— И как се стигна до това решение?

— Мисля, че на Фъргъсън също му се прииска да бъде цар. Но ще бъде разочарован. Няма да намери чука.

— Сигурна ли си? Каза ли ти Стонтън къде е той?

Емили поклати глава.

— Не, не ми каза. — Прегърна отново Ирана и се обърна да си върви. — Довиждане, Ирана. Грижи се за себе си.

— Разбира се. — Лицето на Ирана се озари от лъчезарната й усмивка. — Казах ти, че винаги се грижа за себе си. Аз съм една от най-грижовните в света.

Добрата самарянка.

На кого можеш да имаш доверие, че ще пази парите и ще ги даде за благотворителност?

— Какво има? — Ирана изучаваше изражението на Емили.

— Можеш да забравиш за всичко това или да го помниш — каза Емили. — Изборът е твой. Аз избрах да го забравя. Стонтън не ми каза къде е скрил чука. Но непрекъснато се сравняваше със Зелов. Завиждаше му. Едно от нещата, които сподели с мен, бе желанието му да ме заведе в музея, където чукът е бил изложен през всичките тези години. Искаше отново да видя провала на Зелов.

Ирана ококори очи.

— Мислиш ли, че чукът е там?

— Михаил Зелов не намерил начин да измъкне чука от музея. Охраната била засилена. Стонтън вероятно се е изпълвал със задоволство да докаже, че може не само да върне чука в музея, но и да го открадне отново, когато му е угодно. Иска да докаже, че е по-добър от Зелов. Разбира се, това е само предположение. Можеш да правиш каквото пожелаеш с тази информация. Освен да й позволиш да те унищожи. Това не е сред възможностите, от които можеш да избираш.

Не се обърна назад, докато крачеше към асансьора.



Четири месеца по-късно

Народният музей

Екатеринбург, Русия

Чукът лежеше до две огромни изкуствени скали. Експозицията изобразяваше прогреса на човечеството през вековете. Централната фигура бяха фермер и съпругата му, които се трудеха усърдно на полето.

Ирана бе решила, че чукът ще е скрит някъде в задните помещения, обаче Стонтън, с показната му смелост, бе избрал да го направи част от експозицията. Ново предизвикателство към Михаил Зелов?

Каквато и да бе причината, Ирана беше сигурна, че небрежно захвърленият на земята чук е този на Зелов. Бе грубо изработен и по-малък, отколкото човек би предположил, но имаше здрава десетсантиметрова дръжка. Изглеждаше стар, примитивен, можеше да се счупи при първия удар.

Защо бе така сигурна, че това е чукът на Зелов? Защо се чувстваше така, сякаш го познаваше? Защо не можеше да извърне поглед от него?

И защо се бе чувствала едва ли не заставена да се върне тук и да провери дали Емили е била права в предположението си?

Прекалено много въпроси. На един бе отговорено. Другите може би никога нямаше да намерят отговор.

Накрая успя да откъсне поглед, обърна се и тръгна към главния вход. Полетът, който щеше да я върне в Англия и при Питър Джослин, бе след два часа. Трябваше да бъде на борда.



Два дни по-късно

Имението Чадуик, Англия

— Видът ти е много добър Питър — каза Ирана, докато прекосяваше терасата, за да отиде при него. — Цветът на кожата ти е добър и изглеждаш отпуснат и доволен. Скоро няма да имаш нужда от мен.

— Чувствам се по-добре. — Той й се усмихна и й направи знак да седне на стола срещу него. — И защо не? Слънцето грее, денят е прекрасен. Дъщеря ми е на долния етаж, а тя ме кара да се чувствам млад. Но винаги ще имам нужда от теб, Ирана. Съпругата ми е убедена, че си спасила живота ми.

— Права е. Аз съм много добър лекар. — Поправи се: — Е, поне помогнах. Бог ми е дал уменията, а семейството ти беше причината да се бориш за живота си. Късметлия си, Питър.

— Да. Не само че те имах за свой лекар, но си и моя приятелка. Липсваше ми. Вероятно мислиш, че съм по-добре, щом ме остави сам.

— Имах работа, а непрекъснатото ми присъствие започна да ти досажда.

— Не е вярно. Както казах, знам, че съм късметлия. — Сведе поглед към вестника пред себе си. — По-голям късметлия от Емили. Защо не я оставят на спокойствие?

Ирана погледна снимката.

— Фъргъсън подхранва цялата тази лудост. Но тя ще се оправи. Само трябва да премине този период. А Емили е много силна.

— Да. — Погледът му се зарея над безупречно поддържаната морава пред къщата. Иска ми се да ме беше оставила да й помогна.

— Знам — каза Ирана. — И на мен. Но понякога приятелите трябва да останат встрани.

