— „Ако сте родени между единайсети и осемнайсети февруари, може да се запитате дали сегашният ви партньор е подходящ за вас.“ Направо да настръхнеш — ужаси се Елайза.

— Да не би е Грег да имате проблеми? — попита Марта незабавно, обзета от тревога. Мразеше някой да има проблеми. Това не съответстваше на възгледите й за живота, а най-малко от всичко би искала проблемите да са на сестра й.

— Нещо такова — въздъхна Елайза и отпи от чая си. Имаше вкус на котешка пикня и тя закопня за силното еспресо в „Бианки“, само че нямаше никакво намерение да го признава, най-малко пред себе си. — Не че се караме или нещо такова — рече. — Просто съм отегчена. Ти някога чувстваш ли се отегчена, Марта?

— Не, никога — отговори тя, без да се замисля върху въпроса.

— На моменти наистина много ме дразни. Майкъл дразни ли те?

— Никога — светкавично изстреля Марта. Липсваше й увереност, за да се подразни от някого, така че просто не можеше да си представи свят, в който съпругът й ще я подразни. Е, с изключение на миналия петък вечерта, обаче това не се броеше. Не знаеше защо не се брои, обаче бе сигурна, че е така.

— Ето виждаш ли — заяви сестра й с убеждението, че е доказала правотата си. Марта нищо не виждаше, обаче не знаеше как да й го каже. — Мисля, че просто го надраснах. Смятам да сложа край. Осребрявам чиповете — додаде отчаяно.

— Но какво ще правиш без него? — попита Марта смаяна и доста разочарована. Смяташе, че Елайза и Грег си подхождат, и беше доволна, че сестра й е успяла да поддържа връзка цели четири години. Преди Грег връзките й траеха най-много един-два месеца. Грег и Елайза винаги изглеждаха щастливи заедно, поне се смееха много повече, отколкото й бе известно да го прави друга двойка. И макар отдавна да се бе отказала от надеждата Елайза да направи нещо толкова естествено, като това да се омъжи за Грег (и така Мейси и Матю да й станат шафери), смяташе, че поне връзката им ще бъде трайна. Твърдо вярваше, че за хората е по-добре да имат някаква връзка, отколкото да нямат. Така беше по-уместно и така трябваше да бъде. Няма ли да си самотна без него?

— Е, нали ще имам приятелите си, работата, теб. Той не е всичко.

Нито един мъж не бе всичко за Елайза. Тя рядко се задържаше при някого достатъчно дълго, за да го обикне от все сърце и да създаде сериозна връзка. Когато започна да се среща с Грег, не бе допускала, че ще живее в Лондон повече от шест месеца — канеше се да замине за Австралия. Обаче твърде добре се забавляваха, за да си подаде документите за виза, а след това си намери работа в музикалната индустрия — първата работа, която наистина я заинтригува. Справяше се наистина добре. Не че беше нещо необикновено, обаче я харесваха и я уважаваха. Приемаше работата си сериозно — е, относително сериозно. Все още не я биваше много по картотекирането, писането на фактури или точността, обаче се стараеше. Съмняваше се Грег някога да е вземал нещо на сериозно.

— Той вече не е онова, което търся.

— Какво точно търсиш? — попита Марта и избърса устата на дъщеря си, без да откъсва поглед от сестра си.

Елайза грейна. Нямаше търпение да й разкаже за последните си душевни вълнения. Фактът, че искаше някои неща, които притежаваше Марта, щеше да спечели уважението и одобрението на сестра й.

— Търся мъж, който иска да е истински мъж, а не момче. Мъж, който да има хубава работа и собствен апартамент. Някого, когото мога да си представя да пазарува в „Мадъркеър“.

Марта зяпна от изненада.

— Наистина ли?

— Да. Искам мъж, който си купува едномесечна карта за пътуване, а не да рови из раницата за дребни монети всеки път, когато се налага да вземе метрото. Точно затова не искам мъж с раница, а с куфарче и с лаптоп.

— Разбирам — подхвана Марта, като подбираше думи си внимателно и се стараеше да не издаде удивлението си. — Е, ще ти кажа едно нещо, Елайза, никога не преставаш да ме изумяваш.

— Знаех, че ще се зарадваш — широко се усмихна сестра й, без да забележи резервираността на Марта. Погледна часовника си, разбра, че има опасност да закъснее за работа за трети път тази седмица, извини се, целуна Марта и племенницата си и излезе от чайната, обзета от облекчение, че няма да й се налага да погълне още от котешката пикня.

