– Благодари ли на Фин от мое име? – попита той.

– Още не. Виждам го само на автобусната спирка, а напоследък мама ме кара до училище. Защо искаш да му благодариш?

Момичето изяде своята половина от портокала и избърса ръце в джинсите си.

– Гледа ли видеоклипа?

– Още не.

– Ще разбереш, когато го изгледаш. – Късните автобуси започнаха да се подреждат. – Предполагам, че не искаш да те закарам до вас?

– Не, благодаря. – Тя стана и грабна раницата си.

– Утре следобед няма да дойда – каза Джош, докато дояждаше портокала, после вдигна обелките от земята.

– Има събрание на ученическия съвет.

– Няма проблем – отвърна Бей, примигвайки към слънцето, което светеше право в очите й. – Честно казано, недоумявам защо изобщо идваш тук.

– Казах ти, приятно ми е да си говоря с теб. Не знам защо чаках толкова дълго. – Той се изправи. – Искаш ли да дойдеш вкъщи довечера? Родителите ми ги няма, но икономката ни Джоан е там.

Бей се сети как едва миналата седмица беше тичала през гората, за да погледа за малко него и приятелите му. Изобщо не се вписваше там.

– Не познавам приятелите ти толкова добре.

– Те няма да са там довечера. Затова те каня. В сряда вечер родителите ми се обаждат. Спокойни са, когато не чуват да се вихри купон.

– Не го приемай лично, но мястото ми не е в дома ти.

– Тогава нека да излезем – продължи той. – Искам да кажа, само двамата. Но не насаме. Мога да взема храна и да хапнем в парка в центъра, след като мръкне.

– Тоест, искаше да каже да я запази в тайна.

Ала най-странното беше, че Бей нямаше нищо против. Защото тайната не беше тя. Беше фактът, че нещо го прави щастлив. И по някаква причина Джош не беше готов другите да го разберат.

– Добре – съгласи се тя по чисто егоистични причини, свързани с това да хапва с Джош и да си бъбрят по здрач, което за нея си беше среща, макар за него да не беше. Дишането й се учести при мисълта за нещо толкова просто и все пак невероятно прекрасно. Да хапват и да си говорят, след като се стъмни. Може би дори щеше за кратко да прехвърчи сняг, както в картината, в която тя се виждаше с него, и всичко да стане идеално, спокойно, истинско.

Обаче изведнъж това просто, прекрасно нещо се натъкна на неочаквано затруднение. Защото Бей си спомни, че е наказана.

Ала също толкова бързо реши, че няма значение. Помисли си, че правилата нямат значение.

Не и когато са погрешни.

Нали така?

Тази вечер беше облачно и хладно, луната беше скрита зад облаци. Беше още по-хладно и тъмно на земята, зад главата на Хорас Дж. Ориън в парка, но Джош не го усещаше. С Бей носеха якета, шапки и ръкавици и се смееха прекалено много, за да усещат студа.

Джош изяде сандвича си и се облегна на Хорас. Бей седеше срещу него с кръстосани крака и държеше чашата с кафето, която й беше донесъл. Разказа й как веднъж едва не избяга от къщи, защото родителите му бяха позволили на по-големия му брат Пейтън да остане до късно и да гледа телевизия, но не и на него. Икономката Джоан го беше хванала и го беше завела в стаята му, преди родителите му да разберат.

– Никога не го направих отново – каза той. – Джоан ме убеди, че някъде по мен има камера и не мога да избягам, без тя да разбере. Месеци наред се къпех с шортите си. Май за пръв път го споделям с някого.

– Радвам се – отвърна Бей през смях. – Доста е смущаващо.

Той я гледаше. Знаеше, че го харесва. Определено беше очарован от нея, особено напоследък, но не беше сигурен, че чувствата му са романтични. Но пък не се беше чувствал така с никоя друга, така че откъде можеше да знае? Беше се целувал с момичета. Даже почти беше стигнал до края с Тринити Кейл в единайсети клас, преди тя да го спре и да му каже, че трябва да бъдат само приятели. Джош се съгласи толкова бързо, че я засегна. Понякога се чудеше дали нещо не му е наред.

Какво всъщност правеше тук?Наистина ли смяташе, че това симпатично и странно петнайсетгодишно момиче може да му даде всички отговори? Толкова му се искаше да е така. Дори да не беше, Бей го караше да вярва, че е възможно да е така, което му вдъхваше повече надежда от всичко друго напоследък. Тя го караше да се чувства щастлив, сигурен и развълнуван. Очакваше с нетърпение да прекара малко време на стъпалата с нея след училище. Месеци наред всеки ден на път за вкъщи минаваше с колата покрай училище специално за да се увери, че тя наистина го чака, както пишеше в бележката й. Сам избра да го прави, сам предприемаше тези стъпки. Чувството беше странно. Нямаше му доверие.

Джош изпъна крак и побутна нейния.

– Е, какво ще правиш с живота си, Бей Уейвърли?

– Ще живея в къщата на Уейвърли. Само това знам - отвърна тя без колебание. – Обичам да се занимавам с декорация. Може би ще правя нещо такова. Ще разбера, когато стигна до колежа.

– Беше свършила страхотна работа на танците – каза Джош и неочаквано си спомни момента, в който я видя на скамейките. Стоеше права с красивата си рокля, с цветя в косата и изглеждаше като мечта, която бе имал като момче. Единствената му мисъл беше как да се махне, за да не трябва да се изправи пред факта, че няма да може да изживее тази мечта, че всъщност никога не е получавал каквото иска. Пък и така или иначе, нищо от това, което имаше, всъщност не му принадлежеше.

