Вярно, че не бе гений, но какво от това? Беше единствено дете, наследница на огромно състояние. И беше толкова несправедливо, мислеше си Мелиса, докато разсеяно докосваше собствения си доста месест нос, че нямаше да й се наложи да похарчи и цент от това богатство за пластични операции.

Трудно бе да гледаш снизходително момиче като Сали. По-богата и по-красива от всяка друга, на нея, естествено, не й липсваше самочувствие. Имаше в изобилие.

Да, беше глупава красавица — всички смятаха така, дори понякога се осмеляваха да го изрекат. Но Сали само се усмихваше. Мелиса си мислеше как Сали знаеше, че е недосегаема. Знаеше, че е по-добра от всички тях. Не беше честно! Дори не се стараеше да се харесва на някого, не й се налагаше да се съобразява с коалициите и интригите в училище. Вместо това следваше собствения си стил. А другите оставаха с неприятното усещане, че през цялото време, докато се присмиваха на Сали Ласитър, хубавицата от Тексас им се присмива на свой ред.

И естествено, макар да не бе суперинтелигентна, тя си имаше приятелка, която беше.

Джейн Морган.

Двете бяха невероятна двойка. Най-добри приятелки, откакто всички ги помнеха, но все пак напълно различни. Джейн беше — според жаргона на академията на госпожица Милтън — „беднячка“. Родителите й нямаха пари, училищните й такси се плащаха от британското посолство. Живееше на гърба на данъкоплатците. Не беше и красива, нямаше нито стил, нито каквото и да е усещане за мода. Джейн бе истински книжен червей — не беше пригодена за слънцето, океана, сексапила на Лос Анджелис, за горещия и прашен град на перфектните тела и лъскавите коли. Тя живееше в своя си вътрешен свят, винаги заровена в библиотеката, учеше, не се увличаше по актьори, не клюкарстваше за момчета. Сякаш те биха се заинтересували от нея! Мелиса силно подозираше, че това е само фасада. В крайна сметка Джейн не показваше никакви признаци, че е лесбийка. Защо тогава се правеше на Ледената кралица на училището?

Джейн Морган щеше да е много лесна мишена. Тя нямаше предимствата на Сали. Обществено положение — да, татко й на практика бе от кралското семейство и на колите, които понякога я вземаха от училище, се вееха малки флагчета, което беше готино. Но тук бе Лос Анджелис, а не Вашингтон. Не беше чак толкова важно. Не беше като да си направил филм с голям успех в бокс офиса, да притежаваш списание или да си известен спортен агент като бащата на Мелиса.

Но въпреки това не можеха да я пипнат. Сали я защитаваше. И докато двете момичета бяха приятелки, заедно те бяха много повече от сбора на отделните части. Джули Менърс обичаше да казва — по дяволите, непрекъснато го повтаряше, че Сали и Джейн са като парчета от пъзел. Поотделно нямаха никакъв смисъл, но заедно бяха непобедими. Джейн бе мозъкът. Сали притежаваше външната красота. Джейн бе находчива и винаги знаеше какво да каже. Сали беше невероятно богата.

Мелиса бе принудена да признае, че двете са страхотен екип.

* * *

Джейн наблюдаваше внимателно, докато Мелиса се отдалечаваше с изправен гръб и накрая се присъедини към тълпата от момичета около Джули. Едва след като Мелиса бе на безопасно разстояние, тя можеше да въздъхне облекчено.

Не би позволила това да се забележи. По никакъв начин, никога. Джейн Морган нямаше нищо общо със слабостта. Но беше нещастна, дори депресирана.

Поредният тъп семестър. Затворена в тази дупка, без свестни учители, без добри учебни дисциплини. Момичетата идваха в академията на госпожица Милтън за едно-единствено нещо — социален престиж. Как, за бога, можеше да влезе в Оксфорд или Кеймбридж, след като бе учила в тази проклета дупка?

Обхвана с ръце тъмнокосата си глава.

Това бе проблемът да си умен — по-трудно е да се самозалъгваш. Разбира се, че липсата на академични стандарти бе проблем за амбициозния ученик. Но не затова бе нещастна…

Джейн погледна замечтано към тълпата от засмени и развеселени момичета около Джули Менърс и си пожела да е на нейно място. Поне веднъж. Какво ли би било? Да бъде харесвана, другите да се надпреварват за нейното внимание. Никога не беше изпитвала това, нито веднъж през целия си живот. Погледна към вратата на двора и кокалчетата на пръстите й върху книгата побеляха. Да, надяваше се да види спирането на една лимузина. Никога не бе искала да види Сали повече, отколкото сега. Топлотата на усмивката й, присъщото й излъчване на щастие може би щяха да я ободрят малко. Докато имаше своята Сали, не всичко бе толкова черно.

Но Сали още я нямаше. Докато седеше самичка на игрището, преструвайки се на погълната от четенето, младата Джейн Морган почувства как я смазва вълна от самота. Чувството бе ужасно и тя повдигна глава и вирна брадичка, сякаш имаше реална физическа опасност от удавяне.

