— Да, госпожо, както желаете — каза той.

Само след две минути вече бе оставил новата най-корава бизнес дама на Америка, кралицата на Дау Джоунс, на гърба на склада. Загледа се как протяга стройните си крака в строги затворени обувки на нисък ток от задната врата и после крачи решително през паркинга, между огромните камиони, пълни със стоки на „Блясък“.

Значи пристигаше тайно. Джейсън предположи, че сигурно трябва да се обади на някои хора, да сключи сделка в последния момент, нещо такова.

Повечето хора смятаха, че това е последната й битка. Че всичко е свършило.

Не и той.

Никога не би заложил срещу Джейн Морган.

* * *

Заседателната зала пращеше от напрежение.

Дългата лъскава махагонова маса бе пренаселена. Имаше редици от мъже и жени в тъмни костюми, високоплатени адвокати, инвестиционни банкери и финансови акули от отделите „Сливания и нови придобивки“. Всички си играеха с бележниците и писалките си „Мон Блан“ или се преструваха, че гледат цифрите.

Зад тях се разкриваше фантастична гледка. Високо над Бевърли Хилс, през високите от пода до тавана прозорци в стената се виждаха всички билбордове, всички лимузини, леката мъгла, която тегнеше над града. Но никой не се разсейваше.

Начело на масата, от лявата страна, седеше принцеса Хайя, а мъжете от охраната й стояха зад нея и стискаха оръжията си.

Точно срещу нея бе Сали Нелсън. Прочутата й руса коса се спускаше като лъскав водопад по гърба й. Бебешко сините й очи бяха стоманено твърди и разкриваха бизнес дамата, която се криеше зад звездата. Тя съвсем не бе само лице за показ и бе тук, за да им го покаже.

И Джейн Морган, която бе настояла на правото си да седне на председателското място, цялата в черно. Облечена така за собственото си погребение?

Три силни жени. Някога най-добри приятелки, а сега смъртни врагове. Всяка, решена да контролира най-известния магазин в света — глобален символ.

Неговата съдба, както и тяхната, щеше да се реши днес.

Джейн Морган се взря в лицата край масата и кимна студено на Хайя и Сали. Повечето хора в залата смятаха, че всичките й планове ще се сринат, но гласът й, онзи прословут хладнокръвен английски глас, не издаваше и капчица страх.

— Добро утро. Обявявам заседанието за открито.

Първа глава

Лос Анджелис — 1987

„Трябва да се бориш за правото си да се веселиш…“

От мощния касетофон в единия край на игрището бумтеше оглушителен рап. „Бийсти бойс“ огласяха застоялия въздух в поредния задушен ден в Бевърли Хилс. Беше началото на новия срок и учителите само се усмихваха един на друг и се обръщаха на другата страна. Привилегированите момичета в училището на госпожица Милтън вече се бяха разделили на обичайните си затворени кръгове. Джули Менърс, кралицата на осми клас, бе извадила новата си играчка и се хвалеше с нея. Джули и приятелките й ходеха със смъкнати до глезените бели чорапи и повдигнати поли, носеха косите си назад, използвайки за това очилата си „Рей Бан“, и имаха значки на хевиметъл групи. Тръскаха глави, а дългите им коси се развяваха, за да покажат колко са готини.

Учителите, които се разхождаха край бюрата за регистрация пред сградата, се преструваха на дълбоко потънали в разговорите си и не обръщаха внимание на Джули и нейната клика. Баща й бе режисьор в киното и това я правеше силна. Осемдесетте години бяха време, когато славата и известността бяха много важни в този град. Както и навсякъде другаде, всъщност.

Повечето момичета — както по-малките, така и по-големите — вече се събираха на групички около „кралицата майка“, преструваха се, че харесват музиката, правеха й комплименти за косата, за изкуствените нокти, за облака от парфюм „Пойзън“ на „Диор“, в който тя обичаше да се носи. Джули ги оглеждаше всички с пренебрежителна усмивка, докато отмяташе коса, и сякаш се опитваше да реши на кого да окаже благоволение. Истинска светска смъртна присъда бе да не те харесва най-мощната клика в училище.

Учителският състав също се бе научил да се страхува от нея. Преподавателите, които бащата на Джули не харесваше, оставаха много за кратко в академията на госпожица Милтън. Останалите си затваряха ушите за оглушителната музика и се преструваха, че не е нещо важно. Хевиметълът и рапът бяха модерни. Такава бе и Джули. И всички искаха да са като нея.

Е, почти всички.

Тъмнокосо, слабичко момиче седеше в противоположния ъгъл на игрището, до ужасно модерната градина в стил дзен, която училищното настоятелство бе подредило през ваканцията: заравнени с гребло чакълени пътеки, плоски камъни за стъпване, квадратни езерца, дървета бонзаи и тучнозелени бамбукови насаждения. Тя седеше на моравата и четеше книга, а обикновената й кожена ученическа чанта лежеше до нея.

