— Да разпитваш? Така ли наричаш това, което стори на Джоел?

— Думата е толкова добра, колкото и всяка друга. Разбира се, този път ми липсваше любимото.

— И какво е то?

— Цел. — Постави длан под лакътя и отново я побутна. — Точно затова присъствието ти в лагера правеше нещата много по-поносими.

— Не знаех какво… — Млъкна, защото най-после прозря всичко. Тялото й се изви в дъга, сякаш някой я бе ударил силно в гръбнака.

О, мили Боже!

Защо сега?, бе запитал Гарет. Защо точно сега иска да се отърве от всички? В това няма смисъл.

Не ме тревожи. Чукът сам ще дойде при мен.

Липсваше ми любимото… Цел.

Обърна се рязко с лице към него.

— Чукът е у теб. Да, вече го държиш в ръцете си. Точно затова смяташ да се отървеш от всички, които знаят за него. Имаш каквото искаш и сега ще се отървеш от свидетелите.

— Така ли? — Въпросът му бе леко присмехулен, както и изражението му.

— Да. Знаеш, че е така. И искаш и аз да го знам. В противен случай, нямаше да правиш намеци.

Той наклони глава.

— Признавам, че се поддадох на изкушението. Разочароващо е, че не мога да покажа на всички колко съм умен. Изкушавах се да ти кажа и преди, докато бяхме заедно, но имаше вероятност, макар и малка, някой да те отмъкне от мен.

— Да, чукът е у теб. — Ужасната истина се разкриваше постепенно пред очите й. Гърлото й бе така стегнато, че думите едва излизаха. — Чукът е бил у теб и през цялото време, докато си измъчвал Джоел, а мен разпитваше отново и отново.

Той кимна.

— О, да, от първия ден. Чукът не беше при другите инструменти в музея, а в бараката отзад.

— Защо? — Жестокостта на действията му бе абсолютно необяснима за нея. — Защо, за Бога?

— Не бях готов за действие. Имах нужда от парите на Бабин. Трябваше да влизат редовно в сметката ми, за да натрупам резерв. Намирането на царското съкровище щеше да бъде само началото. Трябваше да създам система, за да го запазя, да изпера парите и да се скрия, докато не съм готов да предприема ход. Докато Бабин мислеше, че все още се опитвам да открия чука, щеше да ми дава пари. Но той ми нямаше доверие, затова трябваше да се постарая дори подробностите да бъдат абсолютно правдоподобни. Бях прав; той дойде да ме провери дори в планината. Но си отиде убеден.

В онзи ден той бе измъчвал Джоел така, че тя бе блокирала този спомен. Гледаше го така, сякаш не вярваше нито на очите, нито на ушите си.

— Ти си чудовище.

Той кимна доволен.

— Но чудовищата контролират света. Не си ли забелязала?

Омразата течеше във вените й. Пред очите й причерня така, че за миг не можеше дори да го види.

— Причинил си това на Джоел само защото…

— Мислех, че ще се разтревожиш, ако знаеш истината. Макар да не знам защо това би имало значение за теб. Единствено действията имат значение, мотивите — не.

— Да, само действията имат значение. — Обърна се и закрачи по пътеката. Още няколко метра и щеше да стигне до папратта и скритото под нея оръжие. — Вярвам, че си постигнал целта си да победиш Михаил Зелов. Не съм сигурна, че на света има друг също толкова зъл и покварен човек. — Вече беше до храста. Виждаше купчинката листа, под които бе скрила пистолета. — Не е за вярване.

— Ще повярваш. Трябва само още малко усилие от моя страна. Възнамерявам да…

Тя се хвърли на земята и в следващата секунда „Глок“-ът беше в ръката й. Стреля и се претърколи, скри се зад дървото.

Чу Стонтън да ругае, след това серия куршуми се забиха в кората на дървото.

— Кучка.

Не беше го уцелила, по дяволите. Рискува да хвърли поглед.

Той не беше там.

Обзе я паника. Дали се криеше в дърветата от другата страна на пътеката, или в храстите от тази? Не можеше да рискува. Трябваше да предприеме нещо.

— Няма да се измъкнеш — каза Стонтън. — Прекалено си глупава дори да опиташ.

Беше вляво от нея. Тя запълзя към храстите от дясната й страна.

— Не искам да се измъкна. Ще те убия, Стонтън.

Още куршуми се забиха в земята до краката й. Близо. Много близо.

Не му говори.

Не се превръщай в мишена.

Хвърли камък в храстите от другата страна на пътеката и загледа как куршумите ги разкъсват.

Откъде бяха дошли изстрелите? Загледа ъгъла, от който бяха повредени храстите. Северно от нея.

Може би. Бяха минали години, откакто баща й я учеше на знаците на гората.

