— Не! — изпищя доволна Сали. — Трябва да го видя. Това момиче няма никакъв стил.

— Но познава много филмови звезди — отбеляза Джейн.

— Много важно — отвърна Сали. — Тук можеш да ги имаш за дребни стотинки.

Красивото й лице изразяваше такова пълно пренебрежение, че Джейн мигновено се почувства облекчена. И леко засрамена. Как бе позволила на Мелиса Смит да я засегне? Двете със Сали бяха непробиваем отбор. Тълпата около Джули можеше да пробва най-силните си оръжия.

— Можеш ли да ми помогнеш с есето за ваканцията? — попита Сали, снижила глас. — Мисля, че съм объркала всичко с Тюдорите. Отлична оценка би ми дошла добре, татко се тревожи за резултатите ми от финалните изпити.

— Разбира се. — Сега Джейн бе на своя територия. — Ще ти напиша нещо набързо в обедната почивка, ти ще го препишеш и ще предадеш есето утре.

— Благодаря. — Сали се изчерви. — Знам, че досега трябваше да съм го оправила.

— Не се тревожи за това. Винаги съм насреща.

Сал стисна ръката й и двете тръгнаха по игрището, чуруликащи като врабчета.

* * *

— … с което приключваме сутрешната си среща. — Самата госпожица Милтън, с побеляла коса, спретнато прибрана в строг кок, и пухкаво тяло, напъхано в костюм от туид от колекцията на „Диор“, огледа стаята, пълна с богатите й повереници. — Ориентацията за новите момичета, които приветстваме в училището тази година, ще продължи през първия час.

Джейн погледна без особено любопитство към малката групичка нови ученички, които стояха настрани също като овчици, очакващи да бъдат вкарани в кошарата. Бяха на най-различна възраст. Във всеки клас имаше известно текучество всяка година — някой продуцент имаше тежка година и не можеше да си плаща таксите, богат пластичен хирург се бе преместил в града и бе използвал връзки за дъщеря си.

Не забеляза никой по-специален. Повечето — с безпогрешен усет за коректното социално поведение, се бяха опитали да се присъединят към тълпата около Джули.

Имаше едно закъсняло момиче. Тъмнокосо, средно на ръст, слабо, без да е кльощаво, чорапите му бяха вдигнати максимално нагоре, не носеше грим. Доста срамежливо на вид. Разбираемо. За разлика от Джейн, новодошлата явно полагаше усилия за външния си вид. Имаше избелени зъби, оскубани вежди, прилежно сресана коса, разпусната по раменете, вместо да е прибрана удобно на конска опашка, нямаше и очила. Изглеждаше притеснена и кършеше пръсти, сякаш й се искаше да има нещо, което да направи.

Но пък имаше доста загар и бе достатъчно красива, за да не стане моментално прицел на подигравки от страна на нахалниците, за разлика от Джейн с очилата й с дебели стъкла и пълно безразличие към модата.

— Сега всички ще се изправим за Клетвата за вярност. Чуждите граждани са извинени.

Последва шумолене на памучни поли, докато момичетата от цялата стая се изправяха. Сали стана и сините й очи патриотично се впериха в звездното знаме, което бе поставено в предната част на залата. Тя винаги бе сериозна, дори и когато някои момичета се хилеха или вдигаха очи към тавана. Още една причина да я обича — у Сали нямаше и капка цинизъм.

— Заклевам се във вярност към знамето на Съединените американски щати…

Джейн, останала седнала на стола си, се озърна наоколо, за да види другите дъщери на дипломати.

— … и към републиката, която то представлява, една нация, пред бога…

Сесил Перон я нямаше. Значи бе останала в Париж или пък баща й е бил преместен другаде? Това би било страхотно. Джейн не понасяше Сесил.

— … неделима…

Я, чакай. И новото момиче не бе станало право. За нея бе предвиден един самотен стол и тя седеше, изпъквайки ужасно. Другите нови момичета й хвърляха погледи изпод вежди и й се присмиваха. Джейн се вгледа по-внимателно. Това не бе просто тен, тя бе от Средния изток. Големи тъмни очи, аристократичен нос. От Израел? — … свобода и справедливост за всички.

Звънецът би и госпожица Милтън слезе от подиума.

— Имам час по история на изкуството. А ти?

— Математика — отвърна Джейн, все така загледана в новото момиче. В момента другите я побутваха небрежно. Изпита силно състрадание; беше почти като в първия й ден тук — преди да намери Сали. — Хей, Сал. Виждаш ли новото момиче, ей там? Тормозят я.

— Винаги го правят.

— Хайде да идем да я поздравим — подкани я Джейн. — Хайде, това ще бъде твоето добро дело за деня.

Сали въздъхна. Историята на изкуството бе единственият предмет, който й харесваше, а и учителят мразеше тя да закъснява. Какви великолепни рокли са носели някога в миналото. Тогава модата е означавала нещо, не е била просто костюм на „Дона Карън“ или сива рокля на „Армани“. Сали обичаше цветовете и стила, златните тъкани и дантелата.

— Разбира се, защо пък не? — каза тя.

Втора глава

Сали тръгна към новото момиче.

