— Ще дочета главата и идвам.

Щом Майкъл излезе от стаята, Марта съжали, че се бе намусила. Не беше проява на признателност от нейна страна, а трябваше да му бъде признателна.

Почти всеки ден си припомняше нещата, които бяха божи дар в живота й. Навикът й се дължеше на факта, че произлизаше от долните слоеве на средната класа. Като дете бе признателна, че не се е родила в Африка (нямат храна), куче (няма душа), старица (напикава се) или в семейство Джонсън от другия край на улицата (нямаха велосипеди „Ралей“). Сега Марта се опиташе да мисли за нещата, които има (много), а не за онези, които й липсваха (нищо, което си струва да се спомене).

Днес например бе имала прекрасен ден. Много любезно от страна на майка й, че се бе съгласила да гледа децата. Марта се опита да не мисли за опаковките от шоколадови десертчета, които бе видяла в кошчето за отпадъци, и вместо това се съсредоточи върху факта, че косата й бе подстригана перфектно. И макар да се подразни, понеже от сервиза се бяха обадили да съобщят, че ремонтът на рейндж роувъра ще отнеме повече време от очакваното и колата няма да е готова преди края на седмицата, тя се чувстваше щастлива, че изобщо имат рейндж роувър. Не можеше да се отърве от мисълта, че това бе изключително скъп автомобил и може би повече щеше да подхожда някому другиму. Даваше си сметка, че на трийсет и две години е по-заможна от родителите си при пенсионирания им. Всячески се опитваше да бъде признателна за охолния си живот, макар че всъщност изпитваше известно неудобство — просто още нещо, за което да се чувства виновна.

Какво друго беше божи дар? Изражението на Матю, когато се върна от фризьорския салон. Марта много се зарадва, когато той се втурна в коридора и се притисна към краката й. Вкопчи се за полата й и целуна чорапогащника й. Нетърпеливите му и неопитни целувки я бяха трогнали. Хареса й дори, че се бе провикнал:

— Уф, мамо, краката ти боцкат! — защото така й напомни, че трябва да си направи кола маска. Трябваше да си запише час, рядко се занемаряваше.

— Обикновено Матю не ме посреща толкова възторжено — отбеляза тя пред майка си. Надяваше се думите й да не са прозвучали като обвинение, че майка й се е държала зле с детето — не това имаше предвид.

— Скъпа, обикновено няма възможност да усети липсата ти, защото никога не го оставяш сам достатъчно дълго — делово отвърна госпожа Евъргрийн.

Марта не разбираше как е възможно това да е причината, обаче се почувства леко наказана. Майка й несъмнено ценеше всеотдайността на Марта към децата й и се гордееше с нея. В крайна сметка точно така се бе държала самата госпожа Евъргрийн с Марта и с Елайза.

Защо всички неща, които определяше като божи дар, бяха съпроводени с… ами с мъчителното усещане, че… Усети как мисълта се разпада в съзнанието й. Стана и си наля още половин чаша бяло вино. Не пиеше много. Не близваше концентрати (твърде силни) или червено вино (боядисваше зъбите). Чаша и половина бяло вино през вечер — позволяваше си само толкова, защото повече би било неразумно, когато човек трябва да се грижи за децата и за къщата си. Днес дръзна да изпие половин чаша повече. Все пак беше петък.

Другото хубаво нещо бе, че децата вече си бяха легнали и спяха. Общо взето, това също беше божи дар — с всеки изминал ден й ставаше все по-лесно с децата. Днешният ден бе просто едно малко отклонение, не се съмняваше. След чаша и половина шардоне бе готова да признае (пред себе си и ако бяха там, пред майка си и пред няколко свои приятелки от Националното сдружение на родителите), че теорията за раждането на деца с малка разлика, така че периодът с пелените да приключи наведнъж, на практика крие по-големи трудности, отколкото бе предполагала. И все пак коликите на Мейси най-сетне бяха отмина и тя вече четири поредни нощи спеше непробудно от осем вечерта до шест сутринта. Това си беше истински божи дар, след като десет месеца се бе будила на всеки три часа.

Понякога главата, шията, гърбът, очите и дори зъбите я боляха от изтощение. Въпреки това не недоспиването я измъчваше най-много. В крайна сметка това си е неизбежно, когато имаш бебе. Измъчваше я плачът. Направо се поболяваше, когато знаеше, че Мейси изпитва болка, а я не може да направи нищо. Нощ след нощ гледаше как телцето на дъщеричката й се гърчи в спазми. Плачът й късаше сърцето на Марта и тя се чувстваше нещастна и некомпетентна. Няма нищо по-мъчително от едно плачещо дете. Марта не проумяваше как Майкъл може да спи при този жален рев. Тя често изпращаше щедри чекове за деца, които се нуждаят от спешни операции, от протези или просто от вода и подслон. Искаше й се да може да прегърне всяко едно от тях и да го утеши. Как успяваха майките им да посрещнат всяко ново утро?

