Младата жена закърши ръце.

– Не съм откраднала огърлицата на Нита. Диванът люлка отново изскърца.

– Никога не съм го и помислял.

– Нито някой друг, включително и Нита.

Едната му ръка бе отпусната върху облегалката на дивана.

– Вече загубих бройката на всичките ти конституционни права, които те са нарушили. Можеш да ги съдиш.

– Нита знае, че няма да го направя. – Тя пристъпи към малката масичка от ковано желязо до дивана.

– Ако бях на твое място, щях да ги съдя.

– Защото не се чувстваш толкова близък с местните хора, колкото аз. Хладнокръвието му се пропука.

– Ако ги чувстваш толкова близки, защо бягаш?

– Защото…

– Именно, няма нужда да продължаваш. – Той остави рязко чашата върху масата. – Бягаш от всичко, което не ти е безразлично.

Тя дори нямаше сили да се защити.

– Прав си, аз съм страхливка. – Мразеше да се чувства толкова уязвима, но това беше Дийн, а тя го бе наранила. – Истината е, че през всички тези години много добри хора бяха загрижени за мен.

– И всички са се разделили с теб. Да, зная.

Съдейки по изражението му, явно не му пукаше. Тя грабна чашата от ръката му, отпи голяма глътка и се задави. Дийн никога не я бе виждал да пие нещо по-силно от бира, а това беше уиски.

Той стана и запали новата подова лампа на верандата, сякаш не желаеше да стои сам с нея на тъмно. Наболата му брада надвишаваше с почти два сантиметра модната тенденция, косата му бе сплескана от едната страна, а върху ръката му се мъдреше петно от боя, но все още можеше да позира за реклама на „Енд Зоун".

– Изненадан съм, че са те пуснали – отбеляза младият мъж. -

Чух, че смятат да те държат до другата седмица, когато Нита ще подпише всички документи за градския план.

– Всъщност не са ме освободили. Може да се каже, че избягах. Дийн се оживи.

– Какво означава това?

– Смятам, че началник Уесли няма да забележи, ако върна колата му до края на дежурството. Между нас да си остане, но в този участък цари пълен хаос. Направо разпасана работа.

Той издърпа чашата от ръката й.

– Не само си избягала от ареста, но и си отмъкнала полицейската патрулка?

– Не съм толкова глупава. Взех личния автомобил на шефа. Буик луцерн. При това назаем, не съм го отмъкнала.

– Без да му кажеш – изтъкна той и отпи от уискито.

– Сигурна съм, че няма да има нищо против – отвърна Блу. В гърдите й отново се надигна обидата от последните дни. Пльосна се в плетения стол от ракита, поставен срещу дивана. – Много ти благодаря, задето си счупи краката да платиш гаранцията ми – додаде саркастично.

– Гаранцията ти е петдесет хиляди долара – изрече той с безизразна физиономия.

– Плащаш почти толкова за козметиката си за коса.

– Да, между другото, плащам толкова за застраховка преди всеки полет – промълви Дийн и отново се настани на дивана.

– Смяташе да заминеш утре за Чикаго, без да се видиш с мен, така ли? Щеше да ме оставиш да гния в тъмницата.

– Едва ли може да се каже, че „гниеш" – отбеляза Дийн и се облегна на възглавниците. – Дочух, че вчера сутринта началник Уесли те е преотстъпил на местния пенсионерски клуб „Златна старост", за да проведеш урок по живопис с маслени бои.

– Това е част от програмата му за намиране на работа на бивши затворници – обясни Блу и сключи ръце в скута си. – Ти се радваш, че ме арестуваха, нали?

Той отпи още една глътка, като че ли обмисляше въпроса й.

– В крайна сметка това няма голямо значение, нали? Ако Нита не те беше натопила за пореден път, досега вече щеше да си изчезнала от тук.

– Искаше ми се поне… да дойдеш да ме видиш.

– По време на последния ни разговор ти съвсем ясно ми даде да разбера какви са чувствата ти.

– И ти позволи на такава дреболия да те спре? – Гласът й пресекна.

– Защо си тук, Блу? – попита младият мъж уморено. – За да забиеш ножа още малко по-надълбоко?

– За такава ли ме мислиш?

– Предполагам, че си направила това, което си сметнала за нужно. Сега аз правя съвсем същото.

Тя подпря с крака дивана люлка.

– Едва ли е особено изненадващо, че имам малки проблеми с доверието към околните.

– Имаш проблеми с доверието. Проблеми с творчеството. Проблеми с фалшивия непукизъм. Да не говорим за проблемите ти с модата. – Дийн изви насмешливо устни. – Не, почакай. Това е част от фалшивия ти непукизъм.

– Точно когато началник Уесли ме арестува, се канех да обърна колата! – възкликна Блу.

– Да бе, как ли пък не!

– Истина е. – Нито за миг не й бе хрумвало, че той може да не й повярва. – Ти беше прав. За онова, което ми каза на уличката зад къщата на Нита. – Тя пое дълбоко дъх. – Аз те обичам.

– Ъхъ. – Ледените кубчета издрънчаха, когато пресуши чашата.

– Обичам те. Наистина.

– Тогава защо звучиш така, сякаш всеки миг ще си изповръщаш червата?

