О, боже! Бонбоните. Беше взела точно тези бонбони. Наричаха ги храна за помиряване, защото никой не можеше да се кара, докато ги яде. В момента нищо не можеше да накара Бей да се почувства по-виновна. Беше се измъкнала точно вечерта, когато майка й искаше да се помирят. Да се помирят. Звучеше толкова добре. Беше й омръзнало всичко да е толкова трудно.

– Обадих се на леля ти Клеър, за да проверя да не би да си там. Тогава тя ми разказа за странния мъж, когото си видяла на Пендланд Стрийт.

Ставаше все по-зле.

– Приличаше на търговец – опита се да обясни Бей.

– Просто лукав и фалшив, не и опасен.

– Значи казваш, че не е трябвало да се тревожа, когато влязох в стаята на дъщеря си и видях, че е изчезнала?

– Не съм изчезнала. – Тя погледна към Джош и Хенри. Хенри се бе навел към Джош със скръстени пред гърдите ръце. И двамата бяха навели глава. Хенри казваше нещо, което тя не можеше да чуе.

До моравата се приближи микробус и паркира зад пикапа на Хенри. Слязоха Клеър, Тейлър и Марая. Клеър поне беше облечена. Обаче Тейлър и Марая бяха по пижами.

– Те какво правят тук? – изстена Бей.

– Обадих се на Клеър и й казах къде си – отвърна майка й. – И тя се тревожеше за теб.

– Сега и Иванел ли ще се появи?

– Може би.

– Бей! Здрасти! – извика Марая и изтича към нея. -Защо всички сме тук през нощта?

– Сидни? – обърна се Клеър към сестра си, когато се приближи. – Сидни?

Сидни най-накрая отмести ядосания си поглед от Бей.

– Оставила ли си да свети в салона?

– Не.

Клеър посочи през парка към „Бялата врата“, където лампите светеха и по тъмния тротоар пред салона се образуваха лимоненожълти квадрати.

– Тогава мисля, че нещо не е наред.

– Ключовете не са у мен – каза Сидни, когато предпазливо се приближиха към салона като банда неумели крадци на коли.

– Не мисля, че ще ти трябват – рече Хенри, след като бутна вратата и тя се отвори широко. Хенри бе оставил Джош в парка и му беше наредил да изчака. И той го направи. Седеше на една пейка и наблюдаваше странното семейство с изражение, което според Сидни беше заинтригувано. Не изглеждаше смутен, развеселен или надменен. Не беше очаквала, че ще се окаже толкова свестен. Сякаш повече от всичко искаше да се присъедини към тях. Не беше допускала, че Джош ще поеме своя дял от вината, макар че очевидно всичко беше дело на дъщеря й. Не беше очаквала да види в него онова, което явно виждаше дъщеря й. Изгубен човек.

Не искаше да харесва Джош Матисън.

След като Хенри огледа салона и не откри нищо, останалите влязоха.

– Сигурна ли си, че не си забравила да загасиш лампите? – попита Тейлър. Всъщност това беше типично за него. Той забравяше всичко. Губеше се, докато отиваше на работа. Тази година си беше купил четиринайсет чифта очила за четене. А в момента носеше две различни обувки. Понякога Сидни напълно разбираше как бе успял да намери път до Клеър. Очевидно се беше загубил в търсене на правилния път и се бе озовал пред таен проход. Това беше единственият начин да стигнеш до Клеър, онези тайни проходи, уязвимите места – семейство, приемане, дълголетие.

– Аз си тръгнах последна – каза Сидни. – Дори да съм забравила осветлението включено, никога няма да оставя вратата отключена.

– Кой друг има ключ? – попита Хенри.

Тогава разбра. Сидни веднага отиде до рецепцията и откри сейфа под касовия апарат отворен и празен.

– Обрали са те – обади се Клеър зад нея. – Трябва да повикаме полиция.

– О, чудесно! – каза Бей и вдигна ръце. – Джош ще си помисли, че искате да го арестувате!

– Не ме интересува какво ще си помисли Джош – отвърна Хенри. Бей не можеше да го погледне в очите.

– Няма да викаме полиция – каза Сидни. – Знам кой го е направил – вече отдавна я няма. Хайде да се прибираме.

Те излязоха, Сидни затвори сейфа и ги последва. Преди да изгаси лампите, тя погледна към стола си.

Вайълет беше взела парите, но бе оставила люлката.

Когато Сидни, Хенри и Бей се прибраха, Бей веднага отиде в стаята си.

– Лягай си – каза Сидни на Хенри, докато уморено се качваха по стълбите заедно. Не е лесно да си родител. Сигурно беше полудяла, щом иска да го направи отново. – Поспи колкото можеш. Аз ще поговоря с нея.

– Нямаш ли нужда от мен?

Тя поклати глава.

– Ти свърши мъжката работа. Аз ще се оправя с женската.

– Лека нощ – отвърна съпругът й и я целуна. Тръгна по коридора, но спря пред вратата на спалнята. – Тейлър да не би да носеше две различни обувки тази вечер?

– Да.

– Трябваше да се сетя. Като че ли не засрамихме Бей достатъчно.

Сидни се усмихна и отвори вратата на стаята на дъщеря си.

– Джош не беше виновен – каза веднага Бей. Седеше на леглото си, прегърнала една възглавница. – Не му казах, че съм наказана. Само си говорихме. Не сме правили нищо друго.

