– Уволнена ли съм? – попита и го подпря на бедрото си. Той започна да нервничи. – Защото имам нужда от тази работа. Почти съм събрала достатъчно, за да купя старата тойота на Рой.

– Не, не си уволнена – изправи се Сидни.

– Защо си толкова мила с мен? – попита Вайълет, докато подрусваше Чарли, който се разплака. Сидни устоя на изкушението да го вземе от ръцете й.

– Защото някога бях като теб – отвърна.

– Нямаш представа какво значи да си като мен.

– Ще дойдеш ли на работа утре? – попита Сидни.

– Да. Ще дойда.

Сидни ги погледна за последен път и излезе от стаята. Възрастната двойка в дневната я изгледа подозрително, когато мина пред телевизора, за да излезе.

Сидни се качи в своя миникупър, седеше на студа и се чувстваше обезсърчена, защото колкото и да се опитваше, съзнаваше, че не може да хване някого, който не подозира, че пада.

Вече се беше стъмнило, когато Сидни пристигна в дома на Уейвърли. Мразеше тези къси дни. Изтича по стълбите към входната врата и се уви в шлифера си, за да се предпази от хладния вятър. Зачуди се дали Вайълет има зимно палто, а Чарли – зимни дрешки.

„Сири!“ – каза си.

Не можеше да контролира всичко.

Това беше причината. Стараеше се толкова, защото усещаше, че не дърпа юздите. Вайълет можеше да забременее, без да й мигне окото, а Сидни не можеше. Не беше честно. Беше й толкова лесно да забременее преди петнайсет години, беше го направила несъзнателно като ходенето. Тялото й го направи естествено, показа й, че е време. Сега изискваше толкова усилия, толкова енергия.

Клеър беше предупредила Сидни, че ще се привърже към Чарли. Сидни споделяше всичко със сестра си. Може би разкриваше прекалено много, защото Клеър винаги беше тук, винаги слушаше, винаги казваше правилните неща, независимо дали Сидни й вярваше или не. Понякога й се струваше, че взима прекалено много от Клеър. Обикновено Клеър й се обаждаше, за да я попита как е. Никога нямаше нужда от помощ, изглежда нямаше проблеми, които да не знае как да реши сама. Колкото и да обичаше сестра си, това понякога беше много смущаващо. Щеше да е хубаво, ако понякога и Клеър имаше някакъв проблем. Не непременно голям. Просто нещо малко, което да накара Сидни да се появи триумфално с бутилка вино и да каже: „Знам какво трябва да направиш!“

Сидни стигна до входната врата и се опита да я отвори. Тя не помръдна. Извади ключа си за къщата и се опита да я отключи. Отново не се отвори. Опита да позвъни на звънеца, но той не издаде нито звук. Объркана прекоси верандата, надникна през прозореца на дневната и видя Бей и Марая да гледат телевизия. Завесите внезапно се спуснаха пред нея и я оставиха в тъмнината на верандата.

О, сега разбра.

Сидни се върна до вратата. Погледна през рамо, за да се увери, че никой не може да я чуе, и прошепна: „Не ме интересува дали си недоволна, че я наказах. Ще се върна и ще те боядисам с грозна зелена боя, ако не се отвориш веднага.“ Почувства се нелепо, както винаги, когато трябваше да се справя с подобни неща в семейство Уейвърли.

Обаче вратата се отвори.

Къщата винаги е била малко суетна.

Щом влезе, чу Тейлър да се провиква от горния етаж:

– Забравих. Какво трябваше да правя тук?

– Да поставиш уплътнение около комина на тавана - извика в отговор Клеър от кухнята.

– Да, да – отговори Тейлър.

– Готова ли си? – попита Сидни, когато отиде в дневната.

Бей кимна и се изправи.

– Ще дойда след минута – рече майка й и се отправи към кухнята.

Клеър вадеше пържено пиле от кутия, която Тейлър очевидно бе донесъл вкъщи. Вдигна поглед от чиниите, когато Сидни влезе.

– „Кей Еф Си“? Това е ново – пошегува се Сидни и се приближи към нея. – Започни отново да готвиш, моля те.

– Обмислям го.

– Наистина ли? – изненада се Сидни. За първи път го чуваше. Всички в семейството се опитваха да я накарат отново да готви не само защото обичаха хубавата храна. Е, това беше основната причина. Обаче нещо в „Бонбоните на Уейвърли“ караше Клеър отново да се затваря в себе си, а това не беше хубаво. Понякога Сидни се страхуваше, че ако сестра й се затвори за прекалено дълго, може да заприлича на баба им, която се криеше под стълбите, когато някой почука на входната врата, защото не искаше никого в дома си.

– Иванел се отби днес и ми донесе шпатула. Може би е знак. – Клеър сви рамене и Сидни разбра, че това е всичко. Нямаше да й каже нищо повече.

Сидни се обърна и се облегна на шкафа.

– Как е Бей?

– Защо не я попиташ сама?

– Трябва. Ще го направя – отвърна решително майката. – Има неща, които никога не съм й казвала, а трябва да чуе. Просто не знам как да ги изрека.

Клеър избърса ръцете си в хавлиена кърпа.

– Като говорим за неща, които никога не сме казвали, Иванел днес ми съобщи, че съпругът на баба Мери се казвал Карл. – Клеър влезе в малкия си кабинет до кухнята, върна се и подаде стара снимка на Сидни. – Онзи Карл на снимките, които открихме в събота. Как не сме знаели?

