Ако някой от двамата ти синове е укрит и ти е известно местонахождението му, сега можеш спокойно да изпратиш да го доведат. Ще го направя свой наследник, докато Елизабет ми роди син.

Ще се оженя за Елизабет по любов, но съм сигурен, че можеш да видиш, че това е решение на всичките ни трудности. Надявам се на одобрението ти, но ще действам при всички положения.

Оставам твой любящ роднина, Крал Ричард

Прочитам писмото два пъти и успявам да се усмихна мрачно на безчестния му начин на изразяване. Мисля си, че „решение на всичките ни трудности“ е хитър начин да опише едно кърваво отмъщение, което погуби брат ми и сина ми Грей и което ме накара да подбудя бунт срещу него и да прокълна ръката, с която държи меча. Но Ричард е Йорк — те приемат победата като нещо, което им се полага — и тези предложения са добри за мен и близките ми. Ако синът ми Ричард може да се върне благополучно у дома и отново да бъде принц в двора на сестра си, ще съм постигнала всичко, което се зарекох да си върна, а брат ми и синът ми няма да са загинали напразно.

Хвърлям поглед надолу по масата към Елизабет. Тя е порозовяла, а очите ѝ са пълни с лъскави сълзи.

— Брак ли ти предлага? — питам я.

— Кълне се, че ме обича. Казва, че му липсвам. Иска да се върна в двора. Кани те да дойдеш с мен. Иска всички да узнаят, че ще бъда негова съпруга. Казва, че кралица Ан е готова да се оттегли.

Кимвам.

— Няма да отида, докато тя е там — казвам. — А ти можеш да се върнеш в двора, но трябва да се държиш по-дискретно. Дори ако кралицата ти каже да се разхождаш с него, трябва да вземаш придружителка. И не бива да сядаш на нейното място.

Тя се кани да ме прекъсне, но аз вдигам ръка:

— Наистина, Елизабет, не искам да те сочат като негова любовница, особено ако се надяваш да бъдеш негова съпруга.

— Но аз го обичам — казва тя простичко, сякаш единствено това има значение.

Поглеждам я и знам, че изражението ми е сурово.

— Можеш да го обичаш — казвам. — Но ако искаш да се ожени за теб и да те направи своя кралица, ще трябва да направиш нещо повече, не просто да обичаш.

Тя притиска писмото му до сърцето си.

— Той ме обича.

— Може и да те обича, но няма да се ожени за теб, ако за теб се носят слухове. Никоя жена не успява да стане кралица на Англия просто защото е обичлива. Ще трябва да си изиграеш картите правилно.

Тя си поема дъх. Дъщеря ми не е глупачка и е Йорк до мозъка на костите.

— Кажи ми какво трябва да направя — казва тя.

Февруари 1485 г.

Сбогувам се с дъщерите си в един мрачен февруарски ден и гледам как тяхната стража поема в тръс през мъглата, която се вихри около нас през целия ден. Изгубват се от поглед след броени мигове, сякаш са изчезнали в облак, във вода, и тропотът на копитата заглъхва, а после утихва напълно.

Къщата ми се струва много празна без по-големите момичета. И отдадена на мъката си по тях, откривам, че мислите и молитвите ми се насочват към моите момчета, към мъртвото ми бебе Джордж, изгубеното ми момче Едуард и отсъстващия ми син Ричард. Не съм получила никаква вест за Едуард, откакто отиде в Тауър, и от Ричард след първото писмо, когато той ми съобщи, че се справя добре и отговаря на името Питър.

Въпреки собствената си предпазливост, въпреки собствените си страхове започвам да се надявам. Започвам да мисля, че ако крал Ричард се ожени за Елизабет и я направи своя кралица, аз ще бъда приета отново в двора, ще заема мястото си като нейна светлост, майката на кралицата. Ще се уверя, че Ричард е достоен за доверие, и тогава ще повикам сина си.

Ако Ричард остане верен на думата си и го посочи за свой наследник, ние ще бъдем възстановени: синът ми — на мястото, което е роден да заеме, дъщеря ми — като кралица на Англия. Няма да стане точно както си мислехме Едуард и аз, когато имахме Уелски принц и Йоркски херцог и си мислехме, като млади глупаци, че ще живеем вечно. Но изходът ще е достатъчно добър. Ако Елизабет успее да се омъжи по любов и да бъде кралица на Англия, ако синът ми може да бъде крал след Ричард, тогава изходът ще се е оказал достатъчно добър.

Когато отида в двора и се сдобия с влияние, ще възложа на хора да намерят тялото на сина ми, независимо дали е под удобното стълбище — както ни уверява Хенри Тюдор — или погребано в реката, както се поправя той след това, дали е оставено в някой тъмен килер, или е погребано в осветената земя на параклиса. Ще намеря тялото му и ще открия убийците му. Ще узная какво се е случило: дали е бил похитен и е загинал случайно, докато се съпротивлявал, дали е бил отведен и е умрял от лошо здраве, дали е бил убит в Тауър и погребан там, както е толкова убеден Хенри Тюдор. Ще науча как е загинал и ще го погреба с почести, и ще заръчам винаги да отслужват литургии за душата му.

