Айрис Йохансен - Четвъртият амулет

— Шафир е мъртъв — каза Борг на Стонтън. — Има прободна рана отстрани, но е умрял от счупване на врата. — Направи пауза. — Жената е изчезнала.

— Кучи син! — Стонтън очакваше подобна новина още в мига, в който експлозиите започнаха да разтърсват лагера. Погледна прехвърчащите искри, които пелената от сняг не можеше да скрие. — Превозните средства?

— Всички са повредени, с изключение на караваната, която е най-близо до колибата. Шестима от хората на Шафир са мъртви.

— Не давам и пет пари за тези проклети задници. — Обаче не искаше да бъдат заловени по-късно и да се разприказват.

— Кажи на всички да дойдат в колибата, където държах жената. Ще им дам достатъчно пари. Искам да се разпръснат и да тръгнат към границата с Пакистан.

— Няма ли да ги пуснем по дирите й?

— Нима мислиш, че е избягала сама? Използван е експлозив С-4. Някой е дошъл за нея. Вероятно са били много, в противен случай нямаше да се осмелят да нанесат удара. Имаме време да поправим щетите.

— Може би е по-добре да прежалим загубите — предложи Борг колебливо. — Седмици наред не можа да я пречупиш. Може би наистина не знае нищо.

— Нямах възможност да се уверя, по дяволите. — Гневът го завладя, като си спомни онези последни мигове, преди да я подхвърли на Шафир. — Не можах да поработя директно върху нея.

— Не очакваше подобно развитие на нещата. Бурята и…

— Извинения? Той няма да приеме никакви извинения. — Както и самият Стонтън. Никога преди не се бе провалял в изпълнението на задача, нямаше да се провали и сега. — Опитва се да не ми плати нито цент, докато не му доставя чука, обаче няма да стане. Ще трябва да плаща разходите ми. Проклетият чук трябваше да е тук. Освен това, според него тя знае къде е. — Докосна устните си там, където проклетата кучка го бе ухапала, и каза с ожесточение и злоба: — Е, той ще получи каквото иска. Тя ще ми каже всичко, което знае. — Обърна се. — Опаковай багажа. Ще вземем караваната и ще видим дали не можем да я настигнем. Сигурно се придвижват пеш. Щяхме да разберем, ако превозни средства бяха наближили лагера.

— След като платиш на хората на Шафир?

— Да. Увери се, че всички ще дойдат в колибата. Искам всички да ме чакат там.

— Ще бъдат там. — Борг се обърна с лице към горящите палатки. — Ще имат нужда от парите. Но са поне четирийсет души. Ще ти струва скъпо.

— Не, няма. — Усмихна се. — Не разполагаме с Cd4, но все още имаме от експлозива, който използвахме, за да спрем камиона. Ще го поставя, докато ти събираш хората.

Борг ококори очи.

— Ще взривиш колибата?

— Защо си изненадан? Това е най-доброто решение на проблема. Няма свидетели, няма кой да се разприказва. — Обърна се. — Събери ги бързо. Трябва да тръгнем по следите на онази кучка.

Емили бе заспала. Сънят й е неспокоен, на пресекулки, помисли си Гарет. Не можеше да очаква друго.

Отскубна се внимателно от Емили и коленичи. Загърна я плътно в одеялото, после се изправи и започна да се облича. Скоро щяха да кацнат и трябваше да говори с Фъргъсън.

Емили промърмори нещо и протегна ръка към него изпод одеялото. Имаше нужда от него?

Коленичи отново и взе ръката й. Тя веднага притихна. Той седеше и я гледаше, чакаше отново да заспи дълбоко. Несъзнателният й жест на нужда и доверие го бе изненадал.

Мили Боже, отнасяше се с него като с бащата, когото бе загубила преди толкова много години.

Не, никога не бе гледала на баща си като на ангела на смъртта. Онова, което ставаше между тях, нямаше нищо общо с родителските чувства.

И от двете страни.

Освободи предпазливо ръката й и се изправи. Зачака, втренчил поглед в нея. След миг се извърна и отиде в пилотската кабина.

— След колко време ще кацнем?

— След около десет минути. — Дардън го погледна, когато седна до него. — Как е тя?

— На ръба. Дяволски уязвима.

— Какво й се е случило?

— Не иска да говори за преживяното. — И добави грубо: — По дяволите, аз също не искам да говоря за това. Тя едва не се разпадна, когато настоях, макар и леко.