Джейн бе нейната съвест. Сали знаеше, че Джейн има желязна воля — нещо, което тя уважаваше и от което дори понякога се боеше. Джейн би отишла при това момиче независимо дали тя бе тръгнала, или не.

Огледа момичето, което бе привлякло вниманието на приятелката й. Скромно, срамежливо, с интелигентно излъчване, притеснително хубаво…

Сали изпита мигновено угризение. Никога не се бе чувствала застрашена от страховития интелект на Джейн, защото тя, откровено казано, не беше привлекателна. И двете имаха своите силни страни, но не и в една и съща област. Това ново момиче изглеждаше застрашително красиво, а освен това имаше и проницателно пламъче в очите й, което Сали разпозна заради дългото си общуване с английската си приятелка.

Дали щеше да се получи? Ами ако новото момиче искаше да станат истински приятелки? Може би щеше да се окаже достатъчно умна, за да съперничи на Джейн, и достатъчно хубава, за да отмъкне и нейната слава. Не веднага, но с малко усилия — кичури с цвят карамел, обувки на ток, малко блясък за устни…

После се изчерви. Това бяха подли мисли, достойни за Джули или Мелиса, не и за нея. Новодошлата имаше нужда от помощ. А Сали Ласитър, макар да кроеше планове, да обичаше клюките и да се любуваше на собственото си отражение почти толкова, колкото го правеха и всички останали, имаше добра душа.

— Хей! — извика тя и бодро махна на новото момиче, което се бе запътило към вратата. — Чакай, мила! Искаме да поговорим с теб.

Другото момиче се поколеба и кимна.

Джейн последва приятелката си, леко подразнена. Сега Сали крачеше стремително, поела инициативата, както ставаше във всичко. Джейн въздъхна и тръгна подире й, усмихвайки се мило на новото момиче.

— Е, как се казваш?

Сали отметна русите си коси през рамо и й се усмихна с обичайната си ослепителна усмивка. Зад нея Джейн се ухили. Едно бе сигурно, Сали не беше сноб. Нямаше нужда да си играе на съюзи или да кара новото момиче да заслужи приятелството й.

— Аз съм Сали, Сали Ласитър — насърчи я тя. Топлият тексаски акцент подхождаше на загорялата й махагонова кожа. Сали бе истинска пъстроцветна пеперуда и дори скромната униформа на училището на госпожица Милтън не можеше да го скрие.

Тъмните очи на новото момиче се спряха на блондинката и сякаш я погълнаха цяла.

Сали бе на светлинни години от собствената й дълга пола и високо вдигнати чорапи. Сали носеше сивата си плисирана пола повдигната с няколко сантиметра, а чорапите й бяха смъкнати до глезените. Кремавата й блуза бе с допълнително разкопчано копче и разкриваше, макар и съвсем малко, напращелите й, напълно естествени гърди. Всички момчета ги зяпаха, както и не малко мъже, когато Сали минаваше край тях.

Така й харесваше. Беше толкова дръзко самоуверена!

— Хелън — измърмори новото момиче. — Хелън Яна.

— Аз съм Джейн. — Джейн се приближи, докато нагласяше очилата върху носа си. Стъклата им бяха дебели и очите й се скриваха зад тях. Хелън веднага реши, че е англичанка. Имаше неподдържана коса, грубо завързана на конска опашка. Никак не подхождаше за приятелка на тази Сали Ласитър.

Нито пък аз — помисли си Хелън.

С маслинова кожа и аристократичен, орлов профил, Хелън имаше лешникови очи със зелени точици и гъста черна коса, лъскава и гладка. Докато блузата на Сали бе разкопчана, тази на Хелън бе напълно затворена. Допълнителното копче под брадичката бе закопчано плътно. Гъстата й коса бе пусната свободно, а тъмните й очи срамежливо надничаха изпод бретона. Но също като Сали фигурата на Хелън имаше изкусителни извивки, които никакви копчета не можеха да скрият.

— Приятно ми е — възпитано отвърна Хелън. Предпазливо. Дали и те щяха да започнат да я тормозят като останалите? Вече бе намразила това училище. Когато довечера се прибере, ще помоли баща си да размисли.

Но Хелън бе реалистка. Баба беше обсебен от желанието си да се издигне в обществото. Беше във възторг, когато дъщеря му бе приета тук — все пак той не бе нито посланик, нито принц, а само средно успял бизнесмен.

А каквито и да бяха различията й с другите девойки, всички те притежаваха нещо общо — пари.

Нужни бяха много пари, за да успееш тук.

Всеки се опитваше да вкара детето си. Неофициално политиката на училището бе против бизнеса — само най-прочутите режисьори, спечелилите „Оскар“ актьори и крайно амбициозните шефове на студия и продуценти успяваха да се класират. Академията на госпожица Милтън поддържаше престижа си, като привличаше момичета от по-висока класа. Дъщерите на конгресмени и сенатори, на кмета и губернатора, висши адвокати, крупни банкери и магнати в бизнеса с недвижими имоти. Както и много момичета от дипломатическите среди. Тук харесваха екзотичното — французойки, европейки, израелки, дори арабки. Веднъж дори бяха имали истински рускини. Изпращайки дъщеря си в академията на госпожица Милтън, човек й осигуряваше мигновена доза култура.