Ала Вайълет не се поддаде.

– Той спи.

Без да говори повече, Сидни извади пари от престилката си, даде й ги и Вайълет си тръгна.

– Крала ли е от теб? – попита Джейни.

– Не ми се говори за това – отвърна Сидни, без да я поглежда. Не искаше да обяснява, че знае от седмици, но се бе надявала, че постоянството и безграничната й вяра във Вайълет, ще променят нещата.

Обаче младата жена не можеше да се промени. Сидни не можеше да стигне до същността й. Виждаше само външната обвивка, млада и податлива. Но дори и тя щеше да се промени с годините.

Колкото и да я разстройваше този факт, най-много я болеше, че Вайълет отвежда Чарли, сладкото, невинно момче. Сидни застана до прозореца и наблюдава как младата жена потегля със старата сива тойота „Корола“.

Усети болка и толкова голяма празнина, че в очите й бликнаха сълзи.

Вечерта Сидни се прибра в притихналия си дом. Надяваше се, че нещо ще я разсее: че Хенри ще пече царевични кексчета в кухнята, които правеше поне веднъж в месеца, защото така правел и дядо му; или пък Бей е готова да преговаря за наказанието си.

Ала нямаше нищо подобно. Беше толкова тихо, че се чуваше тишината.

Сидни се приближи до стълбите и извика на Бей какво иска за вечеря. Клеър я беше докарала вкъщи, защото майка й беше затрупана с работа благодарение на Вайълет.

– Ядох у Клеър – провикна се момичето в отговор.

След танците в събота почти не бяха разговаряли. Бей, изглежда, понасяше наказанието добре, прекалено добре, сякаш с примирението си искаше отново да покаже на Сидни, че обърква всичко.

Сидни влезе в кухнята. До хладилника имаше малка бяла дъска за писане, толкова стара, че съобщенията, писани с години върху нея, все още леко прозираха като думи дълбоко под вода. Хенри беше написал, че още е в мандрата и поправя някаква машина, която днес се с повредила. Също като Бей той никога не използваше телефона. Сидни сякаш живееше с двама лудити.

С палто и чанта на рамо, която беше забравила да свали, тя отвори хладилника и погледна вътре. Не беше гладна.

Затвори вратата и посегна към телефона в кухнята.

– Удобно ли е? – попита, когато Клеър вдигна.

– Да – отвърна сестра й. Винаги така отговаряше. - Как мина денят ти?

– Ужасно. Бей е в стаята си, Хенри все още не се е прибрал, а аз се чувствам... – Искаше да каже „безплодна“.

– Говори ли с Бей?

– Не.

– Говори ли с Хенри?

– Не.

– Ако не им обясниш, те няма да разберат – каза Клеър, макар че самата тя никога не обясняваше нищо на никого, понякога дори на Тейлър, който често беше потънал в собствените си мисли. Ала Клеър се нуждаеше точно от това – от някого, който да присъства в живота й, да я дразни и да я вади от нейния свят. Сидни винаги бе имала нужда от човек, който да я успокоява, да я приземява. И това беше Хенри.

– Знам.

Сидни се загледа през прозореца над мивката в кухнята и се заслуша в шумовете около Клеър. Май и тя беше в кухнята. Стори й се, че чува тракане на чинии, пускане на вода. Някъде отзад се чуваше смехът на Марая. Звукът от стъпките на Тейлър.

– Знаеш, че ако имаш нужда, аз също съм насреща - каза накрая.

– Знам. Обичам те.

– И аз те обичам. – Сидни затвори и излезе на задната веранда. Седна на един от двата тръстикови стола.

Полето отзад беше толкова тъмно, че не можеше да каже къде свършва то и къде започва нощното небе. Трудно й беше да свикне със света без улично осветление, но й харесваше как това ги сближава с Хенри. Когато се ожениха, седяха тук всяка вечер. Хенри казваше, че баба му и дядо му правели същото, затова запазиха столовете. Твърдеше, че понякога все още ги вижда - как баба му отпуска ръка, а дядо му я хваща.

Не беше сигурна колко време е минало, но студът щипеше страните й, когато чу стъпките на Хенри в кухнята. Вратата се отвори и той я повика:

– Сидни?

– Да.

Той излезе и затвори вратата след себе си.

– Какво правиш тук? – попита и седна на стола до нея. Седалката изпука от студа. Още беше с работните си дрехи. Сидни съзнаваше, че трябва да влезе и да му приготви нещо за вечеря. Той работеше много. Можеше да направи поне това за него. Ала не бе в състояние да помръдне.

– Не знам – отвърна тя. – Мисля.

– Какво има? – попита съпругът й.

– Рецепционистката ми Вайълет напусна днес. Замина и отведе Чарли със себе си. Взимала е пари от касата.

Той замълча, докато осмисли информацията, защото знаеше какво се опитва да направи жена му за Вайълет, знаеше колко много означава Чарли за нея.

– Съжалявам – изрече накрая.

– Искам да се върна назад и отново да съм на тази възраст, но да знам всичко, което знам сега.

– Младостта е надценена – поклати глава Хенри.

– Не искам Бей да допуска същите грешки като мен - каза Сидни. – Бей. Вайълет. Искам да помогна на някого.

– Не можеш да поправиш нещо, което още не е счупено. Само се натъжаваш. Какво става наистина? Говори с мен.

