Айрис Йохансен - Четвъртият амулет

Емили гледаше как хората му изхвърлят, без ни най-малко да ги е грижа, артефактите от камиона. Трепна, когато една ваза се счупи.

— Кажи ми какво търсиш. Няма нужда да чупиш всичко.

— Колко предано си вършиш работата. Пазиш, защитаваш…

— Точно така. — Трябваше да измисли как да се измъкнат. Ситуацията бе прекалено опасна и нямаше право на грешки. — Нека запазя поне останалите артефакти. Кажи ми какво искаш.

— Ще го направя, ако не намерим онова, което търсим. — Извика: — Борг?

— Не е тук, Стонтън. — Нисък, широкоплещест мъж с оредяваща кафява коса скочи на земята и направи знак и на другите мъже да напуснат камиона. — Помислих, че може да е във вазата, но не беше и там.

— Вижте, нямаше нищо ценно в музея — каза Емили. — Ако някой ви е казал обратното, излъгал ви е.

— Казаха ми, че има нещо изключително ценно, а моите източници са надеждни. — Поклати глава. — Което означава, че ти лъжеш.

— Нямам причина да лъжа. Казах ти, заповедите ни гласят да изоставим артефактите, ако нещо заплашва хората. Какво търсиш?

Той наклони глава и започна да изучава изражението й.

— Чукът на Зелов.

— Какво?

— Може би името не ти подсказва нищо. Но съм сигурен, че ще разпознаеш съкровището, скрито в дръжката. Ти си експерт по руски артефакти.

— Не знаем за какво говориш — намеси се Джоел. — В музея нямаше инструменти. И със сигурност такива с кухи дръжки.

— Въобще ли нямаше инструменти?

— Имаше. Градински, в мазето. Явно са ги използвали — каза Емили. — Отиди да ги провериш.

— Ще го направя — каза Стонтън. — Много ми помогна. Впечатлен съм.

— Тогава остави Джоел да си тръгне. Няма нужда да държиш и двама ни за заложници.

Джоел изруга.

— Няма начин.

— Идеята не му се нрави — каза Стонтън. — Нито пък на мен. — Усмихна се. — Но ми харесва идеята да се измъкнем оттук. Времето ни изтича. — Извърна се. — Ще повикам хеликоптера. Доведи ги.

Борг се приближаваше към тях. Емили се напрегна. Подписваше смъртната си присъда, ако отидеше, където и да е с тези убийци. Нямаше избор. Трябваше да предприеме нещо. Хвърли се на земята и посегна към оръжието.

— О, не, кучко! — Борг се обърна рязко и я удари с карабината си в слепоочието.

Мрак.

— Събуди се. Ставам нетърпелив.

Емили се опита да отвори очи, но болката беше прекалено силна.

— Събуди се! — Някой я подхвана под мишниците и я облегна на стената.

Отвори очи.

— Така е по-добре. — Пред нея стоеше Стонтън. — Реших, че се преструваш на припаднала. Изгубихме доста време, така че е по-добре да се залавяме за работа. Работодателят ми иска отговори и никак не е доволен от мен.

Австралийски акцент, заплашителни думи.

Мъртвите тела на Дон и Ал до камиона.

Споменът я върна в съзнание. Погледът й се спря на лицето на Стонтън.

— Ти си ги убил.

— Вече говорихме по този въпрос. Започваш да ме отегчаваш. — Поклати глава. — И… Изгубих достатъчно време, защото си толкова глупава да се опиташ да си върнеш оръжието. Мразя да чакам.

Тя се огледа. Стори й се, че се намира в колиба.

— Къде съм?

— В планината. Всъщност доста близо до лагера на моите добри приятели, които някога плячкосваха и плашеха хората в района.

— Бандитите.

— Да. Макар че Шафир Али се смята за земевладелец. За нещастие, правителството не е съгласно с него. Методите му са прекалено варварски според тях.

— В такъв случай, мога да разбера защо го смяташ за приятел. Защо не накара него и хората му да ограбят камиона ни?

— Не можех да им се доверя. Те свършиха своята работа.

— Убийствата?

— Не, това бях аз, но, разбира се, трябва да отдам дължимото и на приятелите си.

— Или пък да ги обвиниш. Не мислиш, че ООН ще стоят със скръстени ръце, нали?

