Филипа Грегъри - Бялата кралица

— Че той? — повтарям като ехо думите ѝ: гласът ми е съвсем слаб.

— Че държи на мен.

— Нима? — чувствам се студена като лед, сякаш водите от разтопените зимни снегове се стичат по гърба ми. — Интересува ли се от теб?

Тя кима енергично.

— Никога не е обичал кралицата — казва тя. — Чувствал се е длъжен да се омъжи за нея, за да я спаси от брат си Джордж, херцог Кларънс — тя ми хвърля поглед. — Сигурно помниш. Ти беше там, нали? Смятаха да ѝ устроят капан и да я изпратят в манастир. Джордж щеше да ѝ открадне наследството.

Кимвам. Не си го спомням точно така, но виждам, че тази история звучи по-добре на едно впечатлително момиче.

— Той е знаел, че ако Джордж я вземел под свое покровителство, е щял да ѝ отнеме богатството. Тя жадувала да се омъжи и той сметнал, че това е най-доброто, което може да направи. Оженил се за нея, за да подсигури наследството ѝ, заради собствената ѝ безопасност и спокойствие.

— Нима? — казвам аз. — Моят спомен е, че Джордж взе едната наследница от рода Невил, а Ричард отмъкна другата, и се сджафкаха като бездомни кучета за наследството. Но виждам, че Ричард е разказал на дъщеря ми по-благородната версия на историята.

— Кралица Ан не е добре — прошепва Елизабет, като навежда глава. — Не може да има друго дете: той е сигурен в това. Питал е лекарите и те са сигурни, че тя няма да зачене. Той трябва да осигури наследник за Англия. Попита ме дали смятам, че е възможно някое от нашите момчета да се е измъкнало благополучно.

Умът ми внезапно се изостря като меч, който мята искри по точиларски камък.

— А ти какво каза?

Тя вдига към мен усмихнато лице.

— Бих му доверила истината, бих му доверила всичко; но знаех, че ти би искала да излъжа — казва тя сладко. — Казах, че не знаем нищо освен онова, което ни каза той. А той отново каза, че това е разбило сърцето му, но не знае къде са нашите момчета. Каза, че ако знае сега, ще ги направи свои наследници. Майко, помисли за това. Той го каза. Каза, че ако знаел къде са нашите момчета, щял да ги спаси и да ги направи свои наследници.

„О, нима?“, помислям си аз. Но каква гаранция имам, че няма да изпрати платен убиец?

— Добре — казвам овладяно. — Но дори при това положение, не трябва да му казваш за Ричард. Все още не мога да му се доверя, дори ти да можеш.

— Аз да! — възкликва тя. — Аз наистина му имам доверие. Бих му поверила и самия си живот — никога не съм познавала такъв мъж.

Правя пауза. Безцелно е да ѝ напомням, че не е познавала кой знае какви мъже. През по-голямата част от живота си е била принцеса, пазена като порцеланова статуетка в ковчеже от злато. Навърши пълнолетие като пленница, живееща с майка си и сестрите си. Единствените мъже, които е виждала, са били свещеници и слуги. Нищо не я е подготвило за един привлекателен мъж, който ще се опитва да въздейства на чувствата ѝ, ще я прелъстява, ще я подтиква да обича.

— Колко далеч е стигнало това? — питам безцеремонно. — Докъде е стигнала тази история между вас двамата?

Елизабет извръща глава.

— Сложно е — казва тя. — И толкова ми е жал за кралица Ан.

Кимвам. Предполагам, че жалостта на дъщеря ми към кралица Ан няма да ѝ попречи да ѝ отнеме съпруга. В крайна сметка, тя е моя дъщеря. А мен нищо не ме спря, когато назовах най-съкровеното си желание.

— Докъде е стигнало това? — питам я отново. — От Сесили разбирам, че се носят клюки.

Тя се изчервява:

— Сесили не знае нищо. Тя вижда каквото виждат всички, и ревнува, че аз получавам такова внимание. Вижда, че кралицата проявява благосклонност към мен и ми заема роклите и накитите си. Държи се с мен като със своя дъщеря и ми казва да танцувам с Ричард, насърчава го да се разхожда с мен, да язди с мен, когато тя е твърде болна да излезе. Наистина, майко, самата кралица ми нарежда да му правя компания. Тя казва, че никой не може да го забавлява и развеселява както аз, и затова придворните твърдят, че тя проявява към мен прекомерно благоволение. Че кралят проявява към мен прекомерно благоволение. Че не съм нищо повече от придворна дама, но се отнасят с мен като с…

— Като с каква?

Тя свежда глава и прошепва:

— Като с първата дама в двора.

— Заради роклите ти ли?

Тя кимва:

— Те са рокли на самата кралица; тя накара да ушият моите по неин модел. Харесва ѝ да се обличаме еднакво.

— Тя ли те облича така?

Елизабет кимва. Тя няма представа, че това ме изпълва с безпокойство.

— Искаш да кажеш, че тя поръчва да ти шият рокли от платовете, в които се облича самата тя? В собствения ѝ стил?

Момичето ми се поколебава:

— И, разбира се, тя не изглежда добре в тях. — Не казва нищо повече, но аз си мисля за Ан Невил, съсипана от скръб, уморена, болна, редом с това цъфтящо момиче.

