Айрис Йохансен - Четвъртият амулет

Дарлов, Афганистан

— Това е краят. — Джоел Леви отстъпи крачка назад от камиона и въздъхна със задоволство. — А сега, можем ли вече да изчезваме оттук, Емили? Тези облаци никак не ми харесват. Последното, от което имаме нужда, е да попаднем в силна буря и пътуването ни да се превърне в загуба на време.

— Не е загуба на време — каза Емили Хъдсън и дръпна ципа на якето си. Но Джоел беше прав. Температурата бе спаднала значително през последния час, а въздухът щипеше. — Не открихме нещо ново, но онези артефакти си струват. Трябва да ги спасим, защото означават много за този народ и тази страна.

— Запази лекцията си за класа си в университета — каза Джоел. — Аз знам само, че изминахме целия път през планината, за да дойдем в този малък музей, от който като че ли никой не се интересува. И нищо чудно. Повечето от артефактите тук са само на по стотина години.

— А ти искаш да откриеш меча на Александър Велики или нова версия на Библията. — Емили направи гримаса. — И не ти изнасям лекция. Да не ме мислиш за луда? Знам, че ще бъде безнадеждно. Не знам как си получил доктората си. Ти не си учен, а бъдещ Индиана Джоунс.

— Ти просто завиждаш — усмихна се широко Джоел. — Защото също искаш да бъдеш Индиана Джоунс, но ти пречат многото работа с документация и силното чувство за отговорност. Те ти пречат да се радваш на живота. Не е трябвало да приемаш тази работа, Емили.

Тя сви рамене.

— Все някой трябва да я свърши.

— И от ООН не искаха да платят достатъчно на никого другиго, че да си рискува живота. — След което се поправи. — Като теб. След тази работа ще си отида у дома, ще водя заседнал живот и ще започна да пиша мемоарите си.

— Нито един издател няма да ги купи. Та ти си само на двайсет и седем.

— Но остарях през последните пет години, през които работих с теб. Ще полежа известно време, а после Спилбърг ще купи книгата ми и ще я превърне във филм.

— Желая ти късмет.

Джоел непрекъснато заплашваше, че ще напусне, но никога не го правеше. Беше умен и начетен, но прекалено нетърпелив за университетска работа и освен това обичаше да пътува. Работата с Емили със сигурност му осигуряваше достатъчно пътуване. ООН го изпращаше в най-горещите точки по света, за да прави каталози, да потвърждава данни и да премества музейни експонати в специални центрове за съхранение, където се пазеха, докато не станеше безопасно тези културни ценности да се върнат по домовете си. Джоел не само имаше докторска степен по археология и антични предмети, но владееше иврит и няколко други езика от Близкия изток, с което беше незаменим за Емили.

— Но ако се прибереш у дома си, Маги ще те принуди да се ожениш за нея.

Той трепна.

— Може би ще приема още някоя задача, върху която ще работим двамата.

— Това ли е последният товар, Емили? — Ал Търнър подаде глава през прозореца на шофьорското място. — По-добре да тръгнем веднага. Струва ми се, че ще завали сняг.

— Заобиколена съм със синоптици — каза Емили и тръгна обратно към музея. — Да, това е, Ал. Вие с Дон можете да тръгвате. А ние с Джоел ще огледаме за последно, след което ще ви последваме с другия камион.

— Не се бавете — посъветва я Ал. — Повярвай ми, не искате лошото време да ви задържи в планината. Знам, ООН ни увериха, че районът е прочистен от бандити, но са грешали и преди.

Никой не знаеше това по-добре от Емили. Двамата с Джоел едва не бяха взривени в Багдад, след като военните ги бяха уверили, че районът около музея е обезопасен. Джоел се кълнеше, че ООН притискат военните да правят прибързани заключения. Артефактите в онзи музей бяха безценни и от ООН не искаха да бъдат повредени в резултат на враждебни действия. Това щеше да бъде неудобно.

Но в музея бе поставена умело замаскирана бомба и не само че имаше изгубени съкровища, но Емили се озова във военната болница в Германия със сътресение на мозъка. Сега, също като Джоел, тя не вярваше на никакви доклади за мир в района.

— Досега всичко бе спокойно. А и току-що ми се обадиха, че военният ни ескорт почти е пристигнал.

Ал смръщи вежди.

— Трябваше да са тук преди часове. Трябваше да се срещнат с нас още преди да сме влезли в зоната.

— И аз така им казах. Но спрели, за да отстранят мина в едно от близките села. Вероятно ще ги срещнеш недалеч. — Махна с ръка. — Тръгвай, Ал. Ще се видим в Кабул.

Загледа как камионът се спуска по хълма, а после вдигна поглед към планината Хинду Куш на север. Великолепна планина, по чиито стръмни пътеки са минавали Александър Македонски, руски нашественици и местни разбойници. Върховете й винаги изглеждаха заплашителни, но с тези буреносни облаци, кръжащи над тях, наистина не предвещаваха нищо добро. Обърна се към Джоел.