– Напоследък се чудя защо не мога... Искам да кажа, опитваме от известно време. – Тя замълча. Очите й се насълзиха. – Мисля, че вината е моя. Животът ми беше много тежък, преди да дойда тук. Живях с лош човек, който ме тормозеше. – Хенри, разбира се, знаеше за Дейвид, но Сидни не споменаваше името му, сякаш така щеше да заличи спомена за него. И все пак той все още беше тук като произшествие, което е преживяла, но белегът ще остане завинаги. – Понякога се чудя дали това не е причината да не мога да имам повече деца.

По-скоро чу, отколкото видя, че Хенри се обърна към нея.

– Затова ли е всичко? Червената коса и посещенията в кабинета ми? – попита той. В гласа му се долавяше явно облекчение, след като разбра. – На пода в кухнята?

– Искам да те даря със син – прошепна. – Заслужаваш син. Може би аз не го заслужавам, но знам, че ти го заслужаваш.

– Ти ми даде Бей – отвърна той веднага. – Не ме интересува дали ще имаме още деца. Никога не ме е интересувало. Сидни, скъпа, прекалено дълго мислиш за това. Време е да си простиш. Дори си закъсняла.

Тя кимна в тъмното и облиза сълзите, които се бяха събрали в ъгълчетата на устните й. Разбира се, че беше прав. Малка част от нея винаги бе смятала, че не заслужава живота, който има с него, че не заслужава да бъде щастлива.

Настъпи тишина. Сидни осъзна, че чантата е все още на рамото й, сякаш щеше да излиза, а не да се прибира вкъщи.

– Моментът ми се струва подходящ за една от историите за дядо ми – наруши тишината Хенри.

Сидни се разсмя.

– Спомням си колко съсипан беше дядо, когато баба почина. Не ставаше от леглото седмици наред. Когато най-накрая се появи на закуска една сутрин, беше толкова слаб, че направо беше станал прозрачен. Седна край кухненската маса и каза: „Нищо вече няма да е същото, защото нея я няма на този свят.“– Сидни се обърна и го погледна. – Така разбрах, че е много по-лошо да загубиш нещо, което имаш, отколкото да не получиш нещо ново. Ти си всичко за мен, Сидни.

Когато се усмихна, тя усети как сълзите замръзват на лицето й.

Спусна ръка отстрани на стола и по силата на съвършена съгласуваност Хенри се пресегна и я взе в своята.

Десета глава

– Как разбираш точно къде е правилното място на нещата? – попита Джош на стъпалата след училище в сряда следобед. Белеше портокал и във въздуха край него се носеше лека цитрусова мъгла.

– Просто знам – сви рамене тя.

– Значи ако посоча някого, който и да е, ще можеш да ми кажеш къде му е мястото? – Джош посочи едно червенокосо момче от по-долните класове, което седеше върху калъфа на тромбона си на стъпалата и чакаше късните автобуси. – Тим Браун.

– Не става така – засмя се Бей.

– А как става?

– Не знам. Просто ми хрумва. В трети клас отидох у приятелката си Кенеди, за да си играем, а майка й нареди да прибере прането, преди да отидем в стаята й. Докато тя спореше с майка си, аз взех кърпите и се качих при гардероба с бельото на горния етаж. Знаех къде им е мястото. Не останах дълго у тях – додаде шеговито. – А що се отнася до хората, понякога мога точно да определя къде или с кого трябва да бъдат. Имам много ясна представа в главата си. Дакота Олсън трябва да е в Принстън. Просто го знам, ей така. – Момичето щракна с пръсти. – Обаче не виждам нищо за Тим Браун. По-лесно е да кажеш къде не е нечие място, защото усещането е тревожно, както когато губиш равновесие и всеки момент ще паднеш.

– Направо невероятно – отвърна Джош, докато подреждаше корите от портокала на купчинка до себе си на стъпалото. После раздели портокала на две. Даде й половината, която тя взе, сякаш й дава злато.

– Така е, откакто се помня. Просто съм такава.

– Знаеш ли къде е моето място? Какво трябва да правя с живота си?

Тя помисли малко, преди да отговори, защото се чудеше дали той не е тук днес само заради това.

– Не.

– И аз не знам. Да ти призная ли нещо? Приятно ми е да разговарям с човек, който няма мнение относно колежа, в който трябва да уча, или къде трябва да работя, когато завърша.

– Нямам отговор на въпросите ти. – Преди се бе случвало хората да се сприятелят с нея, за да им предсказва бъдещето или каквото там си мислеха, че прави, но винаги си тръгваха разочаровани.

– Няма проблем – каза Джош. – Така или иначе смятам, че трябва да открия тези неща сам. Знаеш ли, завиждам ти. Завиждам на удовлетворението ти.

– Не съм удовлетворена – поклати глава Бей.

– Не си ли?

– Просто знам къде ми е мястото, това е всичко.

– Това не е ли удовлетворение? – попита той.

– Предполагам, че е. Обаче, както отбеляза приятелят ми Фин, аз не съм единствената, която живее в собствен свят, и не мога да убедя всички къде им е мястото. Не мога да накарам хората да повярват в нещо, в което не искат. А това ме тревожи. – Погледна портокала в ръката си. – Не би трябвало, но е така.

Джош изглежда обмисляше казаното, може би разсъждаваше за бележката й. Най-накрая кимна, дъвчейки парченце портокал. Бей усещаше странна близост, докато седеше до него.