Баща й. Негово Превъзходителство почитаемият Томас Морган. Джейн си спомни как й се усмихваше с дежурната си усмивка на политик. Докато тя се мъчеше да го убеди да остане с нея, да иска тя да е наблизо… да я обича поне малко, както тя го обичаше, както винаги го бе обичала — с копнежа на детската любов, която не намираше отклик.

— Но, татко… аз наистина мразя онова училище.

Бе застанала нерешително на горната площадка на стълбището, а куфарите й вече бяха опаковани и натоварени в лимузината.

— Всички мразим училището, скъпа. — Той я целуна разсеяно.

— Искам да съм с теб. — Думите се изплъзнаха от устата й, макар да си бе обещала, че няма да се моли. Беше нетърпелива, отчаяна. — Искам да остана тук — във Вашингтон.

— Не, ти трябва да се движиш в други кръгове. Политическата върхушка… — Той махна неопределено с ръка. — Не е добра за тийнейджъри. А и аз съм толкова зает, че почти няма да ме виждаш. Пансионът е най-доброто решение. Така правехме по мое време.

— Аз живея в къщата за гости с Консуела.

— Все едно — излъга той. — Хайде, сега бягай, скъпа, шофьорът те чака вече десет минути.

— Но… татко. — Гласът й вече бе умолителен, хленчещ. — Ако бях тук, би могъл да ме виждаш по-често. А това би ти харесало, нали?

— Разбира се. — Гласът му омекна съвсем леко и той се наведе да я целуне по челото — кратко докосване, но същинска божия манна за Джейн. Отчаяно копнееше да го прегърне, но той се отдръпна и ясните му сиви очи възвърнаха професионалното си хладнокръвие. — Ще те видя през лятото, мила.

Мила. Скъпа. Само ако беше вярно.

Но Джейн Морган изпъна слабите си рамене и си наложи да се усмихне бодро и безлично, както правеше винаги баща й.

— Добре. Ще се видим тогава — каза тя и го прегърна. Той я потупа сковано по гърба. — Обичам те, татко.

— И аз те обичам, Джейн.

Докато слизаше по стълбите, тя го чу как се обръща и се връща в кабинета си. Дори не изчака да й махне за довиждане.

Споменът бе горчив. И тя го бе предъвквала като лютив корен през целия път до летището, а после и докато стигне до красивата и самотна къща под наем, където живееше, докато ходеше на училище. Мисълта за училището предизвикваше у нея смесица от копнеж и ненавист, мрачно отчаяние от факта, че трябва да прекара още един срок като аутсайдер, отхвърляна от всички. Целият й живот понякога й се струваше като безкрайна поредица от отхвърляния. Но я имаше и онази светла точка — най-добрата й приятелка, Сали, която бе най-близкото, мислеше си понякога Джейн, до това, да си има семейство. Сали, която й бе почти като сестра.

Чу нов звук. Огромна лимузина преодоляваше бавно издутините за ограничаване на скоростта по алеята. Да — колата на Сали, направо от Тексас, голямо, блестящо бяло чудовище. Джейн би я познала навсякъде.

Временно забрави терзанията си и скочи на крака.

Колата спря, шофьорът, спретнато облечен в безукорната си униформа, излезе и задържа вратата отворена за младата си пътничка, сякаш бе принцеса. Джейн се поколеба, усети как далеч зад гърба й намалиха музиката и последва цялостно приглушаване на гласовете — всички гледаха насам, всички очакваха Сали. Всъщност гледаха и нея.

Приятелката й бе от истинските звезди в живота, ярка и ослепителна. И ето, стройните й крака, слаби и загорели над белите униформени чорапи, се показаха откъм шоколадово кафявата кожена тапицерия на колата. Полата й бе малко по-къса, дългата й руса коса се развяваше над раменете й от бриза, закрепена назад с дизайнерски слънчеви очила, а миглите й бяха плътно покрити със спирала, напук на забраната за гримиране в училище — ето я и нея, и цялото училище въздъхна едновременно при вида й.

Джейн извика от радост и хукна към Сали.

— Толкова се радвам да те видя — извика Сали, прегърна здраво Джейн и я обви в облак от парфюм. — Толкова беше скучно тук, докато ти беше в столицата.

— И аз се радвам. — Джейн се почувства неловко. Винаги бе така, когато Сали се появеше за първи път. Понякога леко ревнуваше. Тя самата бе като луната — бледа и сериозна, докато Сали блестеше като слънцето. Друг път цялата й неувереност се стоварваше върху й и тя се съгласяваше с мнението на другите: защо изобщо Сали ще иска да е нейна приятелка?

Но бавно се успокояваше.

— Какво става? Чао, Джейк. Всичко хубаво. — Тя махна на шофьора си, който докосна шапката си. — Това Мелиса ли е, дето говори с Джули? Ужасна прическа. Прилича на момче.

— Мъжественият стил е на мода тази година — иронично отвърна Джейн. — Видя ли черното кожено яке на Джули? Сега е луда по „Уайтснейк“. Направила си е платинени кичури в накъдрената коса и сега цялата е накъсана.