— И нима това ни липсва? — Дръзката му забележка се стовари като оловен парашут. Очите на Елайза заблестяха от гняв, само че той наистина не знаеше каква точно е причината за гнева й. — Значи ме зарязваш, защото не знам нещо за някаква подправка? — удиви се Грег.

— Това е зеленчук и освен това… Ние не каним гости на вечеря — заяви тя.

— Фрак и Анди вечеряха тук онази вечер.

— Риба и пържени картофи в картонени кутии не е вечеря. — Тя с удивление установи, че крещи.

— Добре, добре, следващият път ще извадим чинни.

Това не я умилостиви. Изправи се и отново качи куфара си върху леглото. Неистово започна да тъпче дрехите си вътре. Какво им ставаше? Сякаш се бяха превърнати в здраво натегнати пружини. Каквото и да натъпчеше, то изскачаше отново. Решително пъхаше гащетата си в обувките, затискаше хлъзгавите и леки рокли с тежки пуловери.

— Искам да имам сервизи, искам приборите ми да блестят от чистота, искам да ходя на частен лекар и да имам пътна застраховка. Искам ипотека, а не карта за наем. Искам да давам вечери, да ходя в супермаркети и в „Би енд Кю“7.

— Не говориш сериозно. В „Би енд Кю“ е пълно с капризни сърдити двойки — възпротиви се Грег.

— И аз искам да съм сърдита и капризна — изкрещя Елайза, без да се замисля какво всъщност казва.

— Е, това поне го постигна, сладурче — опита се да се усмихне Грег. Искаше му се да изглежда дързък и безстрашен, но съзнаваше, че е тъжен и огорчен.

— Не, ние не сме двойка, Грег, точно това се опитвам да ти обясня. Искам партньор, а не гадже.

Той се захили:

— Сега вече знам, че се забавляваш. Винаги си ненавиждала думата партньор. — Каза го с глуповатата интонация, която и двамата използваха, когато произнасяха тази дума, и с изражение все едно някой ти е пъхнал морков в задника, което си лепваха, когато се запознаваха с човек, който наслояваше да нарича любовника си свой партньор. — Не искаш партньор. Не ти вярвам.

Елайза престана да увива дрехите си на слегнати топки и замръзна. Наистина не искаше партньор. Сериозно се съмняваше, че би могла дори да произнесе думата на глас, ако не я тласка яростта. Обаче наистина копнееше за сигурност и стабилност. Искаше да притежава мебели, чиято тапицерия не е прокъсана, че да се налага да ги покриват с разни хипарски покривчици (които всъщност също бяха скъсани). Искаше да събира порцеланови фигурки „Денби“, а не компактдискове. Искаше кухненски комплекти „Тъпъруеър“, красиви тенджери с подходящи капаци и хладилник, върху който няма изписани с магнитчета мръсни думи. Искаше всичко, което имаше Марта. И най-много искаше да има съпруг.

— Искам да се омъжа — призна Елайза. С мъка вдигна поглед от килима и впери очи в Грег. Гледаше го дръзко — това не бе романтично предложение, а предизвикателство.

Той тутакси го схвана. Виждаше опряния до главата си пистолет толкова ясно, колкото и собственото си отражение в огледалото.

Елайза чакаше. Имаше вероятност, съвсем мъничка, той да каже: „Добре, хайде да го направим“. Беше съгласна дори да отидат във Вегас и да ги ожени някой с костюм на Елвис, ако Грег пожелаеше така (макар че тайно копнееше за приказна сватба като тази на сестра си).

— Разбирам — промърмори Грег. — Имам нужда да пийна.

Това не бе правилният отговор, вбеси се Елайза. Опита се да дръпне ципа на куфара. Той не искаше да се затвори и се наложи да седне отгоре. Метна се върху капака на куфара и го натисна, докато сантиметър по сантиметър затваряше ципа.

Грег се върна в спалнята. Носеше полупразна бутилка уиски и две чаши. Елайза забеляза, че чашите дори не са еднакви — типично за него. Подаде й едната чаша и тя я пое мълчаливо. Разви капачката на шишето със зъби и наля щедро и в двете чаши.

Имаше красиви пръсти.

— Хайде, повтори. Защо искаш да се омъжиш? Защото искаш сервиз и хубави прибори, частен лекар и ипотека ли?

— Да — въздъхна Елайза. Знаеше, че не е обяснила съвсем ясно, но просто не можеше да намери точните думи. — Искам да живея като зрял човек.

— А ние не сме такива, така ли?

— Не, не сме.

— Смятах, че сме, Лайза. Смятах, че само един зрял човек може да бъде безнадеждно влюбен.

Тя не знаеше какво да каже. Обикновено й харесваше да я нарича Лайза. Беше много интимно, защото никой друг не съкращаваше името й, никой никога не го бе правил. Днес обаче оцени поведението му като наглост.

Грег помълча, след това каза:

— Трябва да вдигнем тост. За какво трябва да пием според теб?

Елайза не можа да го погледне.