— Да се върнем да погледнем пак в мазето. Бързахме толкова много, че нямах възможност да проверя дали в стените нямаше дупки, където уредникът да е скрил разни неща.

Той я последва обратно в сградата.

— Но защо би оставил нещо ценно, след като е можел да го вземе със себе си?

— Възможно е да е взел всичко. В доклада се казваше, че е убит от бандити в опит да се измъкне от района. Но знаеш, намирали сме скрити артефакти и преди. — Не беше нещо необичайно служителите на музеите да крадат артефакти, а после да обвиняват военните сили за загубата им. — Хайде. Може би ще намерим Свещения Граал.

— Не е вероятно. — Той огледа празните витрини на изложбената зала на първия етаж. — Не открихме нищо ценно. Евтино, много евтино. Не мога да си представя дори защо им е този музей тук. Та това е само малко село в долината, което на практика е изоставено заради честите набези на бандитите.

Това бе озадачило и Емили. Районът бе открит наскоро за Обединените нации, след като цяла година в него бяха вилнели бандити и талибани. Беше странно още, че музеят изглеждаше недокоснат от насилието, но може би наистина бе по-странно самото му съществуване тук.

— Казаха ми, че е субсидиран от Аман Немид, член на Националния съвет, роден в това село. Много се гордее с него. Той е помолил да ни изпратят, за да го спасим.

— Да спасим какво? Мисля, че уредникът би сметнал и стар плакат на „Казабланка“ за съкровище на изкуството.

— Да. И аз обичам този филм. — Тя вече тичаше надолу по стълбите. — Знам, че съм сантиментална глупачка.

— Да — каза той и я последва. — Имаш нужда от някой, който да те връща в реалния свят. Не мога да разбера защо не си цинична, като се има предвид с каква работа се занимаваш.

Тя повдигна вежди.

— Искаш да кажеш, че не съм? Какво признание, и то от твоята уста!

— Е, трябва да те държа в напрежение. Нямаше да мога да работя с теб, ако не успявах.

— Но аз съм цинична — каза тя тихо. — Просто не мога да позволя на подозренията да ме отровят. По тази земя крачат какви ли не негодници, но има също и добри хора. Предполагам, че ако гледам право напред, към целта, може би няма да виждам заобикалящата ме грозота. — Усмихна се и му хвърли поглед през рамо. — Освен това, добрата компания помага да преглътнеш доста неща. А ти си такава в седемдесет процента от времето.

— Деветдесет.

— Осемдесет и пет.

Оглеждаше тъмното мазе. То явно се използваше за склад, както бе и в повечето музеи, но оттук бяха изнесли всичко, което бе възможно да бъде класифицирано като артефакт.

В ъгъла бяха захвърлени ръждясали земеделски инструменти, но не бяха на повече от двайсет години и вероятно ги използваха за градината отзад. Няколкото дървени щайги, струпани до стената, вече бяха претърсени и бе преценено, че не си струва да бъдат транспортирани.

— Ти провери онази стена. Аз ще проверя тази. Ако видиш пукнатини или удебеления, които биха могли да прикриват тайни отделения, извикай ме.

— Знам каква е процедурата. — Джоел тръгна към стената и запали фенерчето си. — Но няма да открием нищо тук. Откажи се, Емили.

— Рейтингът ти току-що спадна с пет точки. Пази тишина и просто огледай. — Не можеше да обвини Джоел, че не иска да губи повече време тук. Всичко се бе объркало още от пристигането им в Афганистан. Предполагаше се, че ще ги изпратят отново в Ирак, но ето, че бяха отклонени към Кабул. После и грешката с военния ескорт и когато пристигнаха тук, музеят бе изоставен, а предполагаемите артефакти имаха толкова нищожна стойност, че бяха истинско разочарование. Е, тя можеше единствено да си свърши работата и да се надява, че следващата й задача ще бъде по-приятна. Включи собственото си фенерче.

— Аз също искам да се измъкна оттук. Но трябва да съм сигурна, че не съм пропуснала нещо.

— Да, шефе — каза Джоел. — Трябва само да ти кажа, че обмислям рейтинга и качествата ти.

— Ще го преживея. — Обходи стените с лъча на фенерчето, после започна да ги опипва с пръсти. — Ще гледам отново „Казабланка“, като се върна в града, и може би ще си спомня, че на света все пак има мъже, готови на саможертва.

— От това боли. Нима не свърших работата ти по документацията, когато беше болна от грип в Чевнов? Бих казал, че онова беше огромна саможертва.

— Направи го само защото искаше да ме изнудваш до края на кариерата ми. — Това бе лъжа. Джоел бе грижовен към нея като майка — към детето си. Беше й намерил добър лекар и бе свършил сам работата в Чевнов. Никой не би могъл да й бъде по-добър приятел от Джоел. Щеше да бъде съкрушена и в личен, и в професионален план, ако го загубеше. — Провери стените.