Майка ми пристъпва напред и поднася кесията злато. Крал Едуард я поема и я претегля в дланта си, а след това целува въодушевено майка ми по двете бузи.

— Вие сте много щедри — казва той. — И няма да забравя подкрепата ви.

Погледът му се плъзва покрай нея към мен, застанала при сестрите си, и всички заедно правим реверанс. Когато се изправям, той все още ме гледа и в един миг цялата глъчка на армията, конете и строяващите се мъже, секва и сякаш сме само аз и той, сами, в целия свят. Без да помисля какво правя, сякаш той ме е повикал без думи, правя една крачка към него, а после още една, подминавам баща ми и майка ми и заставам лице в лице с него, толкова близо, че ако пожелае, може да ме целуне.

— Не мога да спя — изрича той толкова тихо, че само аз го чувам. — Не мога да спя. Не мога да спя. Не мога да спя.

— Нито пък аз.

— Нито вие?

— Не.

— Наистина ли?

— Да.

Той въздиша дълбоко, сякаш от облекчение.

— Любов ли е това тогава?

— Предполагам.

— Не мога да ям.

— И аз.

— Не мога да мисля за нищо друго, освен за вас. Не мога да продължавам така и миг повече; не мога да вляза в битка така. Оглупях от любов. Луд съм по вас, като момче. Не мога да живея без вас, не искам да живея без вас. Каквото и да ми струва.

Усещам как цветът нахлува като горещина в бузите ми, и за пръв път от дни чувствам, че се усмихвам.

— Не мога да мисля за нищо друго, освен за вас — прошепвам. — За нищо. Мислех, че съм болна.

Пръстенът с форма на коронка тежи в джоба ми, диадемата опъва косата ми, но аз стоя, без да си давам сметка за нищо, без да виждам нищо освен него, без да чувствам нищо освен топлия му дъх върху бузата си, и без да долавям мириса на нищо освен мириса на коня му, кожата на седлото, и неговата миризма: подправки, розова вода, пот.

— Луд съм по вас — казва той.

Усещам как устните ми се извиват нагоре в усмивка, когато най-после го поглеждам в лицето.

— И аз по вас — казвам тихо. — Наистина.

— Тогава омъжете се за мен.

— Какво?

— Омъжете се за мен. Няма какво друго да се направи.

Надавам лек, нервен смях:

— Шегувате се с мен.

— Говоря сериозно. Мисля, че ще умра, ако не мога да ви имам. Ще се омъжите ли за мен?

— Да — прошепвам.

— Утре сутринта ще пристигна рано. Омъжете се за мен утре сутринта в малкия параклис в имението ви. Ще доведа дворцовия си свещеник, вие доведете свидетели. Изберете някого, на когото можете да се доверите. За известно време това ще трябва да се пази в тайна. Искате ли?

— Да.

За първи път кралят се усмихва — топъл лъч, който се разпростира по красивото му, широко лице.

— Мили Боже, бих могъл да ви взема в обятията си още сега.

— Утре — прошепвам.

— В девет сутринта — казва той, а после се обръща към баща ми.

— Можем ли да ви предложим нещо освежаващо? — пита баща ми, като премества поглед от пламналото ми и зачервено лице към усмихнатия крал.

— Не, но ако позволите, ще вечерям с вас утре — отвръща кралят. — Ще ловувам наблизо, и се надявам да имам добър ден — той се покланя на майка ми и на мен, отривисто отдава чест на сестрите и братовчедките ми и ловко се мята на седлото. — Строявайте се — нарежда на мъжете. — Походът е кратък и за добра кауза, а когато спрете, ви чака вечеря. Бъдете ми верни и аз ще ви бъда добър господар. Никога не съм губил битка, така че с мен ще бъдете в безопасност. Ще ви отведа до голяма плячка и ще ви върна благополучно вкъщи.

Точно това трябваше да им каже. Те веднага придобиват по-бодри изражения и тръгват бавно към тила на строя, сестрите ми размахват белите напъпили рози, тръбачите дават сигнал и цялата армия отново потегля напред. Кралят ми кимва, без да се усмихва, и аз вдигам ръка за сбогом.

— Утре — прошепвам, докато си отива.

* * *

Съмнявам се в него, дори докато нареждам на пажа на майка ми да стане рано сутринта и да дойде в параклиса, за да изпее един псалм. Съмнявам се в него, дори когато отивам при майка ми и ѝ съобщавам, че сам кралят на Англия е казал, че иска да се ожени за мен тайно, и я моля да ми стане свидетелка заедно с почетната си дама Катрин. Съмнявам се в него, когато стоя, облечена в най-хубавата си синя рокля, в студения утринен въздух на малкия параклис. Съмнявам се в него чак до момента, в който чувам бързите му крачки нагоре по късата пътека към параклиса, докато усещам ръката му около талията си, и целувката му — върху устните си, и го чувам да казва на свещеника: „Венчайте ни, отче. Бързам.“

Момчето изпява псалма, а свещеникът изрича думите. Давам брачния си обет и кралят дава своя. Смътно виждам възторженото лице на майка ми и цветовете на прозореца от рисувано стъкло, които хвърлят дъга в краката ни, върху каменния под на параклиса.

