– Обадих се на Иванел – каза Сидни. – Реших, че трябва да е тук, за да го отпразнуваме.

– Какво да отпразнуваме? – опита се да си спомни Клеър какво точно е казала на сестра си по телефона. В чувствата й цареше пълна бъркотия и те изригнаха навън, преди да успее да се овладее: – Някой ме изнудва.

– О, знаем – увери я Сидни, остави бутилката вино върху масичката и се отпусна на дивана. Беше със стари джинси и с фланелка на Бей с надпис ИЛИ ОБИЧАШ БЕКОН, ИЛИ ГРЕШИШ. Клеър беше доволна, че поне сестра й не се е нагласила, че е хукнала веднага. Ама все пак. – Празнуваме факта, че се обади да потърсиш помощ. Въпреки че в конкретния случай всъщност не ти е нужна. Важното е, че помоли. Колкото и да сме се мъчили през годините, все не успявахме да те накараме да го сториш.

Бей се показа от кухнята с чинии и вилици.

– Какво търсиш тук? – попита я Клеър вече съвсем объркана. Нали Бей беше на верандата, когато им отвори вратата? Вече не помнеше. Ако не беше там, какво правеше в кухнята? Клеър погледна часовника върху камината. В този час нито часовете в училище трябваше да са свършили, нито беше време за следобедната смяна в кухнята. – Защо не си на училище?

– Успах се. Тук е по-интересно, отколкото в училище. – Момичето остави чиниите и вилиците върху ниската масичка. – Какво се е случило в кухнята? Мирише на подпалени рози, които после си опитала да угасиш със захар. Напомня ми на... – Замълча и не каза онова, което знаеше, че тя иска да каже. Джош. – Напомня ми на нещо, което не знам как да оправя.

– Имах малко проблеми с бонбоните.

– Опитала си да работиш, след като той си е тръгнал? -попита Сидни. – Каквото и да правиш, не давай на никого бонбоните, които си приготвила.

– Хвърлих ги – каза Клеър.

– Добре. Защото последния път, когато приготви нещо, докато беше разстроена, седмици наред ревяхме с повод и без повод.

Фред започна да разсипва в чиниите печеното със сметанов сос, като че ли Клеър ги беше поканила на чай.

След кратко мълчание тя им напомни:

– Един човек нахлу в живота ми и ми каза, че не съм Уейвърли.

– Това са глупости – отсече Сидни и взе чинията от Фред. – От всички нас ти си най-уейвърли. Не го забравяй. Изглежда страхотно, Фред.

– Благодаря. Печено с шунка и картофи. От години знам рецептата.

– Изобщо не съм най-уейвърли – каза Клеър. – Баба Мери ме научи на всичко, което знам, а то дори не е половината на нейните умения. Сега като се замисля, тя защо не изчака у мен да се прояви някаква черта на Уейвърли, а започна да ме учи? Да помня рецепти. Да напредвам стъпка по стъпка. Според вас дали е знаела? О, боже... Марая. – На Клеър изведнъж й прилоша. Седна до Сидни на дивана, а Фред й тикна чиния в ръцете.

– Ако е вярно, това обяснява много неща.

Клеър цял живот наблюдаваше Марая и чакаше да се прояви нейната дарба. Докато тя си пишеше домашното, Клеър се питаше дали дъщеря й е по-добра в това от всички? Дали отговорите не й се явяват върху хартията? Когато Марая рисуваше, Клеър следеше дали рисунката няма да се промени през нощта. Дали тигрите не се движат? Дали не изглеждат понадути, все едно са уловили жертва, докато никой не е гледал? Дали сърните от рисунката в дневната не са изчезнали? Веднъж баба Мери беше споменала някаква пралеля, която можела да рисува само истината, което я правело много търсен, макар и ужасно слаб портретист. При нея постоянно идвали хора, които знаели, че тя ще нарисува нещо красиво, но само хора, които са вътрешно красиви. Ала макар рисунките на Марая да бяха много хубави – все пак баща й беше художник – те не бяха вълшебни.

Марая порасна и Клеър се надяваше, че дарбата й може да се прояви чак в пубертета, когато дремещото излиза на повърхността, както възвира тенджера със супа – всички съставки си стоят на дъното, докато не се разлудуват достатъчно, за да се издигнат на повърхността. Вече не беше толкова сигурна.

– Престани, държиш се нелепо – сряза я Сидни. -Майка ни изобщо не е искала да има деца. Защо й е да краде бебе?

– Винаги се опитваше да направи нещо голямо, опасно, драстично – възрази Клеър.

– Защото е отхапала от ябълката ли? – попита Бей, видимо наслаждавайки се на разговора с пълна с печеното уста, без да откъсва очи от двете сестри.

– Да – отговори Клеър едновременно със Сидни, която каза:

– Не.

– Чакайте – да или не? – попита момичето.

– Не знаем дали видението за това как ще умре я е направило каквато беше – каза Сидни на дъщеря си. - Никога няма да разберем. Мисля, че би било интересно да поговорим с този мъж, просто да го поразпитаме за мама. Дори не знаем кое е било нейното вълшебно умение. Казваш, че ще дойде утре, така ли? Може ли да се срещна с него?

– Не! – отсече Клеър. – Никой няма да говори с него.

– Къде е снимката, която ти е дал? Искам да я видя.

Сидни посегна към сестра си, подканяйки я с жест да я получи. Клеър бръкна в джоба на престилката си и й подаде снимката. Сидни я грабна и я разгледа най-подробно.

– О, виж каква е млада – възкликна и подаде снимката на останалите, както се прави с бебешките снимки.

– Иванел, мама или баба Мери да са ти споменавали, че не съм нейна родна дъщеря? – попита Клеър.

– За пръв път чувам – отговори Иванел и подаде снимката на Фред, който се усмихна и я подаде на Бей, а тя тайничко я пъхна в джоба си. – Тя те обичаше, Клеър. Ти си беше нейна.

– Не ми изглеждаш изненадана – каза Клеър. – Според теб вярно ли е?

Старицата сви рамене.

– Може и да е вярно. Но няма значение. Разбира се, че си Уейвърли. Носиш го в кръвта си, откъдето и да произхождаш. Все го повтарям на Фред. Той има моята дарба да предвижда. Открай време си я носи. Просто още не го е осъзнал. Толкова е обсебен от мисълта за смъртта ми, че не забелязва онова, което му е под носа.

Фред я изгледа печално. Хапна от печеното, остави чинията и бръкна в джоба си.

– Което ми напомня, Сидни, че докато подреждах някои неща на Иванел, попаднах на това. Може да ти потрябва. – Подаде й нощна лампа, не по-голяма от малко фенерче. – Когато я включиш нощем, по тавана се появяват звезди.

Сидни се усмихна, за да му угоди.

– Благодаря ти, Фред. Ако ми потрябват звезди на тавана, подсигурени са.

– Нали ви казах? – гордо щракна с протезите си Иванел. – Същият е като мен.

– Прекратявам бизнеса с бонбоните – оповести Клеър по-театрално, отколкото възнамеряваше, но положението излизаше от контрол.

– Ами, радвам се. Липсваха ми нашите неделни вечери. Помните ли ги? – попита сестра й. – Седяхме си с часове.

– Много обичах неделните вечери – заяви Бей.

– Като заговорихме за храна, печеното е много вкусно – отбеляза Сидни.

– Ще ти изпратя рецептата по имейл – обеща Фред.

– Картофени шницели, шунка на кубчета, заквасена сметана и сирене чедар. Тайната е в гъстия пилешки бульон. Майка ми казваше, че във всяко хубаво южняшко печено има пилешки бульон.

Клеър шумно стовари чинията си върху масичката и се изправи.

– Случайно да пропуснахте факта, че прехраната ми е заложена на карта, че самоличността ми е под въпрос?

Сидни завъртя очи.

– Самоличността ти не е под въпрос. Твоето си е твое. Никой не може да ти го отнеме. Можеш само да го отстъпиш. Ще го отстъпиш ли на някакъв непознат? – Тя се наведе и хвана ръцете на Клеър в своите. – Чуй ме, Клеър. Мамят те. Знам как ти изглежда. Защо според теб този човек разпитва из града за теб и семейството? Прочел е статия за теб, спомнил си е името и града и си е спомнил за снимката на мама, която би могъл да използва. Споменал е за финансите ти. Значи е проучил всичко. Научил е каквото е успял за теб, търсел е слабите ти места. Но не е разполагал с нищо, преди да му повярваш. Ето тогава си му отстъпила вълшебната си сила, просто ей-така.

– Не, започна да се случва преди това. Престанах да използвам за бонбоните цветни есенции от градината, а никой не забеляза. – Всички, освен Бей, която знаеше от самото начало, изглежда, леко се изненадаха, но не както очакваше Клеър. – Не го разбирам, не разбирам как хората твърдят, че се влияят от това, което правя, след като съставките дори не са от градината.

– Защото се дължи на теб, не на градината – поясни Сидни. – Винаги се е дължало на теб.

Клеър се облегна. Изгледа всички един по един, после покри лицето си с ръце. Чувстваше се изцедена и засрамена, както когато реагираш прекалено разпалено на нещо – на паяк, на неправилно схванато подмятане, на изненадващото приближаване на някого в гръб.

– Кажи на този тип да се омита и ще видиш как ще се изпари яко дим — посъветва я сестра й. — Ще се изненадаш как се стряскат хората, като им се опълчиш.

– Откъде ги разбираш тези работи? – подозрително изгледа Бей майка си.

– Не си достатъчно голяма за тази история – отговори й тя.

– Той каза, че актът ми за раждане сигурно е подправен. И че ако си направя ДНК-тест, ще се докаже, че не съм тази, за която се представям.

Сидни, Бей, Иванел и Фред се спогледаха. Ами да, когато Клеър го изрече на глас, наистина прозвуча малко абсурдно. Обаче онзи беше толкова убедителен. Магнетичен. Знаеше точно как да подходи, за да й пробута, каквото беше решил.

– Клеър, не ме разбирай погрешно – поде Сидни, -правиш прелестни бонбони, обаче не си пристигнала тук с „Мейфлауър“. Никой не дава пет пари за твоята ДНК.

Клеър разтърка челото си.

– Наистина се уплаших – призна.

Сидни поклати глава и я изгледа нежно.

– В такъв случай трябваше да потърсиш помощ по-рано.

– Кой би повярвал, че Клеър не е Уейвърли? Това е налудничаво – каза Фред, докато си закопчаваше колана, седнал зад волана на своя буик, и палеше колата.

– Никой – отговори Иванел, докато той потегляше. Тя държеше празния съд от печеното в скута си като кученце. – Обаче момичетата се опитват да докажат нещо – че са достойни за щастие, каквото майка им и баба им не са имали, като че ли да си нещастен е единственият начин да бъдеш Уейвърли.