Мобилният му иззвъня. Така и не бе успял да свали палтото и сега извади телефона от джоба. Ейприл се обаждаше, за да провери как е. Тревогата в гласа й го сломи окончателно и Дийн подпря чело с ръка.

– Тя не е тук, мамо – изрече с треперещ глас. – Избягала е.

Най-после заспа на дивана, докато по телевизията вървеше някакво шоу по Кю Ви Си. Събуди се на следващата сутрин със схванат врат и с киселини в стомаха. Къщата все още бе студена, а дъждът барабанеше по покрива. Залитайки, Дийн се дотътри до кухнята и си свари кафе. Горещата течност изгори хранопровода му.

Животът му се простираше като пустиня пред него. Обратният път до летището всяваше единствено ужас в душата му. Безкрайни километри, през които нямаше за какво друго да мисли, освен да брои грешките си. „Старс" щяха да играят в неделя със „Стийлърс". Трябваше да изгледа видеозаписите на мачовете, да изработи стратегия, но всичко това му се струваше толкова безсмислено и ненужно.

Застави се да си вземе душ, но не събра сили да се избръсне. От огледалото го гледаха две пусти очи. Това лято бе намерил семейството си, но сега бе изгубил своята сродна душа. Уви една кърпа около кръста и се повлече унило в спалнята.

По средата на леглото седеше Блу със скръстени крака.

Дийн се препъна в килима.

– Здравей – рече тя тихо.

Коленете му омекнаха. Толкова отдавна не я бе виждал, че бе забравил колко е красива. Няколко тъмни непокорни кичура галеха ъгълчетата на светлозелените й очи. Беше облечена с къса зелена блузка, тип „прегърни ме", и джинси, обгръщащи плътно тесните й бедра. Върху килима до кревата се виждаха чифт тъмнозелени „балеринки". Вместо да изглежда съсипана, тя се взираше прехласнато в него, а усмивката й бе почти срамежлива. Все едно гръм го порази. След всичките терзания и мъки, през които бе преминал, тя дори не беше видяла снимката. Може би заради снежната буря вестниците не са били доставени. Но защо тогава се е изнесла от къщата?

– Ти обади ли се, че ще идваш? – попита тя.

– Аз… ъ… изпратих няколко есемеса. – Повече от десетина.

– Забравила съм си мобилния – обясни тя и го изгледа изпитателно.

Той искаше да я целува, докато повече не може да диша, но нещо го възпираше. Не още. Може би никога.

– Къде са вещите ти? Блу наклони глава.

– Какво искащ да кажеш?

– Къде са ти дрехите? Боите? – Без да се усети, повиши глас. – Къде е онзи лосион, който използваш? Къде е проклетият йогурт? Къде е всичко това?

Блу го изгледа, сякаш бе полудял.

– Из цялата къща.

– Не, няма ги!

Тя изпъна непохватно крака.

– Напоследък рисувам в малката къща. Сега работя с маслени бои, а не с акрилни. Ако рисувам тук, няма да мога да заспя от изпаренията.

– Защо не ми каза? – О, господи, той крещеше. Опита се да се успокои. – Тук няма никаква храна!

– Храня се в малката къща, за да не се налага да тичам до тук всеки път, когато огладнея. Дийн пое малко въздух, за да успокои бушуващия във вените му адреналин.

– Ами дрехите ти? Всички са изчезнали.

– Не, не са – отвърна тя, все още недоумяваща. – Преместих ги в стаята на Райли. Не можех да спя тук без теб. Хайде, давай, смей се.

Младият мъж отпусна ръце.

– Повярвай ми, в момента изобщо не ми е до смях. – Трябваше да бъде сигурен. – Да не би да си престанала да се къпеш? Изобщо не си използвала душа ми.

Блу пусна краката си на пода и смръщи вежди.

– Втората баня е по-близо. Добре ли си? Започваш да ме плашиш.

Изобщо не му бе хрумнало да провери другите бани или да отиде до малката къща. Беше видял само това, което очакваше да намери – една жена, на която не можеше да разчита, но от тях двамата той се бе оказал ненадеждният, този, който се боеше да рискува и да повярва в любовта, независимо дали щеше да се провали, или не. Опита се да прегрупира силите си и да мине в ново настъпление.

– А ти къде беше?

– Ходих до Атланта. Нита постоянно ме тормози за картините ми и аз открих там един невероятен търговец, който… – Тя млъкна. – По-късно ще ти разкажа. Резерва ли си? Затова ли е всичко? Как са могли да го направят? – избухна младата жена възмутено. – Какво от това, че през септември не игра много добре? Оттогава си в страхотна форма.

– Не съм резерва. – Дийн прокара ръка през влажната си коса. В спалнята беше дяволски студено, целият бе настръхнал, а още нищо не бе изяснено помежду им. – Трябва да ти кажа нещо, но ми обещай, че ще ме изслушаш, преди да се разбеснееш.

– О, господи, имаш тумор в мозъка! – ахна Блу. – През цялото това време, докато стоя свряна тук…

– Нямам тумор в мозъка! – отрече Дийн разпалено и се гмурна в дълбокото. – Във вчерашния вестник има една моя снимка. Направена е миналата седмица, на благотворителна вечер за събиране на средства за онкологични изследвания.

Тя кимна.

– Нита ми я показа, когато отидох да я навестя.

– Вече си я видяла?