После свещеникът казва:

— А пръстенът?

— Пръстен ли? — възкликва кралят. — Аз съм истински глупак! Забравих. Нямам пръстен, който да ви дам — той се обръща към майка ми: — ваше благородие, можете ли да ми заемете пръстен?

— О, но аз имам — казвам аз, почти изненадана от себе си. — Имам един тук! — измъквам от джоба си пръстена, който съм вадила така бавно и така търпеливо от водата; пръстена с формата на короната на Англия, който се появи с водна магия, за да сбъдне най-съкровеното ми желание, и сам кралят на Англия го слага на пръста ми като венчална халка. И ето че ставам негова съпруга.

Както и кралица на Англия — или поне кралица на Англия от династията Йорк.

Ръката на краля обгръща здраво талията ми, докато момчето пее заключителната молитва за душите на дарителите, после той се обръща към майка ми и пита:

— Ваша светлост? Къде мога да отведа моята невяста?

Майка ми се усмихва и му дава един ключ.

— Има една ловна хижа край реката — тя се обръща към мен. — Ривър Лодж. Накарах да я приготвят за вас.

Той кимва, бързо ме извежда от малкия параклис и ме качва върху едрия си ловен кон. Качва се зад мен и усещам как ръцете му ме обвиват здраво, когато хваща юздите. Движим се в бавен ход покрай речния бряг и когато се облягам назад, чувствам как бие сърцето му. Виждаме малката хижа през дърветата. От комина ѝ се вие дим. Той скача от коня, повдига ме и отвежда животното до обора зад къщата, докато аз отварям вратата. Това е скромна хижа с огън в огнището, кана сватбен ейл и две чаши върху дървената маса, две столчета, на които ще седнем, за да изядем хляба, сиренето и месото, и голямо дървено легло, застлано с най-хубавите ленени чаршафи. Стаята притъмнява, когато той се появява на прага, привеждайки се под ниските греди, за да не си удари главата.

— Ваша светлост… — подхващам, а после се поправям: — Милорд. Съпруже.

— Съпруго — казва той с едва сдържано задоволство. — В леглото.

* * *

Утринното слънце, което грееше толкова ярко върху гредите и варосания таван, когато си легнахме, облива стаята в златиста светлина в късния следобед, когато той ми казва:

— Благодаря на Небесната Владичица, че баща ти ме покани на вечеря. Омаломощен съм и умирам от глад. Пусни ме да стана от леглото, вещице такава.

— Предложих ти хляб и сирене преди два часа — отбелязвам, — но ти не ми позволи да извървя трите крачки до масата, за да ти ги донеса.

— Бях зает — казва той и ме притегля обратно към голото си рамо. При мириса му и допира на кожата му усещам как страстта ми към него се надига отново и започваме да се движим заедно. Когато се отпускаме назад, стаята е порозовяла от залеза и той се измъква от леглото.

— Трябва да се измия — казва той. — Да ти донеса ли кана вода от двора?

Главата му докосва тавана: тялото му е съвършено. Оглеждам го със задоволство, сякаш съм търговец на коне, попаднал на красив жребец. Той е висок и строен, мускулите му — твърди, гърдите — широки, а плещите — яки. Усмихва ми се и сърцето ми се изпълва с обич към него.

— Изглеждаш така, сякаш се каниш да ме изядеш — казва той.

— Да — отвръщам. — Не знам как да утоля желанието си към теб. Мисля, че ще трябва да те държа в плен тук и да те ям на малки порции, ден след ден.

— Ако аз те държах в плен, щях да те погълна на една лакома хапка — засмива се той. — Но няма да те пусна да излезеш, докато не заченеш.

— О! — сега ме осенява най-възхитителната мисъл. — О, ще те даря със синове, и те ще бъдат принцове.

— Ти ще бъдеш майка на краля на Англия, и майка на династията Йорк, която ще управлява вечно, ако е рекъл Господ.

— Амин — изричам набожно, без да усещам и намек за безпокойство. — Дано Бог те върне благополучно при мен след твоята битка.

— Аз винаги побеждавам — уверява ме той. — Бъди спокойна, Елизабет. Няма да загина на бойното поле.

— И ще бъда кралица — казвам и за първи път разбирам, истински разбирам, че ако той се завърне от битката и Хенри умре, тогава този млад мъж ще бъде безспорният крал на Англия, а аз — първа дама в страната.

* * *

След вечеря новият ми съпруг се сбогува с баща ми и се приготвя да потегли за Нортхамптън. Пажът му е дошъл в конюшнята, нахранил е и е напоил конете, и ги държи готови пред вратата.

— Ще се върна утре вечер — казва кралят. — Трябва да видя войниците си и да събера армията си през деня. Но по здрач ще бъда при теб.

— Ела в ловната хижа — прошепвам. — А аз ще те чакам там с приготвена вечеря като добра съпруга.

— Утре вечер — обещава той. После се обръща към баща ми и майка ми и им благодари за гостоприемството, кимва в отговор, когато му се покланят, и си тръгва.

— Негова светлост е много внимателен към теб — отбелязва баща ми. — Не позволявай да ти се замае главата.