— В такъв случай ми покажи телата, по дяволите! Нека насъскаме морските тюлени срещу онези, които са извършили това.

— И най-после да се освободиш от отговорността.

Той кимна отсечено.

— Аз се разстройвам и полудявам от гняв, когато отвлекат американски граждани, като всеки друг, но няма да заема мястото на лошите момчета. Трябва или да ги измъкна от Афганистан, или да убедя света, че са мъртви.

— Обадих се на MI6 в Лондон, но и те още не са открили никакви следи — каза Мур. — Нито един от информаторите им в Средния изток още нищо не е изровил. Може би просто нямаме късмет.

— Няма начин. — Отпусна се на стола и взе телефона си. — Още не мога да се откажа. Джон Гарет все още ли живее в Лондон?

Мур изправи гръб.

— Гарет?

— Да. В Лондон ли живее?

— Доколкото знам.

— В такъв случай, запази ми място в полет до там през следващите няколко часа.

— Гарет няма да помогне. Спря да приема поръчки от нас преди три години. Не можеш да разчиташ и на парите. Има толкова много, че може да започне да гори банкноти.

— Кажи ми нещо, което не знам. Контрабандата очевидно носи баснословни приходи — отбеляза мрачно Фъргъсън. — Но ще приеме тази работа. Ще се погрижа. Имам нужда от него. Прекарал е години в Афганистан като дете и е запазил връзките си. И познава планините като дланта си.

— Обзалагам се, че няма да успееш да го убедиш. Дойде му до гуша от нас след Колумбия.

И кой би могъл да го обвинява, помисли си Фъргъсън. Целият сценарий се бе объркал и ЦРУ бяха принудени да изоставят Гарет, който трябваше сам да се измъкне от особено рискована ситуация. Е, може би не точно принудени. По онова време гледаха на Гарет като на лесно заменим техен член.

— Ще му направя предложение, на което няма да може да откаже.

— Какво?

— Откъде да знам, по дяволите? Ще го реша по пътя за Лондон. — Набираше номера още докато говореше. Беше се сдобил с него преди седмица, когато беше станало ясно в каква катастрофа се очертава да се превърне този случай. А намесата на Гарет може би щеше още повече да усложни нещата. Нямаше съмнение, че е смъртоносно опасен и най-ефективният сред тях, но лесно можеха да изгубят контрол над него. Още ненавършил двайсет години, Гарет вече бе наемен убиец; по-късно влезе в света на контрабандата и злоупотребите с високи технологии. Понякога, когато не му достигаха пари, приемаше поръчки от тях, но винаги държеше да има свободна воля. Изведнъж си спомни как изглеждаше Гарет, когато го видя за последен път в джунглата в Колумбия — гол до кръста, потен, с напрегнати до болка мускули и блестящи от гняв очи. Тъкмо бе разбрал, че го изоставят. По дяволите, може би дори нямаше да отговори на обаждането му.

Гарет вдигна на четвъртото позвъняване.

— Сигурно си облян в пот, Фъргъсън.

— Нещата са трудни. Искам да дойда при теб, за да ги обсъдим.

— Колко си учтив. Обикновено изискваш или изнудваш.

— Но ти винаги успяваш да отстоиш своето. Може ли да дойда?

Гарет замълча за около секунда.

— Не си ми любимец. Защо реши, че ще те приема?

— Защото отговори на обаждането ми. Защото може и да си кучи син, но не си дребнав. — Направи пауза. — И защото реших, че може би ти е скучно. Прекалено дълго живя на ръба.

Втора пауза.

— Добре, ела. Но най-вероятно ще си изгубиш времето. Не съм склонен да ти правя услуги.

— Не моля за нищо друго, освен за информация.

— Глупости. Чувал съм го и преди. — Затвори.

Фъргъсън издиша шумно и натисна бутона за край на разговора. Не осъзнаваше колко е напрегнат, откакто Гарет се съгласи да се види с него.

— Шансът е малък — каза на Мур. — Донеси ми досието на Гарет. Искам да го прочета в самолета. Трябва да намеря нещо, за което да се хвана.



— Фъргъсън идва — каза Гарет и се обърна с лице към Джак Дардън, който току-що бе излязъл на верандата. — Мисля да се върна в Лондон.

— Добре. И бездруго не си добра компания. — Дардън се настани на един от столовете на верандата. — Ще умолява ли?

— Не и ако успее да ме убеди. — Гарет стана и отиде до перилата, за да се наслади на крайбрежната ивица на Гренландия. — Мисли, че ми е скучно.

— Така е. И аз се отегчавам. Трябва да отидем до Амстердам и да ти намерим опитна курва, която да запали поне малко интерес в теб.

— Курви можеш да намериш навсякъде.

— Но на мен ми харесват холандките.

— Тогава отиди в Амстердам.

— Може би ще го направя. Не съм като теб. Обичам лесните неща. — Дардън мълча секунда — две. — Не се забърквай, Гарет. Това може да е едно голямо главоболие.