Март 1485 г.

Елизабет ми пише накратко за влошаващото се здраве на кралицата. Не казва нищо повече — не е нужно да казва повече — и двете си даваме сметка, че ако кралицата умре, няма да има нужда от анулирането на брака или настаняването на кралица Ан в някое абатство: тя ще се махне от пътя ѝ по най-удобния възможен начин. Кралицата е измъчвана от скръб, плаче без причина по цели часове, а кралят не се доближава до нея. Дъщеря ми отбелязва това като вярна придворна дама на кралицата и не ми съобщава дали се измъква от стаята на болната, за да се разхожда с краля в градините, дали жълтурчетата в живия плет и маргаритките на ливадата напомнят на нея и на него, че животът е мимолетен и радостен, точно както напомнят на кралицата, че той е мимолетен и тъжен.

После една сутрин в средата на март се събуждам и виждам неестествено тъмно небе, слънце, почти закрито от кръг тъмнина. Кокошките отказват да излязат от курника; патиците заравят глави под крилете си и приклякат на бреговете на реката. Извеждам двете си малки момичета навън и се разхождаме неспокойно, гледайки към конете на полето, които лягат, а после тромаво се изправят отново, сякаш не знаят дали е нощ, или ден.

— Поличба ли е това? — пита Бриджет: от всичките ми деца именно тя се стреми да види Божията воля във всичко.

— Това е движение на небесата — казвам. — Виждала съм го да се случва с луната преди, но никога със слънцето. Ще отмине.

— Дали означава поличба за рода Йорк? — повтаря като ехо Катрин. — Като трите слънца при Тоутън?

— Не зная — казвам. — Но не мисля, че някоя от нас е в опасност. Би ли почувствала в сърцето си, ако сестра ти е в беда?

Бриджет придобива замислено изражение за миг, после, като прозаичното дете, каквото си е, поклаща глава.

— Само ако Бог ми проговори с много силен глас — казва тя. — Само ако изкрещи и свещеникът каже, че това е Той.

— Тогава мисля, че нямаме от какво да се боим — казвам. — Нямам лошо предчувствие, макар че затъмненото слънце прави света около нас да изглежда толкова зловещ и непознат.

Наистина, не са минали и три дни, когато Джон Несфийлд пристига на кон в Хийтсбъри, с веещо се пред него черно знаме и вестта, че кралицата е издъхнала след дълго боледуване. Идва да съобщи на мен, но се постарава да разнесе вестта из страната и другите слуги на Ричард вероятно правят същото. Всички ще подчертаят, че е имало продължително боледуване и кралицата най-после е отишла на заслуженото си място в небесата, оплаквана от предан и любящ съпруг.

— Разбира се, някои твърдят, че е отровена — казва ми бодро готвачката. — Във всеки случай, така се говори на пазара в Солсбъри. Каза ми разносвачът.

— Колко нелепо! Кой би отровил кралицата? — питам аз.

— Говори се, че бил самият крал — казва готвачката, като накланя глава настрани и придобива мъдро изражение, сякаш знае големи дворцови тайни.

— Да убие съпругата си? — питам аз. — Смятат, че той би убил жената, която му е съпруга от дванайсет години? Просто така, изведнъж?

Готвачката поклаща глава.

— Никой в Солсбъри не казва и една добра дума за него — отбелязва тя. — Отначало го харесваха доста и смятаха, че ще донесе справедливост и честно заплащане за обикновените хора, но откакто поставя лордовете от Севера над всичко — е, оттогава говорят против него какво ли не.

— Можеш да им кажеш, че кралицата винаги е била с крехко здраве и че така и не се е съвзела от загубата на сина си — казвам твърдо.

Готвачката ми се усмихва лъчезарно.

— И нищо ли не бива да говоря за това коя може да вземе той за своя следваща кралица?

Млъквам. Не бях осъзнала, че клюките са стигнали толкова далече.

— И нищо за това — казвам безцеремонно.

* * *

Чакам това писмо още откакто ми донесоха вестта, че кралица Ан е мъртва и всички говореха, че крал Ричард ще се ожени за дъщеря ми. То пристига, покрито с петна от сълзи, както винаги, с почерка на лейди Маргарет:

До лейди Елизабет Грей

Ваша светлост,

До вниманието ми достигна вестта, че вашата дъщеря Елизабет, обявена за незаконно дете на покойния крал Едуард, е прегрешила срещу Бога и собствените си клетви и е влязла в безчестие със своя чичо, узурпатора Ричард — толкова грешна и противоестествена постъпка, че самите ангели крият очите си. В съответствие с това, посъветвах сина си Хенри Тюдор, законен крал на Англия, да не дава ръката си в брак на такова момиче, опозорено както чрез указ на Парламента, така и чрез собственото си поведение, и уредих той да се ожени за млада дама с далеч по-висок произход и далеч по-благопристойно християнско поведение.

Съжалявам за вас, че във вдовството и унижението си ще трябва да сведете глава под още една скръб, позора на вашата дъщеря, и ви уверявам, че ще си спомням за вас в молитвите си, когато споменавам лекомислените и суетни хора на този свят.