– И ти мислиш, че не се изисква коравост за всичко това? Че няма да ми е трудно? Той стисна устни. В гърдите й се загнезди зловещо предчувствие.

– Недостатъчно трудно – заяви Дийн. – Да увеличим залога. – Извиси се застрашително над нея. – Отборът „Робилард" няма да идва във фермата, а освен това няма да ти се обажда по телефона и дори няма да ти изпраща шибани имейли. Отборът „Бейли" ще трябва всеки ден да се задоволява само с доверие. – Нагази в още по-дълбоки води, предизвиквайки я да се огъне. – Няма да знаеш къде съм, нито с кого съм. Няма дори да знаеш дали страдам по теб, дали се чукам с всяка срещната красавица, или се опитвам да измисля как да скъсам с теб. – Замълча.

Когато заговори, цялата му агресивност се бе стопила, а думите му й подействаха като ласка. – Ще имаш чувството като че ли и аз съм те изоставил, както всички останали.

Блу долови нежността му, но нямаше сили да я приеме.

– Трябва да се връщам в килията – промърмори и се извърна.

– Блу… – Той докосна рамото й.

Но тя забърза към вратата, навън в мрака. После се затича, препъвайки се в тревата, докато стигна до колата на началник Уесли. Дийн искаше всичко от нея, но в замяна не й даваше нищо. Нищо, освен сърцето си, също толкова крехко и уязвимо като нейното.

25

Отначало Блу нарисува серия с цигански фургони – някои скътани в скрити пещери, други, пътуващи по черни пътища към белеещи се в далечината минарета и позлатени църковни куполи. После премина на гледки от птичи поглед на омагьосани села с тесни извити улички, по които гордо пристъпваха бели коне, и сгушени къщурки с тухлени комини, върху някои от които бе кацнала палава фея, решила да отдъхне.

Рисуваше като обезумяла, едва успяваше да завърши една картина и започваше друга. Не спеше, почти не хапваше. Готовите картини криеше в един шкаф.

– И ти също като Райли захлупваш запаленото светило със съд – заяви Нита на Блу една неделна сутрин, надвиквайки шума в „Барн Грил", два месеца след като Дийн се бе върнал в Чикаго. – Докато не намериш кураж да покажеш на хората картините си, смятай, че си изгубила уважението ми.

– Е, сега няма да мога да мигна цяла нощ – отвърна Блу заядливо. – И не се преструвайте, че никой не ги е видял. Зная, че изпратихте на Дийн копия от снимките, които ме накарахте да направя.

– Още не мога да повярвам, че той и родителите му продадоха историята на живота си на онзи мръсен жълт парцал. Едва не получих инфаркт, когато видях челното заглавие: „Футболна звезда – дете на любовта на Джак Пейтриът!". Смятам, че би трябвало да имат повече достойнство.

– Онзи мръсен жълт парцал им предложи най-високия хонорар – изтъкна младата жена. – А вие сте абонирана за него от години.

– Това няма значение – изсумтя Нита недоволно. Статията се появи в пресата през втората седмица на август, последвана от съвместно телевизионно интервю на Дийн, Джак и Ейприл. Ейприл сподели с Блу, че Дийн бил решил да разкрие толкова грижливо пазената тайна за своя произход в деня на празненството по случай рождения ден на Нита. Джак бил толкова потресен, че направо изгубил дар слово. Тримата решили да продадат историята на този, който плати най-много, а с получените пари да основат семеен фонд в подкрепа на организации, които помагат на така наречените „трудни деца" да си намерят постоянни семейства. Само Райли била против. Тя искала парите да се дадат на няколко кучешки приюта.

Блу редовно говореше с тях по телефона – с всички, освен с Дийн. Ейприл не споделяше много информация за сина си, а Блу не смееше да я попита.

Нита подръпна рубиновата висулка на обицата си.

– Ако питаш мен, целият свят е откачил. Вчера на паркинга пред новата книжарница имаше четири коли с каравани. Докато се усетим, и на всеки ъгъл ще има „Макдоналдс"! И още не проумявам защо каза на онези свраки от женския клуб на Гарисън, че от сега нататък, ако искат, могат да провеждат сбирките си в моята къща.

– Аз пък не проумявам как така вие двете с онази ужасна Гладис Прейдър – жена, която мразехте и в червата – сега сте първи приятелки. Макар че някои биха го нарекли вещерско сборище.

Нита всмукна толкова силно, че Блу сериозно се изплаши да не си глътне предния зъб. Тим Тейлър изникна изневиделица до масата им.

– Мачът започва. Да видим дали „Старс" най-сетне ще спечелят. – Посочи към големия екран на телевизора, инсталиран в салона на „Барн Грил", за да могат в неделните следобеди всички да гледат мачовете с участието на „Старс". – Този път се опитвай да не си затваряш очите, когато Дийн центрира топката. Приличаш на някоя глезла.

– Я си гледай работата – сряза го Блу.

Тя въздъхна, отпусна глава на рамото на Нита и остана така няколко минути.

– Няма да издържа още дълго – пророни толкова тихо накрая, че само Нита я чу. Възрастната жена я потупа по ръката, докосна леко бузата й с възлестото кокалче на показалеца, сетне я ръгна в ребрата.

– Изправи рамене, че ще се изгърбиш.


