Ричард не е глупак — той знаеше, че това ще се случи веднага щом зимните бури утихнат. Той е в големия си замък в Нотингам, в центъра на Англия: свиква своите запасняци, призовава своите лордове, подготвен за предизвикателството, което знаеше, че ще дойде тази година, както щеше да дойде и миналата година, ако не беше дъждът, който Елизабет и аз призовахме, за да задържим Бъкингам извън Лондон и далече от моето момче.

Тази година Хенри идва с попътен вятър: ще трябва да посрещнем тази битка. Момчето Тюдор е от рода Ланкастър и това е последната битка във войната на братовчедите. Не се съмнявам, че Йорк ще спечели, както винаги. Уорик вече го няма — дори дъщерите му Ан и Изабел са мъртви — не е останал велик военачалник от рода Ланкастър. Само Джаспър Тюдор и синът на Маргарет Боуфорт се изправят срещу Ричард в цялата му власт, начело на всички войници на Англия. И Ричард, и Хенри нямат наследници. И двамата знаят, че те сами са въплъщение на собствената си кауза. Всеки от двамата знае, че на войната ще се сложи край със смъртта на другия. Виждала съм много битки по свое време като съпруга и вдовица в Англия, но никога — толкова ясно очертана като тази. Предвиждам кратка и жестока битка, а в края ѝ — един мъртвец, а короната на Англия и ръката на дъщеря ми — като награда за победителя.

И очаквам да видя как Маргарет Боуфорт облича черни одежди, в траур за смъртта на сина си.

Нейната скръб ще бъде началото на нов живот за мен и моите близки. Мисля, че най-сетне мога да повикам сина си Ричард. Мисля, че е време.

* * *

Чакам да задействам тази част от плана си вече от две години, още откакто трябваше да отпратя момчето си. Пиша на сър Едуард Брамптън, предан привърженик на Йорк, виден търговец, светски човек, а понякога и пират. Определено не е човек, който се бои от някой дребен риск, и изпитва наслада от авантюрите.

Той пристига в същия ден, когато готвачката забързано и неясно съобщава новината, че Хенри Тюдор е слязъл на суша. Вятърът е изтласкал корабите на Тюдор на брега към Милфорд Хейвън и той настъпва през Уелс, събирайки войници под знамето си. Ричард набира войници и потегля от Нотингам. Страната е отново във война и всичко може да се случи.

— Отново тревожни времена — казва ми сър Едуард с изискан тон. Срещам се с него далече от къщата, на бреговете на реката. Китка върби ни закрива от пътеката, която минава наблизо. Конят на сър Едуард и моят дружески хрупат ниската трева, докато ние стоим и двамата — загледани да видим потрепването на кафява пъстърва в бистрата вода. Права съм да крия присъствието ни: сър Едуард е впечатляващ мъж, скъпо облечен, чернокос. Винаги е бил мой фаворит, кръщелник на моя съпруг Едуард, който подкрепи покръстването му от еврейската в християнската вяра. Винаги е обичал Едуард като свой кръстник, и съм готова да му поверя живота си или нещо по-скъпоценно от самия живот. Доверих му се, когато командваше кораба, с който замина Ричард, и му се доверявам сега, когато се надявам, че ще го доведе обратно.

— Времена, които, смятам, може да се окажат добри за мен и моите близки — отбелязвам аз.

— Аз съм на вашите услуги — казва той. — А вниманието на страната е толкова отвлечено от свикването на войските, та смятам, че мога да направя за вас всичко, без да ме забележат.

— Знам — усмихвам му се. — Не забравям, че ми услужихте веднъж преди, когато на борда на кораба си отведохте едно момче във Фландрия.

— Какво мога да направя за вас този път?

— Можете да идете в град Турне, във Фландрия — казвам. — При моста Сен Жан. Тамошният пазач на шлюза се казва Жан Уербек.

Той кимва, съхранявайки името в паметта си.

— И какво ще намеря там? — пита той с много нисък глас.

Едва съумявам да изрека тайната, която съм премълчавала толкова дълго.

— Ще намерите моя син — казвам. — Моя син Ричард. Ще го намерите и ще ми го доведете.

Сериозното му лице се вдига към мен, кафявите му очи блестят.

— Безопасно ли е да се върне? Ще бъде ли възстановен на трона на баща си? — пита ме той. — Значи сте се споразумели с крал Ричард и синът на Едуард ще стане крал на свой ред?

— Ако е рекъл Господ — казвам. — Да.

* * *

Мелузина, жената, която не можела да забрави своята стихия — водата — оставила своите синове при съпруга си, и си отишла с дъщерите си. Момчетата пораснали и станали мъже, херцози на Бургундия, владетели на християнския свят. Момичетата наследили Зрението на майка си и нейните познания за неизвестни неща. Тя не видяла съпруга си никога повече, никога не престанала да тъгува за него; но в смъртния си час той я чул да пее за него. Тогава разбрал, както тя знаела винаги, че няма значение дали една съпруга е наполовина риба, дали един съпруг е изцяло смъртен. Ако има достатъчно любов, тогава нищо — нито природата, нито дори самата смърт — може да застане между двама души, които се обичат.