— Емили не гледа на мен като на приятел. — Изражението му стана тъжно. — И кой може да я вини след всичко, което й причиних? Тя премина през ада. Иска ми се Фъргъсън да не бе изтрил така успешно ролята ми в събитията. Трябва да бъда наказан.

— Но ти си наказан — каза Ирана. — Душата ти е наранена, страдаш. Изгуби приятеля си Димитри. Живееш с чувството за вина и разкаянието. Това е огромно наказание, Питър.

— Не е достатъчно.

— Бог ще реши. Чух, че възнамеряваш да се върнеш в Етиопия възможно най-скоро.

Той кимна.

— За да помогна на децата. И Димитри би искал това от мен.

— Да, той отчаяно искаше да помогне на децата, нали? Едно от последните неща, които ми каза, е, че искал да защити чука и децата. — Проследи погледа му, все така зареян над зелената морава. — Начинът му на изразяване ми се стори доста странен. По онова време не се замислих над избора му на думи. Започнах да се чудя едва по-късно. Имах достатъчно време тук, в твоя прекрасен дом, през последните няколко месеца. — Усети сковаността на тялото му. — Толкова много неща ме озадачаваха.

— Така ли? А аз мислех, че всичко е обяснено.

— Да, толкова много обяснения за царя, Зелов и огромното богатство, което всички преследваха. Всичко това ми беше ясно.

Изражението на Джослин стана предпазливо.

— А какво не беше?

— Царят. Той не се доверил на Зелов, но приел да скрие последния амулет в чука. Защо?

— Зелов го убедил, че чукът носи късмет и ще му донесе допълнително богатство.

— Зелов работил с години, за да може чукът да затвърди влиянието му над царя. Този е бил само последният и най-успешният опит. Защо е смятал, че може да спечели власт по този начин?

— Нямам представа. — Джослин извърна поглед. — Защо ти не ми кажеш?

— Николай II бил силно религиозен.

— Това не е тайна. О, да, спомням си, Зелов казал на царя, че чукът бил благословен от Распутин.

— Да, но това било само последната капка. Зелов вече си бил проправил път към царя.

— Говориш много за чука.

— Защото винаги ми се е струвало странно, че двамата с митрополит Димитри бяхте така твърдо решени да вземете чука. — Направи пауза. — Дори да бе заради парите, които щяха да нахранят децата по целия свят.

Той я погледна.

— Какво искаш да кажеш, Ирана?

— Че богатството на царя изкушава много хора. Но не теб, митрополит Димитри и митрополит Нартов. Така че трябва да е нещо друго.

— Разбира се. Искахме той да не попадне в ръцете на Зелов, Стонтън и други като тях.

Ирана поклати глава.

— Звучи вероятно. Но не достатъчно.

— Тогава какво?

— Самият чук — каза тя тихо. — Мисля, че когато Михаил Зелов отишъл при Нартов, му казал нещо, което със сигурност му е спечелило достатъчно пари да стане крал в Америка.

— Така ли? И какво ли е то?

— Зелов бил обсебен от чука. Върнал го от Йерусалим. Мислел, че му дава сила и власт. Какъв ли може да е бил чукът, изровен в Свещената земя, за да му навява такива мисли?

Видя как вената на слепоочието на Джослин запулсира. Той дълго време не отговори.

— Говориш за кръста. Доста невероятно, граничещо с фантазията, Ирана.

— Е, и аз бях изумена, когато осъзнах накъде ме водят разсъжденията ми. Граничещо с фантазията и най-вероятно невъзможно за доказване. Но мисля, че митрополит Нартов е вярвал достатъчно на Зелов, за да се опита да му отнеме чука. Дори чукът да е представлявал върховната саможертва, Зелов го използвал, за да разпалва алчността и злото. Нартов не могъл да понесе дори мисълта да рискува да остави чука в ръцете на Зелов. — Поклати глава. — Както и митрополит Димитри. Нартов вероятно е споделил подозренията си с него и приятелят ти е искал само да защити света от злото, каквото са всички като Зелов.

— Ако си права, изглежда, че всичко се е объркало — каза Джослин.

— Митрополит Димитри се опитваше да оправи нещата.

— Казваш, че в дръжката на чука няма скрит амулет и че съкровището на царя не съществува?

— Не. Вярвам, че царят го е използвал за целите си. Но не съкровището пазехте ти, митрополит Димитри и митрополит Нартов.

Джослин я гледаше право в очите.

— Няма да призная нищо, Ирана.

— Знам. Митрополит Димитри вероятно те е накарал да се закълнеш, че няма да говориш на никого за това — каза Ирана тихо. — А ти никога няма да нарушиш дадената дума.

— Да. Ако дам дума, никога не я нарушавам — каза Джослин. — Права си още, че това никога няма да бъде доказано, но може да причини безкрайни конфликти и проблеми дори само да бъде споменато.