Но най-поразяващи бяха очите му. Те изглеждаха толкова стари и уморени, колкото тялото му беше младо и енергично. В тях се таеше гняв, който можеше всеки момент да избухне.

Хана почувства необяснимо привличане. Но не като към приятел, а по-скоро подобно на нощна пеперуда, привлечена от пламъка, тласкана неумолимо към собствената си гибел. Тъй като до сега никой мъж не бе предизвиквал такива емоции в нея, тя се оказа неподготвена за начина, по който той й въздействаше. Не беше в състояние да се помръдне, а и нямаше желание. Не би могла да си представи по-неподходящ начин да реагира на мъж, когото не бе виждала преди. Още по-лошо. Глупаво беше да се чувства привлечена от мъж, който я плашеше.

— Вие ли сте Хана Гросек?

Гласът я стресна. Сигурна бе, че го е чувала и преди. Или поне глас, който много приличаше на този.

— Да, аз съм, а вие сте…?

— Къде е майка ви?

Дори и да знаеше, че е грубо да пренебрегне въпроса й, той с нищо не го показа.

— В къщата. Не се чувства добре. — Хана се радваше, че майка й се бе прибрала вътре. Тези двамата щяха да я изплашат до смърт.

— Можете ли да говорите от нейно име?

— Разбира се.

— Но вие сте толкова млада!

— Аз съм на 20. Достатъчно възрастна, за да ме смятат някои дори за стара мома. — Явно възрастта й изобщо не го впечатли.

Все още усещаше вълнението, което я бе обзело. Тя отвори уста да му каже да си върви, но нещо я възпря. Вероятно внушителният му ръст или раменете му, или дългите му крака? Или пък бяха очите му? Тя се почувства хипнотизирана от противоречивите мисли, които усещаше, че изпълват съзнанието на този мъж.

Хана не можеше да повярва, че се държи толкова глупаво. Тя не можеше да си позволи да се увлече по мъж. Беше достатъчно зряла и благоразумна, и прекалено наясно с опасностите.

— Не можем да ви платим — каза Хана, надявайки се това да го разколебае. — Няма да имаме никакви пари, докато не съберем и продадем стадото.

— Не съм дошъл за пари — каза той. — Дошъл съм да поема цялата работа тук в замяна на половината от ранчото.

— Половината? — Хана не беше съгласна да отстъпи дори и малка част от своето ранчо. Половината от него просто не подлежеше на коментар.

— Получавате двама работници. Зийк ще работи също толкова упорито, колкото и аз.

— Дори и повече — добави Зийк.

— Предпочитам някой, който ще се съгласи да изчака да му платим, след като продадем добитъка — каза Хана, най-накрая възвърнала способността си да говори. Блъфираше. Дано успееше да ги убеди.

— Вие нямате добитък — каза Зийк. — Не видяхме повече от дузина крави по пътя.

— Те са там някъде. Стотици крави.

— Никой няма да дойде да работи за вас, след като ще му платите чак следващата година — каза мъжът. — Дори и да удвоите надниците.

— Давам тридесет и пет долара.

Всъщност тя смяташе да плати двадесет и пет, най-много тридесет долара, но беше отчаяна. Не искаше партньор, но се нуждаеше от работници.

— Банкерът каза, че работниците ви са взели всичко: конете, седлата, въжетата — вметна мъжа.

Хана почувства как стомахът й се сви от страх. Тя знаеше, че конете ги няма. Не се беше замисляла за останалото.

— Ще добавя четиристотин акра земя към сделката — продължи мъжът. — Намира се покрай реката.

— И как се сдобихте с тази земя? — поинтересува се Хана.

— От Джейк Максуел. Сигурно го помните. Баща ви и неговите приятелчета изгориха къщата му преди няколко години и се опитаха да го убият.

Хана знаеше, че има и друго ранчо в околността. Единственият път, в който успя да го зърне, беше, когато пристигнаха. То изглеждаше напълно запустяло. Не беше чула нищо за подпалване и убийство. Баща й беше жесток човек, но й беше трудно да повярва, че би могъл да убие някого.

— Не знам нищо за този господин Максуел и не ви искам земята.

— О, ще я поискаш, веднага след като се установя там и започна да крада добитъка ти.

— Ще накарам шерифа да ви арестува.

— Но аз няма да ги крада от теб. Ще си ги взема обратно от тези, които вече са ти ги откраднали.

Този човек изглеждаше толкова ядосан, че като нищо щеше да започне да краде кравите й. Още повече, че той изглежда беше ядосан точно на нея, а тя нямаше никаква представа защо. Не го познаваше и не беше направила нищо, за да я намрази.

— Кой сте вие?

— Аз съм Бък Хобсън — отговори мъжът — момчето, което баща ти купи преди седем години и пребиваше почти до смърт.

Втора глава

Шокът беше толкова силен, че Хана едва не се строполи на земята. Тя не беше забравила Бък Хобсън, но го помнеше като мръсно, мълчаливо и кльощаво момче, което я отбягваше и изглежда я мразеше. Той избяга. Тя се зарадва, когато баща й не можа да го открие. Седмици наред се страхуваше, че някой ще го намери умрял от глад или разкъсан от диви животни.

След няколко месеца тя започна да вярва, че е успял да избяга. С времето свикна с тази мисъл. След това започна все по-рядко да се сеща за него, докато накрая напълно престана. Беше сигурна, че каквото и да се е случило, той никога не би се върнал отново тук.