Изобщо не обръщаше внимание на обожателите на Джули. Чакаше някого.

— Проклета англичанка — просъска Мелиса Смит и я подритна, докато минаваше.

— Разкарай се, Мелиса — спокойно отвърна момичето. Не привличаше погледите: чиста коса, прибрана в стегната конска опашка, очила с черни рамки, никакъв грим. Но в нея имаше някаква стаена сила.

Мелиса Смит бе от тайфата на Джули.

— Книжният червей пак се е заровил в книгите. Какво е това? — Тя грабна тънкото томче. — „Ариел“ от Силвия Плат. Да не би да учиш за перилен препарат? — присмя се Мелиса. Джейн Морган не се подмазваше на никого. И не се страхуваше от тормоз. Две причини, заради които я мразеше. Момичето не беше красиво, но явно това изобщо не го интересуваше. Като цяло бе много странно.

— Това е поезия. Разбира се, човек трябва да може да чете, за да го разбере. Как беше в лятното училище? — хладно попита Джейн.

Мелиса се изчерви. Беше принудена да посещава лятно училище, за да навакса с оценките си. Всички знаеха, че Джейн е супер мозък.

— Супер — излъга тя. — И ако искаш да знаеш, там имаше и момчета. Нещо, от което нямаш никаква представа.

— Не ме интересуват — отвърна Джейн.

— Точно така. И те не се интересуват. — Доста находчива обида от страна на Мелиса, тя гордо отметна коса. — Не си изпратила поздравителна картичка за рождения ден на Джули, госпожице „риба с картофки“. Хората забелязват тези неща.

— Защото не мога да понасям Джули.

Мелиса настръхна.

— По-добре внимавай как се държиш. Можем доста да вгорчим живота ти в училище. Ако искаш да те изберат в който и да е отбор или да седиш с някого, или да получиш роля в някоя пиеса, да бъдеш поканена на парти…

— Ами не, не искам. — Джейн Морган затвори рязко книгата. — Това не разбирате. Би ли ми обяснила пак защо трябва да ме интересува какво мислите за мен?

— Внимавай, смотанячке — повтори Мелиса и продължи нататък. По дяволите! Грозна англичанка. Толкова надменна. Всяка година някак успяваше да понесе и най-лошото, което можеха да й причинят. Досега трябваше да са я изгонили оттук. Естествено Мелиса, Джули, както и всички останали, знаеха защо това не се е случило. Една дума.

Сали.

Сали. Недодяланата провинциалистка. Тъпата блондинка от Запада с глупавия й тексаски акцент, коса като на Барби и изкусителни извивки. Само след още няколко години би могла да играе Дейзи в сериала „Принцовете на риска“. У Сали нямаше нищо модерно, нищо готино. Не слушаше „Бийсти бойс“ или „Мотли крю“. Все си пускаше някакви досадни кънтри и уестърн песни. Не носеше правилните дрехи — никакви черни кожени якета с метални капси, нито ръкавици без пръсти от черна дантела като на Мадона, нито мрежести чорапогащници с екзотични мотиви.

Но Сали притежаваше две неща в своя полза — поне Мелиса признаваше само две. Първо, беше богата. И то не просто във филмовия бизнес — обичайното за Бевърли Хилс богатство, като всички, чиито бащи работеха като продуценти, караха мерцедеси и летяха в първа класа. Не, семейството на Сали разполагаше с Пари с главна буква. Баща й, Поли Ласитър, който беше в бизнеса с петрол, много отдавна не измерваше богатството си в милиони. Предположенията в училището варираха от един до четири милиарда.

Едно бе сигурно — нейният баща можеше да купи всички техни бащи накуп и пак да му останат много излишни пари.

Обидите към Сали Ласитър бяха приглушени. Дори и дъщерите на шефовете на филмови студия трябваше да внимават с поведението си.

И второ, което бе още по-лошо, Сали бе прелестна. Можеха да й се присмиват и го правеха: тъпа блондинка, тексаска роза, празноглава красавица, мажоретка.

Но въпреки всичко красотата на Сали Ласитър бе зашеметяваща. Потвърждаваха го както собствените им очи — с неохота, така и тези на братята им — с възхищение. Кожата й сияеше, топла и загоряла. Дългата й руса коса на богато момиче бе лъскава и гладка като в реклама на шампоан. Имаше стройни крака, тънки ръце, огромни ясносини очи, а цялостният й облик се допълваше от млечнобяла усмивка и излъчване на мечтания от цяла Америка здравословен живот. Тя винаги се усмихваше, винаги бе в добро настроение. Имаше тънка талия, но големи гърди и стегнато, закръглено дупе, което предполагаше отлично здраве и добра форма и подсказваше, че някой ден ще стане красива майка на красиви бебета. Когато се смееше, озаряваше цялата стая.

Сали успяваше да накара изискаността и цинизмът да изглеждат като загуба на време.

Беше най-хубавото момиче в училище. Някои смятаха, че е най-хубавото момиче в целия град.