***


През октомври играта на Дийн се подобри, но не и настроението му. Късчетата информация, която успяваше да измъкне от Нита, не бяха обнадеждаващи. Блу все още беше в Гарисън, но никой не знаеше докога. А онези блестящи приказни картини на цигански фургони и далечни места, които видя на снимките, изпратени му от Нита, го тревожеха не по-малко. Първоначалната буря в медиите за роднинството на Дийн и Джак Пейтриът започна постепенно да стихва. Поне един член от семейството му присъстваше на всеки мач, в зависимост от работния график и училищните занятия. Но колкото и да ги обичаше, празнотата в душата му ставаше все по-дълбока. С всеки изминал ден Блу като че ли все повече се отдалечаваше от него. Повече от десетина пъти вдигаше телефона, за да й се обади, но така и не го направи. Блу имаше номера му и тя беше тази, която трябваше да докаже нещо, не той. Трябваше сама да се справи.

И тогава, в една дъждовна понеделнишка сутрин в края на октомври, Дийн отвори „Чикаго Сънтаймс" и всичката кръв се отдръпна от лицето му. Почти цялата страница бе заета от голяма цветна снимка – беше в любимия си клуб „Уогьруъркс", в компанията на една моделка, с която излизаше миналата година. В едната си ръка държеше бутилка, с другата я прегръщаше плътно през кръста, а устните им бяха слети в целувка.

Текстът под снимката гласеше:

Дийн Робилард и бившето му гадже, моделът Али Трийбоу, се радваха на компанията си миналата седмица вУотъруъркс. Сега, когато двамата отново са заедно, дали куотърбекът на "Старс" най-после е решил да се раздели с титлата си "Най-желаният ерген на Чикаго"?

Ушите му забучаха оглушително. Точно това чакаше Блу. Трескаво протегна ръка към телефона и събори чашата със сутрешното кафе, забравил за твърдото си решение да й даде време да остане насаме и да помисли. Но Блу не вдигна. Започна да изпраща есемеси. Отново никакъв отговор. Позвъни на Нита. Тя беше абонирана за всички чикагски вестници, затова Дийн бе сигурен, че Блу ще види снимката, но и с Нита не успя да се свърже. След час трябваше да присъства на сутрешната понеделнишка среща в централата на „Старс". Вместо това скочи в колата и потегли с бясна скорост към летище "0'Хеър". По пътя най-сетне надникна в душата си и осъзна горчивата истина.

Блу не беше единствената комплексирана личност в тази връзка. Със своята войнственост и заядливост тя държеше хората на разстояние, също както той с неизчерпаемата си приветливост. И двете средства бяха еднакво ефективни. Той бе заявил, че не й вярва, но сега това му се струваше като клинчене и бягство от отговорност. Може и да беше най-безстрашният на футболното игрище, но в житейската игра се изявяваше като жалък страхливец. Винаги бягаше по тъча, толкова се страхуваше да не се покаже неудачник, че доброволно сядаше на резервната скамейка, вместо да изиграе мача до края. Трябваше да я доведе в Чикаго. По-добре да рискува връзката им да се провали, отколкото да се скатае и да подвие опашка. Отдавна трябваше да порасне и да поеме отговорност за действията си.

Заради снежната буря в Тенеси полетът му бе отменен и когато най-после стигна до Нашвил, беше вече късен следобед, студен и дъждовен. Нае кола и потегли към Гарисън. По пътя видя паднали клони на дървета и камиони с аварийни екипи, ремонтиращи прекъснатите електропроводи. Най-после зави по разкаляния път, водещ към фермата. Въпреки оголените дървета, мократа кафява трева на пасищата и бунтуващия му се стомах, Дийн имаше чувството, че се завръща у дома. Когато видя светлините в прозорците на дневната, за пръв път, откакто прочете сутрешния вестник, пое свободно дъх.

Остави колата близо до обора и изтича в дъжда до страничната врата. Беше заключена и той отключи със своя ключ.

– Блу? – Изрита мокрите обувки, но не свали палтото, докато се движеше из мразовитата къща.

До мивката не се виждаха мръсни чинии, нито отворени кутии с крекери върху барплота. Цареше безупречна чистота. Побиха го студени тръпки. Къщата изглеждаше необитаема.

– Блу! – Насочи се към дневната, но се оказа, че светлината, която бе видял от прозорците, идва от лампа с таймер. – Блу! – Хукна нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, но преди да стигне до спалнята, знаеше какво ще завари.

Тя си беше отишла. Дрехите й не бяха в гардероба му. Чекмеджетата на скрина, където държеше бельото и тениските, бяха празни. Върху сапунерката в банята, явно отдавна неизползвана, лежеше сапун, все още в опаковката, а всички тоалетни принадлежности в аптечното шкафче бяха негови. Нита бе споменала, че Блу работи в спалнята, за да използва светлината от ъгловите прозорци, но наоколо не се виждаше дори тубичка боя.

Дийн се спусна на долния етаж. В бързината да си тръгне тя бе забравила суитшърта си и една книга в дневната, но дори йогурта с вишни, който винаги държеше в хладилника, сега липсваше. Младият мъж остана дълго в дневната, втренчил невиждащ поглед в проблясващия в мрака екран на телевизора. Беше хвърлил зара и бе загубил.