Марта допи чая си и с усилие успя да настани Мейси в количката. Тя се съпротивляваше, изопвайки телцето си като стоманен прът, и отказваше да пъхне задничето си в количката. Искаше майка й да я носи на ръце. Макар да бе едва на девет месеца, Мейси успяваше да изрази нуждите и желанията си със забележителна яснота — нещо, което вероятно бе наследила от баща си, защото Марта не можеше да си представи, че би могла да наложи волята си на някого с такава решителност, дори сега. Мейси плака и писка няколко минути, с което предизвика неодобрението на останалите клиенти на чайната. Най-накрая се измори и заспа. Марта усети как познатият възел на вината се затяга в стомаха й. Всъщност Мейси не би трябвало да спи по това време. Тя вече не спеше преди обяд, а ако не можеше да заспи следобед, в края на деня щеше да стане много капризна, което пък означаваше, че щеше да се събуди рано на следващия ден, а това щеше да подразни Майкъл.

Майчице!

Въпреки това обаче Мейси вече спеше и Марта не можеше да направи нищо. Реши да се опита да се наслади на редкия лукс на спокойствието и тишината. Щеше да се възползва от възможността да разгледа книжарницата.

Порови в чантата си и извади списък със заглавия от бележника си, след това се запъти да търси три от книгите. Бяха сред номинираните за наградата „Букър“, а една беше спечелила „Пулицър“. Всички би трябвало да се окажат хубави и образователни. Стилът на писане несъмнено щеше да бъде изискан, уверен и интелигентен, както го описваха критиците и издателите.

Макар че може би щяха да бъдат малко мрачни.

Марта поклати глава, когато се сети, че за девет месеца е прочела само пет книги. Помнеше, че някога четеше по пет книги на месец. Реално погледнато, беше малко вероятно да успее да прочете дори трите, които бе купила по Коледа.

Опита се да си спомни какво е да прочетеш някоя книга просто за удоволствие. Огледа огромните лавици с книги, които сякаш казваха: „Посмей се, прочети ме“. Имаше книги с розови, тюркоазни или жълти корици, с малки илюстрации, с украсени с пайети дамски чанти или с препълнени чаши за шампанско. Позволи си да докосне с пръст релефно отпечатаното име на автора на една от тях, но не можа да я вземе. Кога щеше да има време да прочете нещо, което да задоволи само собствените й желания? Знаеше, че романите, които бе избрала, поне ще бъдат полезни — те несъмнено щяха да бъдат обсъждани на вечерите, на които присъстваше.

Марта се премести до лавиците с картички. Трябваше да купи картичка за годишнината от сватбата на Ед и Бел, поздравителна картичка за лелята на Майкъл по случай настаняването й в ново жилище и картичка за рождения ден на бащата на Майкъл. До една изискани. Никакви дупета, гърди или неприлични каламбури. Последната й покупка беше книжка за едно от приятелчетата на Матю. Марта избра „Гладната стоножка“ — вдъхновяваща и стимулираща. Идеално. Винаги подаряваше книжки на децата.

Тръгна си от книжарницата с приповдигнато настроение. Престана да се безпокои, че Мейси е заспала в неподходящ момент и знаеше, че разполага с предостатъчно време, за да вземе Матю от забавачката. Следобед можеше да се отбие в супермаркета. Успя да прогони от главата мисълта за предстоящата раздяла на Елайза и Грег. Много я биваше да пренебрегва лошите новини. Терапията чрез пазаруване винаги й помагаше и тя бе много доволна от днешните си покупки, които до една бяха крайно добре премислени. Много разумни.

7.

Елайза се събуди от нещо, което ближеше лицето й. Ако беше Грег, той наистина се нуждаеше от съвет за хигиената си. Само че не беше Грег, а Куче. Куче беше шпаньолът на Грег, спасен от приюта за кучета преди две години. Животът на Куче с Грег беше всичко друго, но не и кучешки живот. Куче беше ужасно разглезен и от Грег, и от Елайза. Тя се притесняваше, че за нея Куче замества детето, но нямаше никаква представа на какво се дължат дълбоките чувства на Грег към него.

Куче се казваше така, защото не успяха да постигнат съгласие за друго име. Елайза въздъхна и си помисли, че може би е по-добре, че няма да има дете от Грег, защото в противен случай сигурно щеше да се казва Дете, Момче или Момиче.

— Добре, добре — отстъпи тя пред настойчивостта на Куче. Прехвърли дългите си крака извън леглото и изпъна ръце над главата си.

— Добро утро, миличка — промърмори Грег. — Боже, колко си хубава! Върни се в леглото.

— Някой трябва да нахрани Куче и да го изведе на разходка — сопна се Елайза. Не знаеше какво я бе подразнило повече — че ще пропусне сутрешното чукане или че трябва да намери кучешката храна в мръсната кухня.

Взе си душ, облече се и неохотно влезе в кухнята. Там винаги изглеждаше и миришеше по-зле, отколкото очакваше, защото хигиената не беше първостепенна грижа на Грег. Потърси чиста вилица и отчаяно си помисли, че сред малкото чисти съдове в кухнята е паничката на Куче, което обаче се дължеше на факта, че бе облизана до блясък, а не на действието на препарата за миене на съдове. Елайза загреба вонящото конско месо и поднесе паничката на Куче.

— Не би трябвало да го правя, аз съм вегетарианка — провикна се тя към Грег, който още се излежаваше.