— Не, но тази страна е варварска в още много отношения. Цивилизованият свят невинаги знае как да се справи с варварите, а ООН са толкова цивилизовани, че ми се повдига от тях. Тук от векове има бандити, които рушат и убиват. И справедливостта застига много малко от тях, защото познават планината като пръстите си. — Усмихна се. — Не искам да те разочаровам, но никой няма да дойде и да те спаси.

— Ти ще си разочарованият. Хора от Западния свят не могат да изчезнат просто така, безследно.

— Ще рискувам.

— Защо? Лудост е, че… — Млъкна, завладяна от страх. — Къде е Джоел? Какво си направил с него?

— Още нищо. В съседната колиба е. Реших, че така е по-удобно.

— По-удобно за какво?

— Да убедя теб. — Клекна до нея и я стисна силно за гърлото. — И него.

— Не ме докосвай. — Навлажни устни. — Казах ти, че нямам онова, което търсиш. Надникна ли в мазето на музея?

— Да, претърсихме го веднага. Сред инструментите, а те всички бяха руско производство, нямаше чук. — Ръката му се сключи още по-силно около гърлото й. — Липса, която бие на очи, не мислиш ли?

— Реших, че са градински инструменти. Изглеждаха използвани. Нямаше нищо ценно в музея. Сигурно грешиш.

— Възможно е. Но работодателят ми смята, че чукът е бил там преди твоето пристигане. Каза, че е абсолютно сигурен в това. Което ме задължава и аз да съм абсолютно сигурен. Каза да проверя всяка възможност… щателно.

— Ние не знаем нищо за никакъв чук.

— Ще трябва да ме убедиш. — Приближи се още повече до нея, сините му очи блестяха. — А е много трудно да бъда убеден.

— Използвай детектор на лъжата. Дай ми наркотика на истината.

— Има начини да бъдат излъгани. Аз съм старомоден. Вярвам, че традиционните методи са най-добри. — Гласът му беше тих. — Да ти кажа ли какво ще направя? Ще взема приятеля ти Джоел Леви и ще му причиня такава болка, каквато не можеш да си представиш. Когато решиш, че е понесъл достатъчно, кажи ми онова, което ме интересува.

Паника.

— Какви големи очи имаш — каза Стонтън. — Уплашена си. Да имаш властта да сложиш край на чужда болка, е ужасна отговорност, нали? Кажи ми сега каквото искам да знам и кошмарът няма дори да започне.

— Защо Джоел? — запита тя с дрезгав глас. — Защо не аз?

— И твоят ред ще дойде. Но мисля, че така ще има много по-силен ефект. Освен това, отдавна съм открил, че измъчването на жени има и странични ефекти. По някаква причина, то се смята за отвратително и настройва всички против теб. Изглежда несправедливо, нали? Сексистко. Ако успееш да се освободиш, ще бъда преследван безмилостно. Не, ще ми кажеш къде е, след като няколко дни убеждавам Леви.

— Не мога да ти кажа — извика тя, агонизираща от мъка. — Не знам нищо.

— Почти ти повярвах. Но трябва да съм сигурен. — Изправи се. — Сега ще отида в колибата на Леви. Борг ме чака. Не се опитвай да избягаш. Отвън има охрана, а лагерът на моите приятели бандитите е съвсем наблизо. — Извади мачете от калъфа, препасан през кръста му. — Мисля да започна с пръстите му. Ще чуеш писъците му.

— Не го прави. Няма никакъв смисъл в това. Той не знае нищо. Аз също. Моля те.

— Молиш ме?

— Да — каза тя несигурно. — Не го наранявай.

Той я гледаше втренчено.

— Чувствата ти са така силни. Усещанията също. Каква наслада ще ми достави да те пречупя. Молбите винаги са удовлетворителни, но понякога не са достатъчни. — Тръгна към вратата. — Ако ще проявяваш твърдоглавие, играта скоро ще загрубее. И тогава ще те накарам да гледаш.

— Но ние нищо не знаем!

Мили Боже! Паниката я заля. Беше истински кошмар. Как можеше да го спре? Как би могла да го убеди? Защо копелето не искаше да й повярва? Може би блъфираше. Може би просто искаше да я изплаши.

И тогава чу първия вик.