– Да. – Блу продължаваше да се кокори насреща му, сякаш той беше напълно откачил. Дийн пристъпи към нея.

– Видяла си снимката във вчерашния „Сън Таймс"? Онази, на която целувам друга жена? Изражението й най-после се помрачи.

– И коя е тя, между другото? Не е зле да й сритам задника.

Може би беше получил твърде много удари по главата, защото сега му се зави свят и се наложи да приседне на ръба на леглото.

– Нита беше възмутена, повярвай ми. – Блу махна с ръка и закрачи из стаята. – При все че започна да те харесва, тя все още смята, че всички мъже са мръсници.

– А ти не смяташ ли?

– Не всички мъже са мръсници, но не ме карай да си припомням Монти Загубеняка. Знаеш ли, че той имаше наглостта да ми се обади и…

– Не ми пука за Монти! – Дийн скочи от леглото. – Искам да ти обясня за онази снимка!

– Обяснявай тогава – кимна Блу с леко раздразнение.

Дийн нищо не разбираше. Нали тъкмо тя се събуждаше всяка сутрин, обзета от страх, че ще бъде изоставена? Той пристегна възела на кърпата, която заплашваше всеки миг да се свлече от кръста му. Стоях на бара, когато тя дойде при мен. Миналата година излизахме няколко пъти, но между нас нямаше нищо сериозно. Беше пияна и ми се хвърли на врата. Буквално. Дори я подхванах, за да не падне.

– Трябвало е да я оставиш да падне. Хората изобщо не уважават личното ти пространство. Безразличието й вече започваше да го дразни.

– Позволих й да ме целуне. И не я отблъснах.

– Разбирам. Не си искал да я засрамваш. Наоколо е имало и други хора и…

– Точно така. Нейните приятели, моите приятели, цяла тайфа непознати зяпачи и онзи проклет фотограф. Но веднага щом успях да се отскубна от нея, я дръпнах настрани и й обясних съвсем сериозно, че нямам никакви чувства към нея. Забравих за цялата случка до момента, в който вчера видях вестника. Опитах се да ти се обадя, но…

Тя го изгледа изпитателно и лицето й доби каменно изражение.

– Не си се метнал на самолета, за да долетиш дотук само защото си помислил, че ще избягам заради подобна глупост, нали?

– Но аз целувах друга жена.

– Помислил си, че ще изчезна! Помислил си го! Заради тъпата снимка. След всичко, което изтърпях, за да ти докажа, че можеш да разчиташ на мен! – Очите й мятаха светлозелени мълнии. – Ти си пълен идиот! – Блу изхвърча от спалнята.

Дийн не можеше да повярва на случващото се. Ако той беше видял Блу да целува друг мъж, щеше да разпердушини целия свят. Хукна след нея по коридора, а заради мократа кърпа с всяка изминала минута му ставаше все по-студено.

– Да не би да ми казваш, че не си се ядосала или разтревожила – нито за минута – че може би ти изневерявам?

– Не! – Тя заслиза по стълбите, но се спря и се извърна рязко. – Наистина ли очакваш да изпадам в истерия всеки път, когато някоя жена се хвърли на шията ти? Защото, ако е така, то аз ще съм пълна развалина, преди меденият ни месец да е свършил. Макар че ако подобни сцени се разиграват пред очите ми…

Младият мъж застина.

– Да не би току-що да ми предложи брак? Блу настръхна.

– Да не би това да е проблем за теб?

Таблото с резултатите светна и той вдигна ръка, сякаш искаше да поздрави света с победата си.

– Господи, колко те обичам!

– Не съм впечатлена. – Тя затрополи сърдито надолу по стълбите. – Как така аз ти вярвам безусловно, а след всичко, през което преминах… промених целия си живот заради теб! – ти продължаваш да не ми вярваш?

Благоразумието му подсказваше, че сега не е най-подходящият момент да й напомня за миналото. Макар че тя имаше право. Имаше право за всичко и той трябваше да й разкаже какво бе осъзнал за себе си, макар и не точно сега. Заслиза след нея.

– Може би защото… аз съм един неуверен в себе си кретен и за мое нещастие, твърде красив?

– Бинго. – Блу се спря до закачалката. – Дадох ти твърде много власт в тази връзка. Очевидно трябва да поема нещата в свои ръце.

– Може би ще започнеш, като се съблечеш? – Веждите й се събраха в права линия на челото.

Явно нямаше да му се размине толкова лесно, затова Дийн побърза да смени тактиката. – Между другото, откъде се взеха тези дрехи?

– Ейприл ми ги поръчва по каталог. Тя знае, че аз няма да си направя труда. – Блу тръсна глава и къдриците й се разлюляха. – Сега съм твърде ядосана – твърде бясна! – за да се събличам гола.

– Разбирам. Наложи ти се да изтърпиш доста от мен. – Обгърна го усещане за пълен покой, обезпокоявано единствено от набъбналата твърда мъжественост, която дори леденостудената кърпа не можеше да усмири. – Разкажи ми за Атланта, скъпа.

Мъдър ход от негова страна, защото тя тутакси забрави, че той беше неуверен, оглупял от любов идиот.

– О, Дийн, беше невероятно! Той е най-уважаваният и влиятелен търговец в целия Юг. Нита не ме оставяше на мира за картините и накрая толкова ме вбеси, че му изпратих няколко снимки. Той ми се обади на следващия ден и настоя да му покажа всичко.