– Изглеждаше невероятно онази вечер. Трябваше да ти го кажа. Но докато се усетя, вече беше изцапана с изкуствена кръв.

Тя се изпъчи гордо.

– Мисля, че се справих много добре.

– Да, така е. – Той се взираше в нея толкова дълго, че дори Бей, която беше ненадмината в зяпането, отмести поглед.

– Е, какво трябва да правим сега? – попита най-накрая. – След като сме един за друг?

Бей се разсмя и се премести до него, за да се облегне на главата на Хорас и да се взре в студеното нощно небе, сякаш очакваше нещо да падне. Беше с розова плетена шапка с похлупачета за ушите, от които се спускаха връзки до раменете й.

– Не очаквам да ме целунеш или нещо такова – каза, все още загледана нагоре.

– Така ли?

Тя кимна.

– Да. Това, което правим сега, чувството, разговорите и смехът, а понякога и тишината. Това трябва да правим. Леля ми се обажда на майка ми и понякога просто си седят, без да си говорят. Така трябва да бъде.

При тези думи той усети неочакван прилив на чувства. Това беше облекчение. Тя му носеше такова облекчение. Изглежда искаше да каже, че да са един за друг не е бог знае колко трудно.

– Мислиш ли, че ще завали тази вечер? – попита Бей и го погледна отново, а лицата им се оказаха неочаквано близо едно до друго. Тя ухаеше на студен въздух и рози. Каза му, че е правила бонбони с рози следобед в дома на леля си. Когато по-рано се качи в колата му, сякаш донесе със себе си целия юли месец.

Лицата им бяха съвсем близо, почти се докосваха. Очите му се спряха на устните й.

И тогава телефонът неочаквано звънна в джоба му.

И двамата подскочиха. Бей разля кафе върху джинсите си и веднага скочи, опитвайки се да го избърше. Джош посегна да извади телефона си от джоба на якето и се смути, когато видя какво пише на екрана.

– Ти си. Как го направи?

Бей спря да бърше джинсите си.

– Кое?

Той обърна звънящия телефон към нея, за да й покаже екрана. На него пишеше „Бей Уейвърли“. Той се изсмя.

– Ти ми се обаждаш.

Тя заопипва джобовете си.

– Сигурно съм го изпуснала отвън, когато... – Не довърши изречението.

– Ако не си ти, тогава кой ми звъни от твоя телефон?

– Почакай...

Ала беше прекалено късно. Джош вдигна. След няколко секунди й подаде телефона.

– Майка ти е.

– Съжалявам – каза Бей, когато седнаха на пейката в парка рамо до рамо и гледаха напред.

– Няма проблем.

– Искам да кажа наистина съжалявам – повтори тя.

– Вината отчасти е моя. Разбрах, че нещо не е наред, когато се срещнахме край пътя, а не пред дома ти.

Бей го погледна – с плетената си шапка и зимното си яке той спокойно очакваше последствията. Отново беше потънал в тъгата си, тлеещият пламък отново се излъчваше от него. Тя осъзнаваше, че проблемът е в неговата вцепененост от нерешителност и страх. Можеше да се чувства единствено нещастен, докато някой не му предложи алтернатива – все едно да получи кислород, когато се задушава.

Тъкмо стигаха до същината на нещата. Защо трябваше майка й да звъни точно сега? Правеше всичко по-трудно, когато не трябва да е трудно.

Така да не я биваше с наказанията, че беше забравила отново да вземе телефона на дъщеря си. Бей го беше оставила на вибрация и след като Джош й се обади, че идва да я вземе със сандвичи и кафе, тя го пъхна в джоба си и се измъкна през прозореца на стаята си. Срещнаха се край пътя, защото му обясни, че баща й си е легнал рано и не иска колата на Джош да го събуди. Което си беше вярно. Сигурно беше изпуснала телефона, докато се спускаше по дървото (което беше по-трудно, отколкото звучеше). Номерът на Джош беше последен в списъка с обажданията, затова когато майка й беше открила телефона под дървото, след като бе разбрала, че Бей я няма, беше позвънила и хоп, намери я.

Бей гледаше навъсено, докато пикапът на Хенри заобиколи моравата и спря. Хенри се появи по джинси, тениска и работното си палто. Майка й беше с червеното си кимоно. Дори не се беше преоблякла.

Момичето покри очи с едната си ръка, сякаш така щяха да изчезнат.

Двамата тихо прекосиха парка и се приближиха.

– Ела с мен, Джош – каза Хенри. – Трябва да обсъдим някои неща.

– Татко! – извика Бей ядосано, защото те смятаха, че Джош е извършил нещо нередно.

– Няма проблем, Бей – каза Джош, докато ставаше.

– Реагираш пресилено – обърна се Бей към майка си, когато Сидни спря отпред и безмълвно впери поглед в нея.

– Имаш ли представа колко се уплаших? Качих се в стаята ти, за да се сдобрим. Носех две чаши чай и кутия бонбони с шоколадова глазура. Щях да прекратя това веднъж завинаги, защото и двете бяхме нещастни, и трябваше да си поговорим. Обаче теб те нямаше. Прозорецът беше широко отворен. Помислих, че са те отвлекли!