 * * *

Полунощ е, уреченото време, и аз чувам тихото почукване на кухненската врата, и слизам, заслонила свещта си с длан, за да отворя вратата. Огънят хвърля топъл отблясък над кухнята: слугите спят в сламата в ъглите на стаята. Кучето вдига глава, когато минавам край него, но никой друг не ме вижда.

Нощта е топла, тихо е, свещта не потрепва, когато отварям вратата и спирам, когато виждам едър мъж и момче, единайсетгодишно момче, застанали на прага.

— Влезте — казвам тихо. Въвеждам ги в къщата, нагоре по дървените стъпала до личната си стая, където лампите са запалени и огънят гори ярко, а в чашите чака налято вино.

После се обръщам, с треперещи ръце свалям свещта, и поглеждам момчето, което сър Едуард Брамптън ми е довел.

— Това ти ли си? Наистина ли си ти? — прошепвам.

Той е пораснал, главата му стига до рамото ми, но бих го познала навсякъде заради косата — бронзова на цвят като тази на баща му, и очите му с цвят на лешник. Запазил е познатата си крива усмивка и момчешкия навик да свежда глава. Когато посягам към него, той се сгушва в прегръдките ми, сякаш все още е моето малко момче, вторият ми син, моето дългоочаквано момче, което се роди в мир и изобилие и винаги си мислеше, че светът е лесно място за живеене.

Подушвам го, сякаш съм майка-котка, намерила изгубеното си котенце. Кожата му има същия мирис. Косата му има аромата на нечия друга помада, а от дрехите му лъха мирис на сол от пътуването, но кожата на врата и зад ушите му има мириса на моето момче, моето бебе. Навсякъде бих познала, че това е моето момче.

— Моето момче — изричам и усещам как сърцето ми прелива от обич към него. — Моето момче — повтарям. — Моят Ричард.

Той обвива ръце около кръста ми и ме прегръща здраво.

— Бях на разни кораби, бях къде ли не, мога да говоря три езика — казва той приглушено, с лице, притиснато към рамото ми.

— Моето момче.

— Сега не е толкова лошо. Отначало беше странно. Научих музика и реторика. Мога да свиря на лютня доста добре. Написах песен за теб.

— Моето момче.

— Наричат ме Пиер. Това е Питър на английски. Казват ми Пъркин на галено — той се отдръпва назад и се вглежда в лицето ми. — Ти как ще ме наричаш?

Поклащам глава. Не мога да говоря.

— Засега почитаемата ти майка ще те нарича Пиер — постановява сър Едуард откъм огнището, където се топли. — Все още не си получил обратно онова, което е твое по право. Засега трябва да запазиш името, под което си живял в Турне.

Ричард кимва. Виждам, че самоличността му е станала за него като дреха: научил се е да я облича и съблича. Мисля си за човека, който ме накара да изпратя този малък принц в изгнание, накара го да се укрива в дома на лодкар и го принуди да ходи на училище като бедно момче, и си мисля, че никога няма да му простя, който и да е той. Проклятието ми тежи върху него и първородните му синове ще умрат, и аз няма да изпитвам угризения.

— Ще ви оставя насаме — казва сър Едуард тактично.

Той се оттегля в стаята си и аз сядам в стола си до огъня, а моето момче придърпва едно ниско столче и сяда до мен, като от време на време се обляга на краката ми, за да мога да го милвам по косата, а от време на време се обръща да ми обясни нещо. Говорим за отсъствието му, за това какво е научил, докато е бил далече от мен. Не е водил живот на принц с кралска кръв, но са му дали добро образование — на сестрата на Едуард, Маргарет, може да се разчита за това. Тя е изпратила пари на монасите като издръжка за едно бедно момче; изтъкнала, че трябва да му се преподават латински и право, история и насоки на управлението. Заръчала е да го запознаят с географията и границите на познатия свят, а — спомняйки си за брат ми Антъни — е заръчала да го обучат и в аритметиката и арабските науки, и във философията на древните.

— А нейна светлост лейди Маргарет казва, че когато стана по-голям, ще се върна в Англия и ще се възкача на бащиния си трон — казва ми моето момче. — Тя казва, че други мъже са чакали по-дълго и с по-лоши шансове от мен. Казва ми да погледна Хенри Тюдор, който си мисли, че има шанс сега — Хенри Тюдор, който трябвало да избяга от Англия, когато бил по-малък от мен, а сега се връща с армия!

— Той е прекарал цял живот в изгнание. Дай Боже това да не се случи с теб.

— Ще видим ли битката? — пита той жадно.

Усмихвам се.

— Не, бойното поле не е място за едно момче. Но когато Ричард победи и потегли към Лондон, ние ще се присъединим към него и сестрите ти.

— И тогава мога да се върна у дома? Ще се върна ли в двора? И ще бъда ли с теб завинаги?

— Да — казвам. — Да. Ще бъдем отново заедно, както е редно да бъде.

Посягам и нежно отмятам перчема светла коса от очите му. Той въздъхва и отпуска шава на скута ми. За миг сме съвсем неподвижни. Чувам как старата къща скърца около нас, докато се готви за нощта, и някъде навън в тъмнината буха кукумявка.