Отначало я привлече неговата „творческа кариера“ и ужасно се подразни, когато баща й през смях каза:

— Нали сега за такива смятат, че са твърде мързеливи или твърде глупави, за да си намерят работа?

Грег свиреше в група и беше талантлив, това бе сигурно.

Само че никога нямаше да го „открият“, това също бе сигурно.

А най-дразнещото от всичко бе, че на него май не му пукаше. Елайза, която беше редактор на музикални клипове (е, помощник-редактор — тя също бе изградила кариерата си доста късно), можеше да му помогне (или поне да го запознае с хора, които биха могли да му помогнат). Но щом повдигнеше този въпрос, Грег свиваше рамене, засмиваше се и й казваше, че е голяма сладурана.

Той обичаше работата, с която се занимаваше през деня. Продаваше шапки на Епъл Маркет в Ковънт Гардън. Момичето, което изработваше шапките, му плащаше в брой, затова той винаги разполагаше с „джобни“ за вечерите в кръчмата и се опитваше да финансира музикалните си участия, които също бяха в кварталната кръчма.

— Джобни — повтори Елайза думата, с която Грег назоваваше приходите си, и потръпна.

Тя беше твърде възрастна, за да има приятел, чийто речник е богат като този на племенника й. А Матю още не беше навършил три.

Стареенето. Елайза го ненавиждаше. Или по-скоро се чувстваше неподготвена за него. Биваше я да бъде млада, естествена. Беше се бушувала, крещяла, цупила и участвала в най-различни клубни организации. Беше прекалявала с алкохола и храната, беше опитала наркотиците и бе танцувала с всякакви загубеняци. Беше си боядисвала косата, дупчила си бе носа, татуирала си бе ръцете и се бе разголвала (само веднъж на един мач по ръгби и полицаят бе погледнал на нещата от забавната им страна, явно много повече хора се разголваха на публично място, отколкото човек би допуснал). В Индия бе боледувала от дизентерия, беше яла сурова риба на плажовете в Тайланд, беше живяла на баржа в Камдън и беше безделничела по плажовете в Калифорния. Беше пила саке с японски бизнесмени и водка с някакви съмнителни типове, които твърдяха, че са свързани с руската мафия. Беше се наливала с коктейли джин с тоник в Лондон. С много коктейли. Едва през последните няколко месеца бе започнала да се пита дали нощните гуляи си струват сутрешния махмурлук.

Някога тя диктуваше темпото. Сега не бе сигурна дали изобщо иска да участва в състезанието.

Годините не й личаха. И тя като много лондончани изглеждаше някъде между осемнайсет и четирийсет. В Лондон възрастта бе въпрос на нагласа, макар че напоследък Елайза имаше чувството, че е минно поле. Беше висока около метър и седемдесет и бе много слаба. Откакто навърши десет години, чакаше гърдите й да пораснат. Сега, двайсет години по-късно, трябваше да признае, че Джордан е получила дела, отреден от Бога за Елайза Евъргрийн. И макар да ненавиждаше факта, че мъжете могат да бъдат категоризирани според предпочитанието си към женските гърди или крака (сякаш жените бяха пилешко), беше благодарна за дългите си силни и загорели крака, които като че ли стигаха чак до ушите й. Стараеше се да поддържа добре оформените си прасци и плоския си корем и да води война срещу отпуснатата кожа на ръцете си.

Косата на Елайза бе подстригана. Независимо от прическата обаче косата й си имаше собствено мнение и винаги стърчеше. Всъщност беше брюнетка, обаче само майка и знаеше това. Самата Елайза трудно би могла да си спомни този факт, защото боядисваше косата си толкова често, колкото другите момичета си лакират ноктите. Беше я правила рижа, червена, с цвят на мед, златиста, гарвановочерна, кестенява, пурпурна и сребриста. Трудно можеше да се определи кой цвят й отива най-много — винаги изглеждаше добре. Имаше големи кафяви очи, които сякаш изпълваха цялото й нежно лице. Купуваше си дрехи от „Кукай“, „Рокси“, „Дизел“ и „Мис Сиксти“. Беше от малкото хора на света, които наистина успяваха да изглеждат добре в такива оскъдни модни парцалки, както обещаваха рекламите.

Елайза беше готина мацка.

На два пъти през осемдесетте години, докато пилееше младостта си, като се забавляваше и пушеше „Марлборо лайтс“ пред магазина за алкохол, я бяха питали дали някога е мислила да стане модел. Което доказва, че подобни неща се случват.

— Шегувате се — бе отвърнала тя, бе грабнала училищната си чанта и се бе втурнала да издържи няколко матури и да се докопа до отлични оценки.

Умна мацка.

Елайза създаваше впечатлението, че е родена и израснала в Лондон. Дългите й крайници, хипарските й дрехи, високите й скули и задълбочените й познания за музикалната индустрия придаваха достоверност на тази заблуда. Само че не беше лондончанка. Беше от малко градче в централните графства, само че по-скоро би яла бурени, отколкото доброволно да осведоми някого за това. Носеше Лондон в сърцето си. Беше самоуверена, независима, своенравна и при необходимост, себична. Отличаваше се от истинските лондончани само по това, че все още изпадаше в захлас, когато гледаше Парламента, Биг Бен или моста „Уестминстър“. Не разбираше хората, които забързано прекосяваха моста, привели глави срещу вятъра, притиснали към гърдите си куфарчетата или лаптопите си като броня, която да ги предпазва от студа и навалицата.