– Предполагам, че никога не сме питали. Вижда се, че не му е чиста работата. Виж тази усмивка. – Сидни погледна по-отблизо черно-бялата снимка. – Мама имаше неговата брадичка.

– Ти също. Пишеше „Карл“ и на кухненския дневник, който открихме. – Онзи, който е зачеркнат с черно мастило.

– Май си се натъкнала на мистерия.

Клеър щеше да каже нещо, но се спря и погледна сестра си, любопитно наклонила глава.

– Косата ти още по-червена ли е?

Беше я прихвала с ластик с надеждата, че няма да се забелязва.

– Кълна се, че не го правя аз. – Тя попипа косата си. - Всяка сутрин, когато се събудя, става по-зле. Утре ще се опитам да я боядисам. Не мога да чакам до първата слана. Тогава всичко ще се успокои.

– Още пет дни – кимна Клеър.

– Ти изглежда се справяш доста добре – каза Сидни. - Първата слана не ти ли носи неприятности?

Това никога не беше ясно, що се отнасяше до Клеър. Трябва да разчиташ на нея да ти каже. Понякога на Сидни й се искаше да се въздържа толкова добре, колкото сестра си, така че не всичко да прелива навън. И все пак тя знаеше цената, която сестра й бе платила за тези стени.

– Не ме урочасвай – отвърна Клеър.

– А ти недей да си го търсиш – рече многозначително Сидни и подаде снимката на сестра си, след което излезе от кухнята.

На следващия ден Вайълет все още не се беше появила в салона, когато наближи обяд, което дразнеше стилистите, защото трябваше да се редуват да вдигат телефона и да записват часове на клиентките, а клиентките им чакаха цяла вечност с мокри коси, които капеха в мивката, или с фолио, което трябваше да се провери.

– Каза, че Вайълет ще дойде днес – напомни Джейни, докато записваше клиентката си на рецепцията.

Сидни отиде до осветената рецепция, където Бий Макконъл чакаше на белия диван до прозореца.

– Може да отиваш отзад, Бий. Ще дойда след минутка – каза й Сидни. После се обърна към Джейни: – Вчера ходих да я видя, за да се уверя, че всичко е наред. Каза, че ще дойде.

– Тя носи само неприятности – отвърна Джейни и се завъртя в стола на рецепцията. – Малката ми сестра учеше с нея, преди Вайълет да напусне училище. Била груба. Крадяла. И то не само чужди гаджета, макар че и това правела често.

– Тези Търнбул се множат като зайци и крадат като свраки – обади се Бий Макконъл. Сидни се обърна и видя, че дъщеря й още е там.

– Тя е само на осемнайсет – оправда я Сидни и поведе дъщеря си отзад. – Все още може да се промени.

Час по-късно Сидни подстригваше Бий, когато Вайълет влезе. Сидни се почувства щастлива, защото това означаваше, че не е сбъркала в преценката си за нея.

– Вайълет – каза, защото искаше да привлече вниманието на всички към нея. – Би ли заредила кафемашината, преди да седнеш? Къде е Чарли днес? При бавачката ли?

– В колата е. Няма да остана. – Младата жена носеше тесни, мръсни джинси и толкова голям пуловер, че се беше свлякъл от едното й рамо и презрамката на сутиена й се показваше. Тя стоеше и нервно си гризеше ноктите.

– Извини ме за момент, Бий. – Сидни остави ножицата си и отиде до рецепцията. – Каква кола?

-Купих старата тойота на Рой. Казах ти. Просто ми трябваха още малко пари. Обещах да му дам останалото днес.

– Не разбирам. – Сидни отиде до прозореца. – Чарли сам ли е?

Вайълет застана до нея и посочи.

– Паркирала съм до пожарния кран. Виждам го оттук. Може ли да получа аванс от заплатата?

Джейни все още беше на рецепцията, понеже следващият й клиент беше чак в три. Слушаше с интерес.

– Не мога да ти дам пари, Вайълет – отвърна Сидни.

– Поне ми плати за дните, в които съм работила.

– Получи си парите в петък. Работила си само в събота.

– Тогава ми дай парите за събота!

Сидни замълча за момент, използвайки тишината като рестарт бутон, както правеше с дъщеря си.

– Какво става? – попита накрая.

– Заминавам. Омръзна ми това място. Омръзна ми всичко. Омръзнаха ми Рой и Флорънс. Почти всяка нощ се събуждам и заварвам Рой да ме гледа. Извратено е. -Пак загриза ноктите си. – Няма да търпя тези глупости. Не и отново.

– Отново? Сидни усети тръпки по тялото си.

– Щом там е толкова зле и няма къде да живееш, може с Чарли да живеете при мен.

Когато изрече това, Джейни, която тъкмо отпиваше вода от бутилката, се задави.

– Няма да живея при теб – отвърна Вайълет, сякаш й беше предложила нещо нелепо. – Знам къде живееш. Няма да живея в мандра. Искам да живея някъде, където има светлини и хора.

– Значи ще напуснеш града просто така?

– Ако ми дадеш пари, да!

– Чарли има ли поне детска седалка за колата?

Вайълет извъртя отегчено очи.

-Плати ми за събота плюс бакшиша. Тогава ще си тръгна. Това са мои пари.

– Какъв бакшиш? – Сидни се опита да изглежда смутена.

– Всички тук получават бакшиш. Винаги си взимам своя в края на деня. От касата. Така е честно.

-Може ли да се сбогувам с Чарли? – попита Сидни с надеждата да продължат разговора навън. Всички вече ги гледаха.