Но ето го сега, застанал пред нея, огромен и толкова красив, че пораждаше странни и непознати досега за нея чувства. Чувства, които нарушаваха спокойствието й.

— Не мога да повярвам, че се върна — промълви тя. — Откъде научи, че така отчаяно се нуждая от помощ?

— Не съм дошъл да ти помагам — обяви Бък. — Както виждаш, вече съм зрял мъж и искам свое собствено ранчо. Готов съм да работя, докато го получа.

Леденият му тон охлади ентусиазма на Хана по-бързо от пролетна слана, попарила покълващите посеви. Той не я харесваше и не си правеше труда да го крие.

— Не си разбрал правилно обявата — каза му тя с надежда да опази земята си цяла.

— Разбрах всичко много добре — отвърна Бък. — Знам от какво имаш нужда и няма да намериш други, освен мен и Зийк, да ти помогнат. Или ще приемеш сделката, или ти и майка ти ще загубите това място.

Смразяваща паника обзе Хана. Беше й трудно да се овладее. Ако изгубеше ранчото, щеше да се наложи да се омъжи за първия, който й предложи, само за да оцелеят двете с майка й. Но дали предложението на Бък беше по-добро за тях? Той я гледаше както вълк дебне ранена сърна — лесна и вкусна плячка. Явно беше твърдо решен да се възползва от нейната безпомощност, но тя пък беше още по-твърдо решена да не му позволи.

— Условията ти са неприемливи.

— Ти дори не си ги чула още — парира я Бък.

— Не се и налага!

— Никой разумен мъж не би отхвърлил предложение, преди още да го е чул. Както и никоя разумна жена.

— Е, добре господин Хобсън, слушам ви.

— Искам половината от ранчото, включително от добитъка и всички постройки.

Тя отвори уста да го прекъсне, но той продължи, без да й обръща внимание.

— От своя страна аз ще добавя четиристотинте акра земя, която притежавам. Двамата със Зийк ще поемем работата по добитъка. Вие с майка ти ще се грижите за градината и домашните животни, също така ще ни готвите и перете. Ще спим в къщата, така че ще трябва да ни осигурите и стая.

— Достатъчно, господин Хобсън. Не знам какво ви е накарало да мислите, че бих обърнала внимание на такова предложение, но нямам никакво намерение…

— Това — той извади едно писмо от вътрешния си джоб и й го подаде. — От банкера ви е. Каза да ви го предам, ако започнете да се инатите.

Хана отвори писмото. Беше подписано от Джозеф Мерик и адресирано до майка й.

Скъпа Сара Гросек,

Този млад човек се съгласи да поеме ранчото Ви и обсъди условията си с мен. Разбирам, че не е това, което искате, но той има моето одобрение. Кредиторите на вашия съпруг ме притискат да осъществя плащането на дълговете.

Съветвам Ви най-искрено да приемете неговото предложение. Това е най-доброто, което можете да получите. Ако той се върне обратно при мен с това писмо, няма да имам друг избор, освен да организирам незабавно продажбата на ранчото и неговите активи, за да задоволя кредиторите Ви.

Позволявам си да Ви припомня за едно доста по-приемливо предложение, което отправих към Вас. Моят син, Еймъс, е нетърпелив се ожени за Вашата дъщеря. Ако тя се съгласи, ще съм повече от щастлив да платя дълговете Ви и да ви приема и двете в дома си.

Хана потрепери от ужас. Хората, които се бяха заклели да предпазят нея и майка й от външния свят, сега се опитваха да им отнемат единственото, което имаха.

Тя обаче се почувства и виновна. Майка й беше уморена и уплашена и би се радвала на един спокоен и сигурен дом. Но Хана вече беше отказала да се омъжи за Еймъс, защото искаше да запази ранчото и сега нямаше никакво намерение да отстъпи половината от него на този нагъл каубой. Отчаянието й даде сили да му откаже.

— Губите си времето, господин Хобсън. Не е възможно да приема Вашите условия.

— Хана.

Хана се обърна и видя майка си да седи на входната врата.

— Ела тук.

— Извинете ме! — каза тя и тръгна към къщата.

— Кажи му да слезе от коня си — каза майка й.

— Но той иска половината от ранчото. Той…

— Чух какво иска. Сега му кажи да слезе и го покани в къщата.

— Мамо, не можеш да му отстъпиш половината от ранчото.

— Аз не искам своята половина, така че той може да я получи.

— Няма да ти позволя да го направиш.

— Уморена съм от това място. Не искам повече да се тревожа за него. Ако ти не го поканиш вътре, ще го направя аз! — майка й влезе обратно вътре и затвори вратата.

Хана се изкуши за момент да пренебрегне желанието на майка си, но не можеше да го направи. Всъщност майка й притежаваше цялото ранчо. Ако тя решеше да го продаде, на Хана нямаше да й остане нищо друго, освен да се омъжи за някого от ухажорите си.

Тя обаче по-скоро би се омъжила за бика, който набучи баща й на рогата си. Еймъс беше по-висок и по-млад от Лиймън Джилет, а вероятно и по-сговорчив, но и той вече й беше показал характер, който много се доближаваше до този на баща й. Бък може би я мразеше заради това, което баща й му беше причинил, но никога не би й посегнал. А и щеше да има шест месеца време, през което да измисли как да запази ранчото си, без да й се налага да надява брачните окови.