал цялата.

Тарик се обърна назад и огледа моравата си. Когато се извърна отново към младата жена, чертите му бяха белязани от хладна арогантност.

— Моравата е перфектна.

Сигурно се шегуваше.

— Виж. — Лира въздъхна тежко. — Просто се придържай към обезобразяването на твоя собствен имот, ясно? Остави моя на мира. Запомни линията — от дъб до дъб — и стой от твоята страна.

Той подпря отново ръце на кръста си. Движението привлече очите й още веднъж към навлажненото от пот съвършенство на тези златисти мъжки гърди.

Това трябваше да е незаконно.

— Ти не си дружелюбна съседка — обяви Тарик хладно, като почти съсипа самоконтрола й и предизвика усмивка от чисто веселие по устните й. — Когато купих къщата, ми бе казано, че всички в този квартал са приятелски настроени, но ти беше последователно груба. Предполагам, че са ме излъгали.

Той звучеше шокиран. Всъщност й се подиграваше, а на нея това наистина не й харесваше. Е, може би малко, но нямаше да допусне той да го разбере.

Лира отказа да позволи на устните си да помръднат при вида на развеселения му поглед. Тарик се усмихваше много рядко, но понякога, от време на време, тя можеше да накара очите му да се засмеят.

— Агентът по недвижими имоти ще ти каже, че слънцето изгрява от запад, а луната е направена от сирене, ако това ще му гарантира продажба. — Тя се ухили подигравателно. — Той продаде имот първо на мен, така че знаеше, че не съм приятна. Предполагам, че е пропуснал да те информира за този факт.

Всъщност, тя се бе държала доста добре с истинския агент по недвижими имоти. Той беше много приятен господин, който я увери, че жилищата в този квартал се продават само на определен тип хора. Така че, очевидно бе излъгал и нея също, защото човекът, който стоеше насреща й не беше почтен, нито семейно ориентиран. Той беше секс-бог, а тя бе на един миг разстояние от това да се поклони пред силните му мъжки крака. Беше толкова слаба.

Той бе убиец на рози, напомни си тя строго, и щеше да му срита задника, ако нападне още от безценните й растения. Още по-добре, щеше да се обади на братята си и да се разплаче. Тогава те щяха да му сритат задника. Не, това не би го направила, поправи се тя бързо. Те щяха да го прогонят. А тя изобщо не искаше това.

— Може би трябва да обсъдя това с него. — Тарик отново наклони надолу очилата и се взря в нея над рамката. — Поне беше прав за гледката.

Погледът му я обходи от петите до върха на главата, златистокафявите му очи светеха от смях — за нейна сметка, разбира се. Сякаш тя не знаеше, че е прекалено обикновена. Една нормално изглеждаща. Не беше секси — тип сирена — и нямаше желание да бъде. Но това не означаваше, че той трябва да се подиграва с нея.

Беше напълно приемливо да си поиграе с него. Но когато той го правеше, не беше ни най-малко забавно.

— Това не е смешно — информира го Лира хладно и й се прииска да може да се скрие зад нещо.

Овехтелите дънки, които носеше, висяха ниско на ханша й, не заради модата, а по-скоро защото бяха доста широки. Тениската й беше точния размер, но бе твърде прилепнала. Все пак Лира почистваше къщата, а не беше на прослушване за „Fashions R Us“1.

— Не се опитвам да бъда забавен. — Усмивката му бе порочна и чувствена. — Бях честен.

Опитваше се да се измъкне от неприятностите. Лира знаеше какъв е този поглед. Това не бе първият път, в който й го отправяше.

— Имам трима по-големи братя — информира го студено. — Знам всички номера, г-н…

— Джордан. Тарик Джордан — припомни й мъжът спокойно.

Като че ли вече не знаеше името му. Знаеше го от първия ден, в който се бе нанесъл в къщата, пристигайки с мощния си „Харли Дейвидсън“, който бе подкарал по предната й морава.

По дяволите, този „Харли“ наистина изглеждаше добре, но Тарик изглеждаше дори още по-добре, седнал върху него.

— Господине — повтори младата жена, — ти не значиш нищо за мен, така че не се заблуждавай в обратното. Сега, дръж проклетите си машини далеч от мен и моя имот, или може би трябва да ти покажа как се използват и да нараня цялата тази мъжка гордост, която изглежда имаш в изобилие. — Тя го прогони отново с едно махване на ръката си. — Хайде. Върви си в твоя имот. И остави розите ми намира.

Изведнъж очите му се присвиха към нея. Но този път се промени и изражението му. Стана… хищническо. Не опасно. Не заплашително. Но не беше успокоително изобщо. Беше изражение, което я уверява, че изобилието от мъжки тестостерон е готово да изригне. А той имаше тестостерон наистина, и то в изобилие. Сприхав и ръмжащ и откровено раздразнен, когато я изгледа свирепо, гласът му остана опасно дрезгав, щом изръмжа към нея и се опита да я наругае.

Лира отказа да отстъпи.

— Изобщо не ме гледай така. Казах ти, имам трима братя. Не ме плашиш.

Веждите му се извиха. Бавно.

— Беше ми много приятно да те видя днес, Лира — кимна най-сетне любезно Тарик. — Може би следващият път няма да бъдеш в такова лошо настроение.

— Да. Някога, когато ти не обезобразяваш външния вид на имота ми, би било добро — изсумтя жената, като се извърна от него. — Боже, само на мен може да ми се падне съсед без абсолютно никакво чувство за изяществото на пейзажа. Как, по дяволите, мога да го управлявам?

Лира закрачи бързо и вече бе сигурна, че изобщо не трябваше да позволява на баща си да я убеди за точно тази къща.

— Тя е близо до семейството — подигра се младата жена, извъртайки очи. — Цената е идеална — изимитира най-големия си брат. — Да. Точно така. А съседите не струват…

Тарик наблюдаваше оттеглянето й и чуваше подигравателното й гласче по целия път до верандата, докато тя вървеше бързо по тротоара. Най-сетне, предната врата се затръшна с ярост, която би накара друг човек да трепне. Породите не трепваха.

Той погледна надолу към косачката, висяща от раменете му, и въздъхна дълбоко, преди да се обърне и да погледне към моравата.

Беше се справил с подрязването на тревата, увери се Тарик, едва потискайки трепването си. Добре де, може да не изглеждаше страхотно, но се бе забавлявал, докато я подрязва. По дяволите, дори бе изпитал удоволствие да използва косачката. Поне докато г-ца Не-нападай-розите-ми не бе излетяла от дома си.

Като че ли той не бе наясно, че цялата женска ярост е по-скоро престорена, отколкото истински гняв. Можеше да подуши топлината й, възбудата й, вълнението й. Тя не умееше да крие емоциите си толкова добре, колкото си мислеше.

Тарик се засмя и погледна отново към двуетажната къща от тухли и стъкло. Подхождаше й. Хубава и величествена отвън, но с дълбочина. Много, много дълбочина. Той можеше да го види в големите й сини очи, в мекотата на нацупените й устни.