Точно затова бе глупаво да изпада в истерия за нещо толкова незначително като привикването към сядането на гърне. Точно както бе казала на Майкъл, че ще стане, Матю най-сетне схвана, че трябва да ака в тоалетната, а не в леглото, в кухненските бюфети, в приемната или — това бе най-забележителното — в обувката на Майкъл. Процесът беше много дълъг. Когато стана на двайсет месеца, Матю тъкмо щеше да привикне да сяда на гърне, обаче се роди Мейси и той като че ли изведнъж забрави наученото. Марта безуспешно се опита да пренебрегне коментарите на многобройните си приятелки, които бяха експерти по детското поведение, и на роднините си, които се чувстваха задължени непрекъснато да отбелязват, че отстъплението от правилното поведение в тоалетната е проява на предизвикателство, гняв, мъчение, братска ревност, несигурност, самота.

Сериозно?!

При подобни забележки тръпки започваха да пробягват по гърба на Марта. Искаше й се да напомни на всички, че са й направили цезарово сечение (всъщност две) не лоботомия. Понякога се питаше къде е скрила потиснатото си раздразнение.

Защото то все някъде трябваше да се трупа.

Марта бе чела книги и съвестно създаде „специални мигове“ за себе си и за Матю с надеждата да прекрати тероризма на изпражненията. Ходеха в зоологическата градина, правеха хартиени корабчета и ги пускаха в езерото, хранеха патиците и играеха в парка. Правеха го въпреки че им струваше цяло състояние да плащат за бавачка на Мейси: не се отказваха и когато Марта едва се държеше на краката си от умора, защото бе ставала четири пъти през нощта.

Но си струваше. Сега Матю вече бе свикнал да сяда на гърнето.

Сред нещата, които за Марта бяха божи дар, бе семейството й. Тя обожаваше майка си и баща си, които кротичко се справяха с излизането си в пенсия, без да настояват тя да им отделя много време, но й бяха видимо признателни, когато връхлиташе някой следобед в дома им с двете си деца и с две дузини чанти. След пенсионирането си родителите й се бяха преместили в едно лондонско предградие, понеже и двете им дъщери, и внуците им живееха в столицата. Надяваха се да помагат на Марта за децата. Тайничко изпитваха известно разочарование от неистовото й желание да бъде независима и от упорството й да прави всичко сама. Чувстваха се безполезни като родители и като баба и дядо, а освен това не бе нужно човек да е Айнщайн, за да си даде сметка, че от време на време Марта се нуждае от помощ. Господин и госпожа Евъргрийн се опасяваха, че ще мине доста време, преди Елайза да поиска да има деца.

Божи дарове. Освен че се нуждаеха от очила и че един от тях нарани пръста на крака си, родителите на Марта се радваха на прекрасно здраве (да чукнем на дърво). А и бяха толкова нормални. Тя изпитваше съжаление към приятелите си, които имаха невротични, алкохолизирани или досадни родители. Нейните бяха приятни хора, изобщо не се натрапваха, не я притесняваха с проблемите си. Елайза, сестра й, също бе истинско съкровище. Наистина, на нея не можеше да се разчита да забавлява гостите по време на вечеря често умишлено ги шокираше, винаги закъсняваше, не умееше да пести или да избира мъжете си, освен това никога нищо не правеше мирно и кротко, но въпреки това дори само мисълта за Елайза извика усмивка на устните на Марта. Че за какво друго бяха по-малките сестри, ако не за да ти напомнят от време на време какво означава да сгазиш лука? Тя винаги бе смятала, че съдбата на Елайза е да бъде по-бляскава от сестра си (и поради това да създава повече проблеми). В крайна сметка нея бяха нарекли Марта (име, което напомня за скромност, за порядъчност в стил XIX век, за добрата домакиня от Библията), а сестра й носеше името Елайза, което бе по-одухотворено, страстно и истинско име, с което да съобразяваш живота си. Господин и госпожа Евъргрийн бяха виновни, че момичетата им биха станали такива. Марта често се питаше колко ли по-различен би бил животът й, ако се казваше Елайза.

Освен това имаше Майкъл. Той до такава степен се бе превърнал в част от нея, че тя лесно забравяше факта, че той е същински божи дар. Най-важният божи дар. Без Майкъл нямаше да има Матю или Мейси. А без огромната заплата тя нямаше да има никакъв шанс да напусне работата си в държавното ведомство, за да отглежда децата. Двамата единодушно бяха решили, че за децата ще е най-добре тя изцяло да се посвети на тях, че никой не би могъл да ги отгледа и възпита по-добре от нея. А и работата почти не й липсваше.

Почти.

Може би й липсваше обсъждането на телевизионните предавания с момичетата сутрин, а също и последният петък от всеки месец, когато обядваха в „Пица Експрес“ и винаги е страхотно се забавляваха. Понякога й липсваше купуването на костюми от „Джигсоу“ и на обувки от „Л. К. Бенст“, както и обяснението, че й трябват „за службата“. Почти не и липсваше безобидното флиртуване с момчетата от счетоводството. Със сигурност не й липсваше четирийсет и пет минутното пътуване до работата всеки ден или пък даването на парична лепта за новородени бебета, рождени дни, при навършване на пълнолетие, сватбени подаръци за хора, които не познаваше.