– Ами все още не съм свикнала с мисълта. – Обичаше Дийн Робилард и трябваше да направи този ужасяващ скок в бездната. – Напоследък имах доста време, за да размишлявам, и… – Устата й беше толкова пресъхнала, че думите излизаха с мъка. – Ще дойда с теб в Чикаго. Ще поживеем заедно. Ще видим как ще се получи.

Възцари се мъртвешка тишина. Младата жена започна да се изнервя.

– Предложението вече не е в сила – промълви той тихо.

– Изминаха само четири дни!

– Ти не си единствената, която е имала време да размишлява.

– Знаех си, че ще стане така. Точно това повтарям от самото начало. – Блу стана. – За теб не бях нищо повече, освен ново развлечение.

– Току-що доказа, че съм прав. Именно заради това ти нямам доверие. Ръцете я засърбяха да го халоса с нещо по-тежко по главата.

– Как така ми нямаш доверие? Та аз съм най-надеждният човек на света! Попитай приятелите ми.

– Приятели, с които говориш само по телефона, защото не се задържаш в един и същи град с тях повече от няколко месеца.

– Но нали току-що ти казах, че ще дойда с теб в Чикаго?

– Не само ти се нуждаеш от стабилност и надеждност. Аз твърде дълго чаках истинската любов. И понятие нямам защо това се оказа именно ти. Предполагам, че Господ е решил да се пошегува с мен. Но ето какво ще ти кажа. Нямам намерение да се събуждам всяка сутрин и да гадая дали още си с мен. Призля й.

– Тогава какво ще правим? Дийн я изгледа с твърд поглед.

– Ти ми кажи.

– Вече го направих. Ще започнем с Чикаго.

– На теб ще ти хареса, нали? – Прозвуча почти презрително. – Ти направо разцъфтяваш на нови места. Проблемът е, че не можеш да пуснеш корени, дори самата мисъл за това те ужасява.

Беше уцелил в десетката.

Дийн се изправи.

– Да кажем, че заминем за Чикаго. Аз те представям на приятелите ми. Прекарваме си страхотно. Смеем се. Спорим. Любим се. Минава един месец. После… – Сви рамене.

– А след това едно прекрасно утро се събуждаш и мен ме няма.

– По време на сезона често отсъствам. Представи се как ще ти се отрази това. А и жените? Те се хвърлят на шията на всеки, който е с футболен екип. А какво ще направиш, когато откриеш следи от червило върху яката на ризата ми?

– Мисля, че ще го преживея, стига да не е върху боксерките ти „Енд Зоун". Дийн дори не се усмихна.

– Ти май не разбираш, Блу. Жените постоянно ме преследват, а не ми е в характера да ги отпращам, без поне да им се усмихна или да им кажа колко харесвам косата или очите им, или да им направя някакъв шибан комплимент, защото това ги кара да се чувстват добре, както и мен самия, защото така съм устроен.

Колко обичаше този мъж.

– Никога не бих ти изневерил. – Той се взря настойчиво в нея. – Верността също е част от характера ми. Но как ще можеш да повярваш в това, когато все още си нащрек и чакаш доказателство, че не те обичам – че съм като всички останали, които са те отхвърляли? А не мога да следя всяка своя стъпка, всяка изречена дума от страх да не ме напуснеш. Ти не си единствената, която носи белези в душата си.

Неоспоримата му логика я изплаши.

– Трябва да заслужа място в „отбора Робилард"? Това ли имаш предвид? Очакваше Дийн да отрече, ала той не го стори.

– Да, предполагам, че е точно така.

През цялото си детство Блу се бе опитвала да докаже, че е достойна за любовта на другите хора, и винаги се беше проваляла. И сега той изискваше от нея същото. Негодуванието я задави. Искаше й се да го прати по дяволите, но нещо в изражението му я възпря. Поразителна неувереност и уязвимост в един мъж, който имаше всичко. В този момент Блу осъзна какво трябва да направи. Може би щеше да се получи, а може би не. Може би този път сърдечната мъка щеше да бъде много по-силна.

– Ще остана тук.

Дийн наклони глава, сякаш не бе чул добре.

– Отборът „Бейли" ще остане точно тук – повтори младата жена. – Във фермата. Сама. – Мислите й препускаха. – Ти дори няма да идваш. Няма да се видим до… – прехвърли наум по-значимите дати – до Деня на благодарността. – Ако все още съм тук. Ако ти все още ме искаш, преглътна мъчително. – Ще гледам как листата на дърветата пожълтяват, ще рисувам, ще натяквам на Нита за това, което ми стори. Може би ще помогна на Сил да отвори новия си магазин за подаръци или… – Гласът й секна. – Нека бъдем честни… Може да се паникьосам и да офейкам.

– Смяташ да останеш във фермата?

Наистина ли смяташе? Тя кимна нервно. Беше длъжна да го направи заради тях, но най-вече заради себе си. Беше уморена от безцелността на собственото си съществуване, ужасяваше се от личността, в която можеше да се превърне, ако продължи да живее по този начин – самотна жена, без пристан и близки, чийто свят се побираше в багажника на една кола.

– Ще се опитам.

– Ще се опиташ? – Гласът му я прониза като нож.

– Какво искаш от мен? – извика изтерзаната жена. Стоманеният мъж вирна брадичка.

– Искам да бъдеш толкова корава, на каквато се преструваш.