Гарет сви рамене.

— Просто ще изслушам Фъргъсън.

— Затова ли през последните два дни говори по телефона с Кариф Барук?

— Кариф е стар приятел. Прекарах четири години с него и семейството му, с племето му в планината, когато бях момче.

— Знам. И сте били винаги и във всичко заедно — от устройването на засада на руски войници до разгоряването на истински ад в Кабул. Естествено е да му се обадиш, ако имаш нужда от информация, нали?

— Любопитен съм. — Обърна се, върна се обратно до стола си и взе вестника, на чиято първа страница бяха снимките на Емили Хъдсън и Джоел Леви. — Не ми харесват пъзели, които имат липсващи части. Извикват раздразнението ми.

— И това е всичко?

— Не. — Сведе поглед към снимката на Емили Хъдсън. — Понякога наистина ми идва до гуша. Господ ми е свидетел, знам, че в живота няма абсолютно никаква справедливост. Погледни ме. Аз съм егоистичен кучи син още откакто съм излязъл от майчината утроба. Но ето ме сега, живея в охолство, защото съм се борил със зъби и нокти и съм научил всички улични номера на света. — Почука с пръст по снимката на Емили Хъдсън. — Изглежда, че е вършила само добри дела. Завършила училище с отличие и участвала в мисии, за да помогне на страните от Третия свят. През по-голямата част от живота си е рискувала главата си, за да запази културните артефакти от световното наследство. И за какво? За хора, които биха изстреляли куршум в нея още преди да са я погледнали. — Изкриви устни. — Вместо да получи награда, вероятно ще намери смъртта си. Ако вече не е мъртва.

— Както каза, животът не е справедлив. — Дардън наклони глава. — Но защо точно тази несправедливост те тревожи толкова много?

Гарет си задаваше същия въпрос. Не познаваше нито Хъдсън, нито Леви и сърцераздирателните истории, които пресата разпространяваше през последните две седмици, не бяха основателна причина за гнева му. Това бе поредното зверство в свят, пълен с грозотия и болка. А беше решил, че вече е имунизиран. Сви рамене.

— Може би съм имал прекалено време да мисля за това. Животът без работа също не е лесен. Свикнал съм да бъда вечно зает.

— Това ли е всичко?

— Не. — Хвърли вестника обратно на стола. — Лицето й ми харесва.



— Лицето ти отслабва — каза Стонтън. — Не се храниш. Това не ми харесва.

— Какво значение има? — отговори мрачно Емили. — Не даваш и пет пари дали съм жива, или мъртва.

— О, напротив. Работодателят ми ще се разгневи, ако умреш, преди да си ми казала къде е чукът.

Емили не отговори. Нямаше смисъл да отрича. Нямаше да я чуе.

— Тогава, значи ще се разгневи и бездруго. Не мога да ти кажа онова, което ми е неизвестно. Какво чудовище би ти платило, за да свършиш тази работа? Кой е той?

— Имам си делова етика. Няма да бъде честно да ти съобщя името му.

— Името му е Сатана.

Стонтън се засмя тихо.

— Няма да му кажа, че проявяваш такова неуважение към него. Може и да се обиди. — После усмивката му изчезна. — Не, състоянието ти въобще не ми харесва. — Покри я с одеялото й. — Трябва да ти е топло. Навън продължава да вали сняг. И не спиш. Вече не плачеш, не викаш, не ме молиш да пощадя бедния ти приятел. Но пък от него не остана кой знае какво за пощада, нали?

— Да — прошепна Емили. — И нека Бог те изпрати в ада.

— Това не са никак мили думи, Емили. Искам днес да хапнеш нещо. Ако не го направиш, ще намеря нов начин да измъчвам Леви.

— Не би могъл да го нараниш повече.

— Знаеш, че не е така. Гледала си ме как го измъчвам. Минаха само две седмици. Няколко изгаряния, няколко части на тялото… Наслаждава ли се на гледката вчера, Емили?

— Да се наслаждавам? — повтори тя, като че ли не вярваше на ушите си. — Та ти изгори очите му, копеле!

— Помниш значи?

— Разбира се, че помня.

— Нищо друго?

Тя го гледаше объркана.

— Какво?

— Забелязах, че паметта ти блокира определени моменти. Както например един вчера.

— Ти, кучи сине!

— Ето, вече показваш дух. Изяж храната си. Искам да си добре и силна, когато отново те заведа в колибата на Леви. — Изправи се. — Двайсет минути, Емили.

Тя затвори очи. Отчаяно й се искаше да заплаче. Но той беше прав; сълзите вече не искаха да дойдат. Бе плакала прекалено много, удавена в ужас, безпомощност и вина.

Но не бе приключило. Стонтън винаги държеше на думата си. Щеше да намери начин да я накаже, като измъчва онова, което бе останало от Джоел Леви.