Направи едно, изключително предпазливо движение.

Настъпи клонка, тя се счупи под крака й и Емили се хвърли напред и вдясно.

Куршумите обсипаха мястото, където бе само преди секунда.

Върна се назад и вляво.

Това й отнемаше прекалено дълго време, а Стонтън бе доста добър.

Трябваше да сложи край.

Дъбът, който бе на два метра от нея. Един от клоните му, на около метър и половина над земята, й предлагаше задоволително прикритие.

Не трябваше да издава нито звук. Не трябваше да допуска нито една грешка. Да стъпва тихо, за да не подплаши плячката. Помогни ми, татко.

Спря на два метра от дървото и хвърли камък в храстите, които бяха близо, но не прекалено, до дъба.

Куршумите се врязаха в храстите секунди, след като бе хвърлила камъка.

Извика като от болка и се спусна към ствола на дъба. Сърцето й биеше тежко, докато се катереше трескаво по дървото. Господи, надяваше се по него да няма птици и катерички, които да я издадат.

— Емили?

Още малко и щеше да стигне до клона.

— Емили? Надявам се да си само ранена. Имам такива планове за теб!

Скри се сред листата и извади пистолета от джоба на якето си.

Ела и ме хвани, копеле. Чакам те.

— Ще съм крайно недоволен, ако ме принудиш да те убия. Толкова дълго чаках, за да бъда с теб. — Той се движеше сред дърветата вляво от нея. — Макар че мога да приема раните ти, ако са причинени от мен.

Не дишай дълбоко. Не трябва да чуе дори дишането ти.

Виждаше храстите да се поклащат леко на няколко метра от нея. Той внимаваше много. Вероятно оглеждаше мястото, откъдето бе дошъл викът й. Дали не трябваше да стреля сега?

Не. Храстите вече не трепваха.

Къде беше той?

— Чух те да мърдаш, малка курво. — Стонтън излезе от храстите с поглед, прикован в пътеката. — Как успя да я прекосиш?

Да съм прекосила пътеката?, помисли си тя, объркана.

После замръзна, защото също чу шума. Стъпки в храстите. Някой вървеше тромаво и шумно. Кой…

Приглушен вик.

Погледът й се стрелна обратно към Стонтън.

Гарет!

Гарет бе зад Стонтън и бе обвил ръка около врата му. Стонтън бе изтървал автомата на земята, но протягаше ръка към ножа, втъкнат в колана му.

Не!

Вдигна пистолета и се прицели. Не в главата, защото целта щеше да бъде прекалено близо до Гарет. В сърцето или стомаха. Но ако куршумът минеше през тялото му и засегнеше Гарет?

Стонтън извади ножа и го заби в ръката на Гарет.

Гарет трепна, но после игнорира болката и дръпна рязко врата на Стонтън назад.

Кръв.

Кръвта на Гарет. Кръвта на Джоел.

Няма да проливаш повече кръв, Стонтън.

— Пусни го, Гарет! — извика. — Пусни го, по дяволите!

Гарет освободи хватката си за миг и вдигна поглед към клона, зад който се криеше тя.

Стонтън се изтръгна от хватката му и ножът отново се стрелна към Гарет.

Тя дръпна спусъка.

И видя как тялото на Стонтън се изви в дъга. Стреля отново и той падна на земята. Стреля и трети път. Дали беше мъртъв? Моля те, Господи, нека е мъртъв!

Трябваше да бъде сигурна.

— Емили. — Гарет я загледа как слиза от дървото. — Добре ли си?

Тя не отговори.

— Наблюдавай него. — Струваше й се нереално, че бе успяла да победи Стонтън. Всичките тези седмици на търсене и на агония…

Скочи на земята и се приближи до Стонтън.

— Трябва да съм сигурна. — Обърна тялото. Кръвта течеше от двете рани в гърдите му, а от устата му се стичаше тънка струйка. Помисли го за мъртъв, но той отвори бавно очи.

— Емили… — После, невероятно, се усмихна. — Няма да умра. Зелов не е умрял и аз няма да умра. Не можеш да ни победиш. Двамата със Зелов сме непобедими. Ще се върна и ще направя всичко… Иска ми се да е с теб.

— Ти умираш. Остават ти вероятно още няколко минути. — Гледаше го право в очите. — Ако не бях сигурна, щях да изпратя куршум в главата ти. И все още мога да го направя.

— Ще го направиш ли? — За миг изглеждаше несигурен. — Не така… — Лицето му се изкриви, стана грозно. — Не, няма да умра. Ще живея. Ще бъда толкова богат, че ще се равнявам с Бога по власт. Като Зелов. Но по-добър от него, по-добър… — Изведнъж изви гръб, очите му се изцъклиха. — Не!