— Какво ще кажеш „за края на връзката ни“? — попита той и чукна чашата си в нейната.

— Ами… За края — смотолеви тя, смутена от необичайния тост.

Грег отпи и събра смелост да попита:

— Ще спиш ли с мен за последно? За доброто старо време. — Усмихна се и около очите му се появиха бръчици. Въпреки това не изглеждаше на годините си.

Нито пък се държеше подобаващо на възрастта си, напомни си Елайза.

— Не — отговори тя възможно най-категорично.

— Не — повтори той тихо и сведе глава, вперил поглед в чашата с уиски в ръката си. Разклати плътната кехлибарена течност, която улови отблясъка на късното следобедно слънце. Обстановката можеше и да е романтична. Всичко свърши, нали? — попита той и се насили отново да вдигне поглед.

— Да — отвърна Елайза. Опита се да се ориентира в чувствата си. Очакваше да изпита облекчение и дори известно тържество. Но не беше така. Чувстваше се ужасно. Обаче си напомни, че това е първата й стъпка по пътя към улегналия живот, а всеки знае, че първата стъпка е най-трудната.

Затова толкова я болеше.

Не защото току-що бе отхвърлила най-хубавото нещо, което й се бе случвало някога.

10.

Марта се чувстваше великолепно. Преливаше от щастие и, мили боже, дори от вълнение. Не й се бе случвало от известно време, но сега се чувстваше прекрасно. Денят беше съвършен. Днес беше ден, когато забелязваш свободно място на паркинга пред супермаркета и успяваш да се вмъкнеш на него на заден от първия път. Днес бе ден, когато успяваш да купиш всички продукти от списъка, необходими за вечерята. Дори чиока. Днес бе ден, когато децата си играят заедно (Марта имаше услужлива памет и вече бе забравила мъчителната сутрин), когато сестра ти се отбива неочаквано и двете си прекарвате прекрасно, като правите най-обикновени неща например закусвате и пазарувате заедно.

Днес бе ден, в който агентът по недвижими имоти се обажда и ти казва, че предложението ти за къщата на мечтите ти е прието. Ура!

Съвършен, идеален ден.

— Майкъл, не е ли прекрасно? — Не изчака да чуе отговора му, защото знаеше, че е прекрасно и че той също мисли така. — Това решава всичките ни проблеми. Бавачка, която ще живее у дома, истинско блаженство. Място, където да суша кърпите и да проветрявам спалното бельо. Прилична градина. Самостоятелен кабинет. — Произнесе последните думи със същия ентусиазъм, с който други жени благодарят на Бога за преживените няколко оргазма. Само че дори не подозираше това. Никога не бе правила секс с истински майстор и никога не бе изпитвала няколко оргазма един след друг.

След като се прибра от супермаркета, веднага позвъни на брокера от агенцията, както правеше четири-пет път дневно, откакто бяха дали офертата си за Бридълуей. Беше свикнала да получава учтивия, но необнадеждаващ отговор: „Все още обмислят“. Нямаше представа, че брокерът с досада завърта очи към колегите си, нито пък че те изричат в хор „Госпожа Уест“ всеки път, когато иззвъни телефонът. Марта отговаряше учтиво и донякъде обезнадеждено: „Ами, добре, уведомете ме веднага щом научите нещо“. Коментарът й бе съпроводен от смела усмивка и от поредната безмълвна молитва: „Моля те, моля те, нека да приемат предложението ни“.

Затова наистина се изненада, когато брокерът не подхвана обичайния разговор:

— А, госпожо Уест. Тъкмо се канех да ви позвъня.

— Така ли?

Моля те, моля те, боже!

— Приеха предложението ви.

В тези няколко, всъщност три, думи се събраха всички коледи и рождени дни на Марта.

Тя разопакова покупките, нахрани децата, игра с тях цял следобед, заведе ги на люлките, отново ги нахрани, изкъпа ги, прочете им приказка, сготви вечеря за шестима, взе си душ, изми си косата, облече се и се гримира, обзета от непознато до този момент въодушевление.

Денят бе направо идеален.

Марта не спираше да бъбри, докато се движеше из кухнята, заета с последните приготовления за вечерта. Попита Майкъл дали да сложи шампанското в хладилника, за да отпразнуват приемането на предложението. Съобщи, че още една чиния се е нащърбила. Порови на полицата със зеленчуците, като отбелязваше колко са свежи или пък точно образното, но всъщност не се замисляше върху думите си. Мислеше само за Бридълуей. За новата къща. За тяхната къща на мечтите. Мечтите на Марта и на Майкъл скоро щяха да се сбъднат. Предложението им беше прието. Наредиха на адвокатката да задейства нещата с пълна пара, понеже трябва да сключат сделката възможно най-бързо. Всъщност Марта позвъни на адвокатката им у дома в събота, защото беше твърде развълнувана, за да чака до понеделник при нормални обстоятелства не би се осмелила да направи подобно нещо, въпреки че Майкъл плащаше цяло състояние за услугите й. Марта се бе ухилила до уши и не можеше да си представи, че някога ще престане да се усмихва.