— И в стаята стоиш точно зад нея? Имаш предимство?

— Никой не говори за закона, който ни провъзгласи за копелета. Всички ме наричат „принцесо“. А когато кралицата не вечеря — което се случва често — тогава аз влизам на вечеря като първа дама и сядам до краля.

— Следователно самата кралица Ан те поставя в неговата компания, дори на собственото си място, и всички виждат това. Не Ричард? Тогава какво става?

— Той казва, че ме обича — изрича тя тихо. Опитва се да бъде скромна, но гордостта и радостта пламтят в очите ѝ. — Казва, че аз съм първата любов на живота му и ще бъда последната.

Надигам се от стола си, отивам до прозореца и дръпвам плътната завеса, за да мога да погледна към ярките студени звезди над равнината на Уилтшър. Мисля, че знам какво прави Ричард, и дори за минута не си помислям, че се е влюбил в дъщеря ми, нито че кралицата ѝ шие рокли, защото я обича.

Ричард играе трудна игра с дъщеря ми, за да опозори и нея, и мен, и да направи на глупак Хенри Тюдор, който се врече да я направи своя съпруга. Тюдор ще научи — толкова бързо, колкото неговите шпиони успеят да се качат на някой кораб — че бъдещата му невеста е влюбена в неговия враг и из целия двор се знае, че е негова любовница, докато съпругата му гледа усмихнато отстрани. Ричард би направил това, за да навреди на Хенри Тюдор, дори и да опозори собствената си племенница. Кралица Ан ще предпочете да бъде отстъпчива, отколкото да се опълчи на Ричард. И двете момичета Невил бяха третирани като пачаври от мъжете си: Ан беше покорна слугиня още от първия ден на брака им. И освен това тя не може да му откаже. Той е крал на Англия, който няма мъжки наследник, а тя е безплодна. Ще го умолява да не я напуска. Тя няма никакво влияние: нито син и наследник, нито бебе в люлката, никакъв шанс да зачене: няма никакви козове, които да изиграе. Тя е безплодна жена без собствено състояние — не е годна за нищо освен за манастира или за гроба. Трябва да се усмихва и да се подчинява: протестите няма да ѝ донесат никаква полза. Дори и това, че ще помогне в унищожаването на репутацията на дъщеря ми, вероятно няма да спечели на Ан нищо повече от почетно анулиране на брака ѝ.

— Той каза ли ти да разтрогнеш годежа си с Хенри Тюдор? — питам я.

— Не! Няма нищо общо с това!

— О — кимвам. — Но си наясно, че това ще бъде огромно унижение за Хенри Тюдор, когато вестта се разнесе.

— И без друго никога не бих се омъжила за него — избухва тя. — Мразя го. Вярвам, че именно той е изпратил хората да убият нашите момчета. Щеше да дойде в Лондон и да завземе трона. Ние знаехме това. Затова призовахме дъжда. Но сега… но сега…

— Сега какво?

— Ричард казва, че ще напусне Ан Невил и ще се ожени за мен — промълвява тя. Лицето ѝ свети от радост. — Казва, че ще ме направи своя кралица и синът ми ще седне на бащиния ми трон. Ще създадем династия на рода Йорк и бялата роза ще бъде цветето на Англия завинаги — тя се поколебава. — Знам, че не можеш да му имаш доверие, почитаема майко, но това е мъжът, когото обичам. Не можеш ли да го обикнеш заради мен?

Мисля си, че това е най-старият, най-тежкият въпрос между една майка и нейната дъщеря: Мога ли да го обичам заради теб?

Не. Това е човекът, който завиждаше на съпруга ми, човекът, който уби брат ми и сина ми Ричард Грей; който открадна трона на сина ми Едуард и го изложи на опасност, ако не и нещо по-лошо. Но не е нужно да отговарям с истината на това мое най-честно дете. Не е нужно да бъда откровена с това толкова открито дете. Тя се е влюбила в моя враг и иска щастлив завършек.

Разтварям обятия за нея.

— Винаги съм искала единствено твоето щастие. Ако той те обича и е готов да ти бъде верен, и ти го обичаш, тогава не искам нищо повече — лъжа.

Тя се сгушва в обятията ми и обляга глава на рамото ми. Но тя не е глупачка, тази моя дъщеря. Вдига глава и ми се усмихва.

— И ще бъда кралица на Англия — казва тя. — Поне това ще ти се понрави.

Дъщерите ми остават с мен близо месец и ние водим живот на обикновено семейство, както искаше Елизабет някога. През втората седмица започва да вали сняг, ние намираме шейната на Несфийлд, впрягаме един от конете, които теглят каруците, и се отправяме към един от съседите, а след това откриваме, че снегът се е стопил и трябва да останем да пренощуваме. На другия ден трябва да се тътрим към вкъщи през калта и кишата, тъй като не могат да ни заемат коне, и се редуваме да яздим без седло върху собствения ни едър кон. Прибирането вкъщи ни отнема по-голямата част от деня, а ние се смеем и пеем по целия път.

В средата на втората седмица идва пратеник от двора и носи писмо за мен и едно за Елизабет. Викам я в личния си кабинет, далече от момичетата, които са завзели кухнята и правят марципанови сладкиши за вечеря, и отваряме писмата си в двата края на писалището.

Моето е от краля: