Бей се усмихна, сякаш Сидни не се беше променила особено.

– Както и да е, спомням си, че тя ми каза: „Погледни“. Разтвори дланта си пред мен и в нея нямаше нищо.

Тогава духна в нея, във въздуха се разлетяха кристалчета лед и се приземиха върху лицето ми. Беше толкова приятно и хладно. – Сидни докосна лицето си при този спомен. – Така и не разбрах как го направи. Беше посред лято. Бях толкова изумена, че спрях да плача.

Бей беше запленена, сякаш майка й й разказваше приказка. И сигурно беше точно така. Приказка в стил Уейвърли.

– Кой е баща ти?

– Не знам – отговори Сидни. – Тя не ми каза. Клеър също не знае кой е баща й. Почти сме сигурни, че не е един и същи човек.

– Какво мислеше баба Мери за това, че се срещаш с Хънтър Джон? – попита Бей и разби надеждите на Сидни, че няма да се връщат към тази тема.

Майка й си пое дълбоко въздух и се опита да си спомни нещо, което с големи усилия бе забравила. Посегна към бонбоните. Взе си един и подаде един на Бей.

– Харесваше й. Мисля, че е била малко суетна като млада. Допадаше й мисълта, че ако се омъжа за един Матисън, това ще е неин успех. Също както смяташе за свой успех, че Клеър се научи да готви толкова добре. За добро или лошо, ние сме нейните наследници.

– Джош е различен – изрече момичето с абсолютна увереност.

Сидни се взря в очите на дъщеря си с онзи сериозен поглед, който я предупреждава да внимава.

– Винаги съм те насърчавала да опознаваш света, да излезеш извън границите на Уейвърли, защото никога не съм искала да се ограничаваш. Обаче ти все ме предизвикваш. Няма миг, в който да не си била абсолютно сигурна коя си и къде ти е мястото. А аз не желая едно момче да ти отнеме това. Не желая някой да ти внушава, че си друга, а после да ти отнеме всичко и да изръси: „Мислех, че разбираш.“

– Не мога да го принудя да изпитва към мен това, което изпитвам аз към него. Знам го – каза Бей. – Обаче съм напълно сигурна, че трябва да присъствам в живота му по някакъв начин. И че той трябва да присъства в моя.

– Щом трябва да си в живота му, защо се крие, когато е с теб? Защо просто не е открит?

Бей замълча, а упоритото накланяне на брадичката беше познато на Сидни. Винаги заемаше тази поза, когато някой постави усета й под въпрос.

– Бей, гарантирам ти едно: Джош знае за мен и баща си. Знае и въпреки това постъпва така. И то докато родителите му ги няма.

– Той е различен – повтори Бей.

– Ще видим – отвърна майката. – И никакво тайно измъкване повече.

Сидни щеше да стане от леглото, но Бей я спря:

– Ще останеш ли за малко?

Сидни се усмихна на дъщеря си, която притежаваше невероятната способност мигом да се превръща от жена в дете. Облегна се и прегърна Бей.

Така си останаха до късно сутринта в четвъртък. Бей проспа първите часове, а Сидни – първия си клиент.

Телефонът ги събуди. Звънеше Клеър, изпаднала в истерия.

Изглежда, бедите, които първата слана докарваше на Уейвърли, най-накрая ги бяха връхлетели.

Единайсета глава

Случило се беше по-рано сутринта, докато Клеър беше в стаята до кухнята и си почиваше от печката, проверявайки поръчките. Обикновено сутрин беше сама. Бъстър и Бей идваха следобед, после Тейлър вземаше Марая от някое от многобройните й следучилищни занимания и я прибираше у дома вечер, когато всичко се оживяваше, а въздухът ставаше някак по-лек и танцуваше по кожата й. Обаче сутрин, като тази сутрин например, беше тихо, чуваше се само бълбукането на сиропа в кухнята, проскърцването и въздишките, които старите къщи понякога издават, сякаш ги болят костите. На вратата се позвъни.

Клеър сепнато се извърна на стола пред бюрото. Звънът прозвуча отначало силно, но заглъхна, сякаш някой го заглуши. Сигурно звънецът беше развален. Или пък къщата просто й напомняше да се върне в кухнята и да наблюдава тенджерата, докато ври, за да не подпали всичко. Звънът беше последван от почукване.

Не, имаше някой. Може би доставка? Тя не очакваше нищо.

Стана и прекоси къщата към входната врата, но тя заяде, когато понечи да я отвори.

– Престани – нареди на къщата. – Не съм в настроение за тези работи.

Обаче вратата не се отваряше.

– Наред ли е всичко вътре? – долетя приглушен глас от предната веранда.

– Да, наред е – провикна се Клеър в отговор. – Само минутка.

Върна се обратно в кухнята и излезе през мрежестата врата на задната веранда, която не заяждаше, защото беше нова.

Зави по алеята към предната част на къщата. Беше облечена с панталона си за йога и със стара риза на Тейлър, върху която беше вързала престилка. Съжали, че не си е взела якето, защото сутрин беше хладно и мъгливо, сякаш кварталът беше увит с восъчна хартия.

Човекът на входа се обърна, когато чу стъпки сред окапалите листа на лировото дърво. Прекоси верандата, застана горе на стълбите и погледна надолу към Клеър.

Беше възрастният мъж със сивия костюм.

– Клеър Уейвърли? – попита той с гладък като разтопено масло глас. – Казвам се Ръсел Залер.

