Хенри се усмихва:

– Не се съмнявам в това. Тя знае за моето предопределение още от раждането ми.

Двамата Станли се изправят на крака и невъоръженият слуга налива вино за Хенри, а после – за господаря си. Хенри взема чашата, сложена най-далече от онази, която му предлагат, и сяда на една пейка до огнището.

– Колко души имате под свое командване? – пита той Станли без заобикалки.

По-възрастният мъж взема чаша вино.

– Около три хиляди души под мое командване; брат ми има още хиляда.

Хенри успява да запази невъзмутимо изражение при новината за армия, два пъти по-голяма от неговата.

– А кога ще се присъедините към мен?

– Кога ще се срещнете с краля?

– На юг ли се е отправил той? – Хенри отговаря на въпроса със свой собствен въпрос.

– Тръгна от Нотингам днес. Повика ме да се присъединя към него. Моят син ми пише, че ще отговаря с живота си, ако не отида.

Хенри кимва.

– Тогава той ще ни нападне след... Кога? Преди да е изтекла седмицата?

Двамата Станли не коментират неговата липса на познания за собствената му страна.

– Може би до два дни – казва сър Уилям.

– Тогава по-добре да доведете войските си при моите, за да можем да изберем бойното поле.

– Разбира се, бихме го сторили – казва лорд Станли, – ако не беше въпросът за безопасността на сина ми.

Хенри чака.

– Ричард го държи като залог за нашата подкрепа – казва Станли. – Разбира се, заповядах му да избяга, и веднага щом той бъде в безопасност, ще изведем армията си при вашата.

– Но ако избяга, без да ви съобщи? Забавянето може да бъде сериозно...

– Няма да го направи. Той разбира. Ще ми съобщи.

– А ако не може да избяга?

– Тогава ще трябва да се присъединим към вас, и аз ще трябва да оплача сина си като смел човек, и първият от нашата фамилия, загинал, докато ви служи – казва Станли с мрачно лице.

– Ще се погрижа да му бъдат оказани почести. Ще се погрижа да бъдете възнаграден – казва припряно Хенри.

Станли се покланя.

– Той е мой син и наследник – изрича той меко.

В малката стая се възцарява мълчание. Един пън се размества в огъня, и в яркото проблясване на пламъка Хенри се вглежда в лицето на доведения си баща.

– Вашата армия е двойно по-голяма от моята – казва той откровено. – С вашата подкрепа несъмнено ще победя. Обединените ни сили ще превишават по численост Ричард. Вие държите ключа към Англия.

– Знам това – тихо казва Станли.

– Ще получите признателността ми.

Станли кимва.

– Трябва да имам думата ви, че когато се изправя на бойното поле срещу Ричард, мога да разчитам на войските ви.

– Разбира се – казва без колебание Станли. – Дадох дума на майка ви, а сега я давам на вас. Когато се озовете на бойното поле, можете да бъдете сигурен, че армията ми ще е на ваше разположение.

– А ще потеглите ли с мен към бойното поле?

Станли поклаща глава със съжаление.

– Веднага щом синът ми бъде свободен – казва той. – Имате думата ми за това. А ако битката започне, преди Джордж да успее да избяга, тогава ще се присъединя към вас и ще направя най-голямата жертва, която човек може да направи за законния си крал.

И Хенри трябва да се задоволи с това.

– Постигна ли нещо? – пита го Джаспър, когато Хенри излиза от хана и извежда коня си от окаяния заслон, за да го яхне на пътя.

Хенри прави гримаса.

– Казва, че ще влезе в битката на моя страна, но не може да се присъедини към нас, докато Ричард държи сина му. Казва, че в мига, когато лорд Стрейндж е свободен, ще дойде при нас.

Джаспър кимва, сякаш е очаквал това, и двамата продължават нататък в мълчание. Небето започва да изсветлява; това е ранната лятна зора.

– Аз ще тръгна напред – решава Джаспър. – Ще видя дали можем да те въведем в лагера, без никой да забележи.

Хенри отдръпва коня си встрани и чака, докато Джаспър подкарва в тръс към лагера. Веднага закипява трескаво оживление; очевидно вече са забелязали отсъствието на Хенри и са в паника, че е избягал. Хенри вижда Джаспър да слиза от коня си, да жестикулира, сякаш обяснява, че е обикалял наоколо. Граф Оксфорд излиза от палатката си, за да се включи в съвещанието. Хенри пришпорва коня си и поема към лагера си.

Джаспър се обръща.

– Слава Богу, че сте тук, ваша светлост! Всички се тревожехме. Вашият паж казва, че не сте спали в леглото си. Излизах да ви търся. Но тъкмо казвах на милорд Де Виър, че със сигурност имате среща с някои поддръжници, които преминават на страната на нашата кауза.

Острият поглед на сините очи на Джаспър подсказва на Хенри да потвърди тази версия.

– Всъщност, да – казва Хенри. – Не мога да ви кажа имената им засега, но бъдете сигурен, че нови и нови хора се присъединяват към нашата кауза. А новоприсъединилите се ще привлекат много мъже.