Сидни отиде до нея. Кутията с бонбони и чашите с чай, вече изстинал, бяха на нощното шкафче, където ги беше оставила по-рано, когато разбра, че дъщеря й е изчезнала. Първата й мисъл беше, че някой я е отвлякъл, и от паника стаята беше затрептяла в ритъм със сърцето й. Докато не откри телефона на Бей отвън, не й хрумна, че може сама да се е измъкнала. Тя никога не го правеше. Беше прекалено пряма. Ала сега беше влязла в света на Матисън, преди майка й да успее да я спре. А в техния речник не фигурираше думата „прям“.

– Странно, защото според теб в събота той дори не знаеше коя си.

– Ами, сближихме се едва в понеделник. Преди време му написах бележка, че ако някога иска да поговорим, ще го чакам пред училище следобед.

– Написала си му бележка? – Бележка. Няма друг миг в живота, когато една бележка да има повече сила, когато опишеш ли чувствата си, ги правиш някак истински, а очакването на отговор става вледеняващо, сякаш минава цяла вечност.

Бей хвърли възглавницата настрани и се излегна, загледана в тавана, където беше залепила стари корици на опърпани книги, които беше купила от разпродажба в библиотеката преди години. Четеше книгите стотици пъти, носеше ги със себе си, докато страниците не се разкъсат и корицата не се отдели, тогава залепваше кориците на тавана, за да ги гледа, сякаш си спомня хубав сън.

– За първи път привлече вниманието ми през първия учебен ден. Тогава разбрах, че мястото ми е до него.

От всичко, по което можеше да прилича на Сидни, точно това ли трябваше да е!

– О, Бей!

– Не разбирам какво нередно има.

Майка й седна на леглото до нея. Взе възглавницата, която Бей беше хвърлила настрани, и я пъхна под гърба си. Замълча, за да подреди мислите си, после каза:

– Имах връзка с бащата на Джош в гимназията.

Момичето веднага се изправи.

– Не беше нещо мимолетно. Бяхме неразделни три години. Обичах го повече, отколкото бях обичала някого преди. Обаче обичах и това, което означаваше да бъдем заедно, фактът, че принадлежах към групата, че ме приемаха. Говорехме за брак. Дърдорех за сватбата и как ще живея в имението на Матисън.

– Какво стана? – попита Бей.

– Заряза ме в деня на завършването. Знаеш ли какво ми каза? „Мислех, че разбираш.“ Синовете в семейство Матисън вървят по стъпките на бащите си. Продължават семейния бизнес. Женят се за момичета от подходящо семейство. Аз не бях такова момиче. Затова напуснах Баскъм. Той разби сърцето ми, но най-вече разби мечтата ми, че мога да бъда нормална. Реших, че щом не може да съм нормална тук, ще успея на друго място. Ала така и не се получи.

– Затова ли си заминала?

Сидни кимна.

– Защо не ми каза?

Сидни се пресегна и погали Бей по бузата, вече беше почервеняла от студа – изглеждаше като порцеланова кукла с нарисувани бузи.

– Сигурно съм смятала, че причината да се върнем е по-важна от причината да замина.

Бей погледна майка си, сякаш за първи път я виждаше с очите на възрастен. Наистина беше почти възрастна и при тази мисъл очите на Сидни се напълниха със сълзи. Напоследък беше прекалено емоционална.

– Толкова много неща не знам за теб – каза момичето.

Сидни беше сигурна, че ще се стигне дотук. Надяваше се да отложи този разговор с още няколко години. Да кажем, с двайсет.

– Питай – подкани примирено дъщеря си.

Бей се настани на леглото с кръстосани крака.

– Хънтър Джон Матисън първият ли ти беше?

– Да. Следващия въпрос.

– На колко години беше?

– По-голяма от теб. Следващия въпрос.

– Каква беше майка ти?

Сидни не очакваше точно това. Помисли малко и отговори:

– Не си я спомням много добре. И тя напуснала Баскъм на осемнайсет. Върнала се за малко. Била бременна в деветия месец с мен, а Клеър била на шест. След няколко години отново си тръгнала, този път завинаги.

Била проблемна. Иванел веднъж ми каза, че станало така, защото изяла ябълка от дървото в задния двор и видяла какво ще бъде най-голямото събитие в живота й. Видяла, че ще умре в ужасна верижна катастрофа, и затова полудяла, сякаш се опитвала да направи нещо по-голямо, за да не се случи това.

– Изяла ябълка ли? – При тази мисъл Бей неволно направи гримаса. – Уейвърли никога не ядат ябълките!

– Не знам дали е вярно, миличка. Никога не съм се замисляла. То е като повечето неща, щом стане дума за семейството ни. Слухове. Легенди. Може да е имала психически проблеми. Спомням си я много превъзбудена. А когато не беше превъзбудена, беше депресирана. Баба Мери се постара много заради мен и Клеър, но тя беше особена жена.

Момичето започна да сплита на плитчици косата си.

– Каква е била дарбата на майка ти?

– С Клеър сме си говорили за това. Всъщност не знаем – сви рамене Сидни.

– Това ли е всичко, което си спомняш за нея?

– Имам един особен спомен с нея. Странно, май не съм го разказвала на никого – засмя се тя. – Бях малка, може би на три или четири, и седях някъде на тревата, сигурно в градината, потна и разплакана, защото бях паднала и си бях ударила лакътя. Майка ми коленичи пред мен и се опита да ме успокои. Не стана. Колкото повече внимание получавах, толкова по-истерична ставах. Обичах да... драматизирам, когато бях дете.