Клеър неспокойно прибра косата си зад ушите, без да откъсва очи от мъжа. Беше той. Непознатият, който я наблюдаваше и се навърташе край живота й вече цяла седмица.

– От дни седите пред дома ми – отбеляза тя.

– Много хубава къща. – Мъжът слезе по стълбите и спря пред нея. Пъхна ръце в джобовете на панталона си и разгледа къщата. Това й даде възможност тя пък да огледа него: късо подстриганата му прошарена коса и бледата му кожа. Очите му също бяха светли, сребристосиви като монети. – Добре сте се справили.

– Какво искате? – попита Клеър.

Той се отдръпна от нея, сякаш за да й вдъхне спокойствие.

– Уплаших ви. Извинете. Не исках да се получи така. Нямах представа как да се обърна към вас, какво да кажа.

– Говорили сте с Патрис Сорел и сестра й Тара за мен, нали така? — попита Клеър. – В събота следобед в центъра на града.

Той кимна.

– Просто исках да съм сигурен, че съм намерил когото трябва.

– Когото трябва за какво?

Мъжът бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади сгъната хартия, която приличаше на лист от списание.

– Дълга история, но започва с това. Миналия месец, докато чаках за преглед при лекаря си, прочетох това в едно списание. — Подаде й листа и тя веднага го позна. Беше статията в „Садърн Ливинг“ за нейните бонбони. Усмихна се, развеселена от първата мисъл, която й хрумна. Да не би този да й беше фен?

– Имам проблеми със сърцето. О, нищо сериозно, пия хапчета. Затова бях на лекар. Децата държат редовно да ходя на преглед. Видях статията за вас и познах името. А когато ви потърсих в интернет от компютъра на внучката си, открих и това.

Извади още един лист от джоба си – фотокопие на интервюто, което Клеър беше дала за популярен кулинарен блог веднага след излизането на онзи брой на „Садърн Ливинг“. Тогава даде много интервюта, замаяна от известността, преди животът да стане толкова сложен, толкова натоварен.

Този човек имаше не една, а две статии за нея. Кой беше той?

– Аз съм вече възрастен – каза Ръсел. – Трябва да оправя нещата, преди да умра. Трябваше да дойда да се срещна с вас. Виждате ли този цитат? Ако ми позволите... – Той взе от ръцете й листа с интервюто в блога. - Тук казвате: „Ако не бях Уейвърли, бонбоните нямаше да се продават. Защото всъщност продавам името си, своето наследство. Жените Уейвърли са загадъчни и магични, а историята им се знае от години на юг. Тези бонбони са техните бонбони, направени са от техните тайни. Във вените ми тече тяхната кръв. Затова бонбоните са толкова специални. Затова самата аз съм толкова специална.“

Клеър го погледна с извити вежди, когато той приключи с четенето.

– Разбирате ли, в тази статия няма нищо вярно – каза той.

– Как така?

Той отново бръкна в джоба си. Извади поредния лист. Този път се оказа снимка. Подаде й я.

Беше снимка от седемдесетте години, на която четирима души седят в извито сепаре в канелен цвят. Върху издрасканата маса пред тях имаше пълен пепелник и половин дузина бутилки. Ръсел Залер, с четирийсет години по-млад, седеше до красива млада жена със светла коса и неспокоен поглед. Беше я прегърнал. С тях бяха тъмнокоси мъж и жена. Тъмнокосата жена беше прегърнала малко дете.

Клеър усети как й се завива свят. Приближи се до стълбите на верандата и седна. Ръсел Залер я последва на разстояние и се настани на стъпалото до нея.

Клеър имаше съвсем малко безценни снимки на майка си. Понякога дори не можеше да си спомни ясно как е изглеждала. Напълно беше забравила как звучи гласът й. А сега сякаш частица от нея се връщаше. Посочи светлокосата жена на снимката, която седеше до Ръсел Залер точно както Клеър седеше до него сега.

– Това... това е майка ми.

Ръсел Залер кимна.

Клеър плъзна пръст по детето в прегръдките на другата жена от снимката. Беше тя, Клеър – с разрошена кестенява коса и големи кафяви очи – в прегръдките на една непозната. Смучеше палеца си и рееше поглед някъде, към спокойното местенце, което я успокояваше, а останалите се смееха, като че ли е напълно в реда на нещата дете на нейната възраст да бъде на място с алкохол и цигари. Клеър почти не помнеше онова време от живота си, но помнеше ясно тихото си убежище. Майка й не допускаше да й се случва нищо лошо, но опасността неизменно съществуваше. Клеър открай време мразеше опасността. Майка й обаче се хранеше от нея.

– Преди години с Лорълай имахме връзка – каза Ръсел. – Аз работех в Шоний, Оклахома, просто минавах оттам. Тя също. Нашето беше като сблъсък на два метеора. Лорълай беше луда глава. Не е лесно да я забрави човек.

Клеър усети как пръстите й изтръпват. Клеър беше родена в Шоний, Оклахома. Не го беше споменавала на никого, дори на сестра си, но през по-голямата част от живота си си представяше как се случва точно това. Може би по тази причина мъжът й се струваше познат и имаше усещането, че не го вижда за пръв път. Снимката обясняваше миризмата, която тя усещаше в негово присъствие, дима, бирата, гланца за устни на майка й. Тези миризми бяха неразривно свързани с нейния спомен за майка й. През първите години от живота си Клеър беше прекарала по барове повече време, отколкото общо през всички останали години, защото майка й я мъкнеше из цялата страна, неукротима като вятъра, преди да се роди Сидни и Лорълай да ги доведе в Баскъм.