– Стотици? – пита граф Оксфорд, като оглежда набързо малката им армия, с намръщено от тревога лице.

– Хиляди, ако е рекъл Господ – казва младият Хенри Тюдор, усмихвайки се уверено.

20 август 1485

По-късно същия ден, докато армията отново е на път, а войниците тътрят крака из прахта на сухите пътища и се оплакват от горещината, Джаспър приближава бойния си кон до Хенри.

– Ваша светлост, разрешете да отсъствам – казва той.

– Какво? – Хенри се сепва и се изтръгва от някакъв унес. Той е блед, ръцете му са стиснали здраво поводите. Джаспър вижда напрежението, изписало се по младото му лице, и се пита, не за първи път, дали това момче е достатъчно силно да изпълни съдбата, която майка му е провидяла за него.

– Искам да се върна по пътя, по който дойдохме, за да подсигуря сигурни убежища по него, да се погрижа в конюшните да ни чакат готови коне. Може дори да стигна чак до крайбрежието, да наема кораб, който да ни чака...

Хенри се обръща към своя ментор:

– Нима ме оставяш?

– Синко, бих могъл да те изоставя толкова, колкото и душата си. Но искам да ти осигуря път за бягство.

– За момента, когато загубим.

– Ако загубим.

Това е горчив миг за младия мъж.

– Нямаш доверие на Станли?

– Почти никакво.

– А ако той не дойде на наша страна, ще загубим?

– Това е просто въпрос на численост – казва тихо Джаспър. – Крал Ричард има армия, навярно двойно по-голяма от нашата, а сега ние имаме около две хиляди души. Ако Станли се присъедини към нас, тогава ще имаме петхилядна армия. Тогава има вероятност да спечелим. Но ако Станли се присъедини към краля, заедно с брат си, тогава ние ще имаме армия от две хиляди души, а кралят ще има армия от седем хиляди. Ти може и да си най-храбрият от всички рицари, и най-законният крал, който някога се е раждал, но ако потеглиш на бой с две хиляди души и се изправиш пред седемхилядна армия, тогава вероятно ще загубиш.

Хенри кимва:

– Зная това. Сигурен съм, че Станли ще ми докаже верността си. Майка ми е уверена, че той ще го стори, а тя никога не е грешила.

– Съгласен съм. Но бих се чувствал по-добре, ако зная, че ще успеем да се измъкнем, в случай че нещата се объркат.

Хенри кимва:

– Ще се върнеш веднага щом можеш?

– Не бих го пропуснал за нищо на света – казва Джаспър със своята полуусмивка. – Късмет, и Бог да е с вас, ваша светлост.

Хенри кимва и се мъчи да не изпитва чувство на ужасна самота, докато човекът, който почти не се е отделял от него през двайсет и осемте години на младия му живот, обръща коня си и се отдалечава бавно, в лек галоп, на запад, към Уелс.

Когато армията на Хенри потегля на другия ден, Хенри язди начело, усмихвайки се наляво и надясно, казвайки на всички, че Джаспър е заминал да посрещне нови наемници, нова армия, и да ги доведе в Атърстоун. Уелсците и англичаните, които са постъпили като доброволци, се ободряват от това, вярвайки на младия лорд, когото са дали клетва да следват. Швейцарските офицери са безразлични – те са обучили наличните войници, и е твърде късно за допълнително обучение; по-голямата численост ще помогне, но на тях така или иначе им плащат, за да се бият, а довеждането на нови войници ще означава делба на плячката на по-малки части. Френските освободени затворници, които се бият само за да спечелят свободата си и заради шанса за плячка, бездруго не проявяват интерес. Хенри поглежда войските, усмихва се храбро и усеща ужасното им безразличие.

20 август 1485, Лестър

Графът на Нортъмбърланд, Хенри Пърси, влиза в лагера на Ричард в Лестър с армията си от три хиляди бойци. Довеждат го при Ричард, докато кралят вечеря под брокатения балдахин, в големия си стол.

– Можете да седнете; хапнете с мен – казва тихо Ричард, като посочва към един стол в долния край на масата.

При тази чест Хенри Пърси засиява и заема мястото си.

– Готов ли сте да влезете в бой утре?

Графът го изглежда стреснато.

– Утре ли?

– Защо не?

– В неделя?

– Брат ми се отправи на бой в неделята на Великден, и Бог му дари успех в битката. Да, утре.

Графът протяга ръце, така че слугата да полее пръстите му с вода и да ги избърше с кърпа. После разчупва едно безквасно хлебче и подръпва меката бяла среда на хляба в хрупкавата кора.

– Съжалявам, милорд; отне ми твърде дълго време да доведа войниците си. Няма да бъдат готови за сражение утре. Трябваше да ги водя бързо, по тежки пътища; те са изтощени и няма да са в състояние да се бият за вас.

Ричард му отправя продължителен, замислен поглед изпод тъмните си вежди.