— Ще я притиснат, и то не толкова леко, когато я предадеш на Фъргъсън. Вдигна се доста шум около нея, за да я оставят на спокойствие.

— И, разбира се, вината е изцяло нейна. Тя е жертва, по дяволите.

— Спокойно — вдигна ръка Дардън. — Не казвам, че не е. А само че всички, от медиите до ООН, ще искат отговори и няма да проявят търпение.

Гарет знаеше, че това е истина. И точно тази бе тревогата му, след като бе разбрал колко уязвима е станала Емили след седмиците пленничество.

— Медиите ще се спуснат отгоре й като пирани. Не само Фъргъсън, но и останалите ще искат да изтръгнат информация от нея, за да могат да заловят Стонтън. — Изкриви устни. — Ще настояват, дори това да я убие.

— Стонтън?

— Той е главната ни цел — каза Гарет. — Вземи телефона и виж какво ще успееш да откриеш за него.

— Какво знаем вече?

— Нищо. Все още не мога да говоря с нея за него.

Дардън направи гримаса.

— Страхотно. Нищо ли не знаеш?

— Знам, че искам да го убия.

Дардън подсвирна тихо.

— Радикално решение. Мислех, че задачата беше само да измъкнем Емили.

— Но се оказа, че не е така.

— Знаеш ли, насилието вероятно е последното, от което тя има нужда. Наистина изглежда много крехка.

— В такъв случай, външността заблуждава. Сега преживява труден момент, но трябваше да я видиш как ме следваше в бурята. Беше ранена и изпаднала в шок, но това нямаше значение. Не се оплакваше. Не се колебаеше. Просто вървеше.

Дардън повдигна вежди.

— Мили Боже, говориш като горд баща.

Отново този проклет образ на бащата, помисли си Гарет.

— Знаеш ли някога да съм изпитвал бащински чувства към някоя жена? Тя просто има кураж и й се възхищавам.

— И се гордееш с нея.

Да, гордееше се. Проявяваше към нея собственически чувства и желание да я защити — нещо, което не беше изпитвал към никоя жена. Макар и да изпитваше плътско желание, докато я държеше в прегръдките си, не този беше доминиращият фактор… Все още не. Какво ставаше с него, по дяволите?

— Просто разбери всичко, което можеш, за Стонтън.

— Защо не помолиш Фъргъсън за информация?

— Може би не искам да го замесвам.

— И как ще го избегнеш, щом трябва да му предадеш Емили Хъдсън?

— Мисля по въпроса.

Дардън го гледаше втренчено, с присвити очи.

— Това обикновено означава усложнения. Да приема ли, че не си готов да споделиш с мен?

— Няма нищо за споделяне. — Повтори: — Мисля по въпроса. — Изправи се и извади мобилния си телефон от джоба. — Разбери всичко, което можеш, за Стонтън. — Вече набираше номера на Фъргъсън, докато излизаше от пилотската кабина. Погледна Емили. Продължаваше да спи, но бе неспокойна и вероятно сънуваше кошмари.

— Гарет? — Фъргъсън отговори на второто позвъняване. — Къде си, по дяволите? Какво става?

— Измъкнах Емили Хъдсън. — Говореше тихо, без да откъсва поглед от нея. — Леви е мъртъв.

Фъргъсън изруга.

— Предполагам, че един е по-добре от нито един. Бандитите ли бяха?

— Да, хората на Шафир Али. Той също е мъртъв.

— А онзи западняк, за когото мислеше, че е замесен?

— Не видях никого другиго, освен Шафир.

— Къде си? Кога ще получа попечителството над Емили Хъдсън?

— Това зависи от нея.

— Няма начин — каза безизразно Фъргъсън. — Зависи от мен. Моят задник се пече. Колкото по-скоро им предоставя жената, толкова по-добре за мен.

— Но не непременно и за нея.

— Имахме уговорка. Предадох доказателствата, уличаващи Дардън. Къде си сега?

— Уговорката беше да измъкна Хъдсън и Леви. Изпълних своята част.

— Къде е тя?

— Тя самата ще ти се обади и ще ти каже. — Затвори.

Почти усещаше гнева и разочарованието на Фъргъсън.

Първото, което агентът на ЦРУ щеше да направи, беше да мобилизира всичките си сили и да се опита да го намери. Което означаваше, че Гарет трябва да действа бързо, независимо какво щеше да реши.