Спомни си вълнението, когато осемнайсетгодишна пристигна в града, за да учи в „Сейнт Мартин“. Тогава любимото й място в Лондон беше Ковънт Гардън. Уханието на маслата за ароматерапия, което се смесваше с миризмата на зелева салата върху варени картофи, я омайваше. Сергиите, на които продаваха джинси „Ливайс“ втора употреба, и хората, предлагащи да ги предскажат съдбата за петаче, й се струваха някак хаотични, авангардни и творчески — пълна противоположност на родния й град. А сега никак не обичаше да помага на Грег да подреди сергията си на Епъл Маркет. Ковънт Гардън се променяше. Или по-скоро, изобщо не се променяше и точно в това беше проблемът. Мястото отдавна не бе върхът и сега изглеждаше на Елайза като неприятна смесица от всякакви джунджурии. На сергиите се продаваха неща, които предизвикваха у Елайза удивление и ужас. Кой ги купуваше? Кой би искал нещо подобно в дома си. Къде бяха изчезнали малките кокетни гостилнички, където поднасяха вкусен ябълков щрудел и мека нуга? Сега пред погледа й се точеха вериги пицарии, които си приличаха като две капки вода.

Грег обичаше Ковънт Гардън. Обичаше да се посмее, да се среща с хора, да разговаря за духовните свойства на кристалите и за други подобни неща, стига да печелеше достатъчно пари за бирата, цигарите и хипарски боядисаните си покривчици. Нямаше никакво желание да има корпоративна сметка в банка, да се ползва от грижите на частното здравеопазване или дори да притежава писалка „Мон Блан“. Елайза се питаше какво ли е да общуваш с хора, които се вайкат, че нямат добра чистачка.

Въздъхна и се опита да поразсее неудовлетворението си — застоял въздух дълбоко в дробовете й. Неудовлетворението, което бавно бе допълзяло до нея и я бе обзело, сега заплашваше да избухне. Да взриви всичко. Да ги раздели.

Опита да си спомни точно в кой момент бе започнала да гледа на Грег като на провал и кога бе започнало да й се струва, че подканящите я да отиде в леглото сини като есенно небе очи са по-скоро мързеливи, отколкото сладострастни. Преди й допадаше отношението му от типа „на кого му пука“. С благоговение приемаше факта, че той пише текстове за песни по стената на банята, обаче сега й се искаше Грег да разгледа палитрите за избор на цветове на боите „Дюлукс“. Всъщност болезнено се надяваше той да заговори за голф клубове, за пенсионни осигуровки и най-вече за сватба. Омръзнало й бе да живее като тийнейджърка.

Все пак Грег наистина беше секси.

Толкова секси, че дъхът и секваше. Имаше меки бедра и твърди устни. И макар да не й допадаше, че той се храни с пръсти, че продължава да носи кубинки и дълги палта от магазините за дрехи втора употреба — както бе правил и като деветнайсетгодишен — и че печели почти толкова, колкото и тогава, Елайза бе изключително признателна, че сексуалният му апетит бе по младежки силен.

Изключително признателна, но не и вечно признателна.

3.

— Идваш ли в леглото, скъпа?

Усмивката на Майкъл се опитваше да прикрие факта, че той е съвсем смазан. Издаваха го само бръчките: ъгълчетата на устата му — когато беше изморен, те някак си се скупчваха като притоците на река. Марта едновременно му съчувстваше и се дразнеше. Състояние, което човек може да постигне само след стабилна, положителна и дългогодишна връзка. Връзка, която бе съвсем мъничко… „скучна“, каза си Марта. Но побърза да замени думата със „сигурна“. Наистина съчувстваше на Майкъл, че е уморен. Той работеше много, както трябваше да правят всички големи бизнесмени, и вършеше всякакви важни неща за „Стандарт Ойл“, само дето тя не знаеше точно какви. Обаче въпреки всичко днес беше петък. А петък означаваше секс. Дори и след десет години брак петък означаваше секс. Майкъл несъмнено разбираше това.

И го искаше.

Сякаш четеше мислите й, когато поспря на вратата и добави:

— И за двама ни ще е добре да си легнем по-рано.

Отново й се усмихна, този път искрено и подканящо.

Тялото на Марта откликна: стомахът й се сви в отговор на онази част от нея, която му съчувстваше, задето непрекъснато бе уморен, и разбираше всепоглъщащата му амбиция. А топлината, която почувства между краката си, се дължеше на факта, че друга част от нея не само уважаваше енергията му, но и се бе омъжила за него заради нея. Онази част от Марта, която се дразнеше, че умората на Майкъл го бе направила мълчалив през цялата вечер в крайна сметка и тя бе изморена, децата се бяха държали ужасно, само че въпреки това бе бъбрила с него по време на вечерята (всъщност без да млъква) — я накара да промърмори: